Всеки е глупав по някакъв свой си начин.
Решихме да предприемем едно пътуване в Гърция с крайна точка проходът Спарта – Каламата на полуостров Пелопонес. В крайна сметка след втория опит, тръгнахме двама души Веско Станоев (с Honda VFR) и аз (с Triumph Tiger).
Ден 1.
От София стандартен преход до Кулата придържайки се максимално по стария път. За да избегнем преходите по магистралите, 10км след Кулата завихме на запад в посока Национален парк “Бутковско езеро”.
Държа да отбележа, че избягването на магистралите/платените такси не беше с цел икономия, така или иначе заобиколния път е по-дълъг и разходите за гориво компенсират таксите, а с цел пътешествие и зяпане.
Този път обаче е по-дълъг с около 30км от магистралата, прав, безинтересен и излиза над Солун в един доста неприветлив индустриален район или поне навигацията ни преведе през нещо подобно.
Единствено гледката към Беласица донякъде компенсира липсата на някакви интересни обекти. От там в посока Александрия и отново по крайбрежието през Катерини на юг към град Лептокария.
Не мислете, че си давам тежест и съм важен, че зная тези имена и места. За първи път слизам на юг в Гърция, табелките са предимно на гръцки, за мен нечетими, така че имената ги научвам гледайки сега картата и пътя, по който сме преминали.
Всъщност това и беше целта за деня, да се изкачим по прохода Лептокария и да слезем по светло.
Информация за прохода почерпих от материал в meteo-ride.com. Изкачването започва веднага, много е стръмно и бързо се набира височина. Фибите наистина нямат край, пътят е в много добро състояние. Природата наоколо е живописна, подобно на нашата.
В опит да намеря яката позиция за снимка на серпентините осъзнах, че са ме “прецакали” и снимките, които съм гледал май са правени с дрон, какъвто аз нямам.
Всъщност и фотоапарата не си бях взел, този път разчитах само на телефон.
След като се изкачихме, гората стана още по-зелена с повече иглолистни дървета и започна да прилича на румънските известни трасета. Струва ми се, че до тази голяма прилика водят жълтите непрекъснати линии.
Не зная защо са жълти в Румъния и Гърция, а у нас не са. Жълтия цвят предполагам е заради зимните условия и като че ли само по високите места.
На самото било не е никак по-малко интересно и малко преди селцето Кария започнахме да се изкачваме на юг в посока село Калипефки, след което започнахме да се спускаме в посока град Лариса.
Още тук ми направи впечатление, че освен тези планински пътища има и много черни такива, които се виждат по склоновете, както и че в селата не се вижда жива душа, просто няма никой навън, което предполагам е и нормално с оглед температурите.
Спускането е много красиво също с много завои ииии … адски много маслини. Как това се обработва в планината – не зная.
Пристигнахме в Лариса около 18:00 и нощувахме в хотел Метропол, стоящ на центъра все още в епохата на соца, макар че гърците там не са били. 25 Евро на човек.
Хотелът има подземен паркинг, но до него път няма. Кара се по плочките на центъра в пешеходната зона по определена маркировка за хотела.
Вечерта по улиците и в заведенията имаше толкова много хора, колкото не съм виждал и на мач. Шумът беше оглушителен.
Равносметката за деня, малко под 500 километра.
Ден 2.
Ставане в 6:00, кафе, много хубаво двойно еспресо и газ. Преход от Лариса до Волос, по права скучна отсечка около 30-40км. Без да влизаме във Волос се насочихме директно в планината към село Макрирачи.
Изкачването отново е стръмно и бързо, в крайна сметка в Гърция май всички проходи са подобни. Веднага след Волос има курортно селище. Когато видя прилична гледка спирам, слизам и снимам, защото не зная какво следва и дали ще го видя пак.
Правих го няколко пъти и в този случай се оказа, че е било безсмислено. След селото има невероятен изглед към целия залив и самия Волос. Е, споделям, за да не си губи някой времето като мен.
Целта беше да се спуснем от другата страна в Макрирачи, през планината Пелион, да се изкачим обратно и да се спуснем към Волос, но по друг път. Всъщност така и стана.
Тук видях една особена порода шофьори, такива на бетоновози. По тесния път в планината (в кръга на шегата) влизат в завоя на ръчна и с вратите напред. Два се разминават на скорост само защото огледалата са им на различна височина.
Амииии … не можах да го настигна.
Черен асфалт, високи зелени борове, жълта маркировка.
В този район (а може би не само в него) на планината имаше доста “ферми” с много кошери, много, стотици кошери.
Който кара с разкопчано яке и с вдигнат визьор си плаща, не ми благодарете за напомнянето, още съм подут.
Според Google maps и хартиената ми карта в южната част на този малък полуостров има ферибот на юг до по-големия полуостров (всъщност остров). За съжаление никаква информация или разписание не намерих в Google, така че се върнахме леко на север, обиколихме Волос и се спуснах ме на юг.
Не искахме да рискуваме да се спускаме напразно, а после да се връщаме. За съжаление нямаше и кого да попитаме.
По първокласен път с приятни спускания и изкачвания стигнахме до град Глифа. В един момент температурата мина 40 градуса. За ферибота в Глифа се бяхме подготвили с разписанието, но все пак го изпуснахме. Следователно заслужена почивка от час.
В 14:00 заплавахме към остров Евбея (Евиа), цена за мотор + човек 10 Евро и 10 цента. Фериботът е приличен, подобен на тези, които са до Тасос.
След 30 минути разхлаждане на ферибота, кратък размисъл, слизане в Агиокампос и потегляне на юг по крайбрежния път от западната страна на острова.
След около 30 колометра и 30 минути се прояви най-големия недостатък на офлайн навигацията. Използвам Here We Go. Пак ще стане въпрос за нея. Пътят свърши, няма го, просто така. Някакви бариери, срутени скали и багер доста малък за тези скали, и нищо.
Даже една табелка за намек на ремонт не видях. Да не говорим за нещо на английски, просто карах след скутер и сверявах с навигацията.
Макар и да си бях актуализирал картата преди тръгване и това да не приличаше на ремонт започнал вчера, положението беше това, нямаме избор, обръщаме.
Връщане и тръгване по крайбрежния път от западната страна вече с Google Maps в online режим. В края на първото село, един прахоляк, бариери, багери, ремонт. Път няма.
Благодарение на Google разгледахме забележителностите на селото. Два пъти. Няма измъкване и това е. 40 градуса на сянка, местните сочат, ръкомахат, това е, въртим в селото повече от половин час.
Питам, Веско, чел ли си книгата “Сталкер”, за онзи който водеше туристи в зоната, влизаш и няма излизане, няма изход. Ако тръгнем обратно към ферибота, най-вероятно и него няма да намерим повече.
Пред нас цял автобус слезе от него и изчезна, няма го на нито един от пътищата.
Смили се над нас едно девойче и ни обясни на много добър английски, че има трети път през планината, ама трябва минем по еййййййй този черен път. Ооо, ама рай за душата е за мен, но не и за друг.
В крайна сметка се оказа, че и трите пътя се събират в една точка в след около 70-80 километра. Много, много, много хубав път през планината. Самата планина обаче беше изгоряла до основи. Не зная кога е било това, грозна гледка.
Може би неотдавна, вече имаше много ниски нови храсти и дръвчета.
Продължаваме на юг, пътят се вие по билото. Има постове с пожарни машини. Момчетата направиха добро впечатление, оглеждат внимателно целия район. Всъщност тези пожарникарски постове видяхме поне още десетина пъти.
Времето напредна. Вече беше ясно, че ще спим в Халкида. От планината към Халкида има много продължителни и плавни изкачвания и спускания по хубав широк черен асфалт. Плавни завои за прилична скорост.
Спираме в Халкида и започваме да търсим място за спане. Голям град, а офертите за спане странно (на прилична цена) се броят на пръсти. Докато седяхме на сянка с водичка ровейки в Букинг, разбрах че в Гърция, колкото ти е по-яка музиката значи караш по-смотана кола.
Какви екземпляри минаха за 30 минути … ииии … всички бяха да кажем “сиукси”. Кварталът не беше дружелюбен. Свалихме всичко каквото можахме от моторите, гирос (или джирос, не съм сигурен), узо и сън.
Спане в студио, 23 Евро на човек.
Ден 3.
Ставане в 6:00, кафе, много хубаво двойно еспресо този път с кроасан и газ. Много пъти съм споменавал пред приятели, че съм удивен как в Румъния дори и обикновените баничарници изглеждат много добре.
Е, и Гърция ми направи това впечатление. Хубави закуски, хубави кафе машини, а 7:00 май вече си е час пик.
През северния мост на Халкида продължаваме на запад.
След минимални грешки в навигацията минаваме през планински проход, наистина не зная кой, и излизаме в северната индустриална част на Атина. Много страшен, труден и опасен проход. Няма мантинела.
Планината отново е изгоряла, нагоре пъплят едни камиони и самосвали.
Много тягаво спускане. Много, страшно и опасно.
В момента дори и на картата не го намирам.
Е, стигнахме в някакви предградия на Атина, продължаваме на запад към целта. Излизаме на път, южно успореден на магистралата и си караме спокойно по него.
Хубаво ама 10 километра, Google казва завий на дясно.
Е, навигацията ни изкара на магистралата. Не само това, ами и в обратна посока. Ок. 10км обратно слизаме и обратно по същия път. Подминахме проблемното място и продължаваме на запад.
След около 10км пътят се разделя на две, плюс още една магистрала, общо 3 пътя на запад. Взимаме най-южния, който минава между 2 огромни рафинерии, смрад, не се търпи. Минаваме покрай рафинериите (за първи път).
Google казва, път без изход. Е, стигаме оказва се до края на пътя, защото отново има ремонт, бариери и багери отново без предупреждение.
Ок, обратно на изток, минаваме покрай рафинериите за втори път, обратен завой и взимаме съседния по-северен път. Минаваме рафинериите за трети път (на запад). Подминаваме и след 5км пътят свършва, ей така.
Дори Google онлайн не знае за това. Някакви бетонни блокове и това е. Магистралата е на 20 метра по-нагоре (по- на север).
И двете навигации казват слез на юг и мини през моста на реката, ок, слизаме 200 метра на юг, заставаме на брега и мост няма, просто няма, минават яхти през един канал, мостът лежи изтръгнат и хвърлен на страни.
Хммм, казвам Веско, ако се засиля 100 метра, ще го скоча.
За втори път изход няма, просто няма. Тръгваме обратно (минаваме рафинериите за четвърти път) и искаш не искаш се качваме на магистралата на същото място където сбъркахме, но вече в правилната посока и тръгваме на запад към Пелопонес.
Минаваме рафинериите за пети път.
Истината е, че без магистрали няма минаване.
След около 50км, слизаме от магистралата на Триполи и продължаваме към Спарта. Хубав широк път с плавни завои за около 100км/ч.
И в Спарта удряме 43 градуса. Без бавене, тръгваме да катерим, отново стръмно.
Хмммм, страхотно гледки, фиби и серпентини, изядени скали. Страхотия, но толкова. Мисля, че славата му е малко повече на този проход. Вече около 14:00 в средата на прохода правим добра стандартна обедна почивка от час. Чешмичка и вода.
Букнахме нощувка в Каламата и сме вече спокойни, а имаме още максимум 40 минути до там.
Докато почивахме, се появиха двама гърци с мотори. Уау, леле, уау, България, заговорихме се. Аз споделих, че ние вече сме достигнали точка максимум на пътуването и сме свободни за връщане.
Човекът ни даде съвет преди Каламата да завием на юг към най-южната тока на полуострова (Пелопонес), страхотен моторджийски път и където се намира най-южната бензиностанция в Европа, както и уникална пещера, до която се стига с лодка от към морето.
До пещерата не стигнахме, но пътят се оказа наистина топ. Това с пещерата изглеждаше като един ден плюс, така че го пропуснахме.
Ако някой някога сипе на тази най-южна бензиностанция литър, нека ми пише, аз ще почерпя бира или две срещу разказ за преживяването.
Връщане на север до Каламата вече в нормално време около 18:00, покупки от магазина за вечеря, бира, узо, баня и сън.
Преди много години не помня защо точно, но спрях за използвам Google Maps.
Преди две години Google maps ни загуби на Тасос, ще повторя, загуби ни на остров. Този ден бихме големия хикс на Google maps, край, вече няма да се използва.
Не ме интересуват чужди мнения или какво съм объркал. Край, това беше, завинаги.
Нощувка в студио 24 Евро на човек.
Ден 4.
Ставане в 6:00, кафе, отново много хубаво двойно еспресо и газ. Целта беше да стигнем Патра, по който и да е път, и да продължим още на север.
Избрания маршрут води право на север към Мегалополис, много хубаво сутрешно изкачване с плавни и широки завои. След Мегалополис Here We Go взе нещата в свои ръце.
Винаги съм бил спокоен когато използвам тази навигация. Каза давай право на север по средния от тези пътища. Мапса, ревеше, че това не е пътят и така не се настрои.
Многооооооо тягаво, на места няма път, ще опитам да го намеря, но не зная дали ще успея. След повече от час каране на ръба на съмнението, стигнахме на място наречено Димициана. Общо 100км за 3 часа.
Някакво селце, луксозни хотели и ресторанти … не повече от 100 метра дълго, но и толкова високо. Лукс в средата на нищото, в средата на Пелопонес. Тук отново видях бетоновоз, който влиза от улица широка 2 метра, на 90 градуса в друга улица широка два метра.
Видях го и пак не го вярвам.
Нали знаеш, ако видиш срещу теб Джеймс Хетфийлд да ти говори, ще отидеш да го пипнеш. Е, и аз така, гледам, не вярвам че е възможно и отидох да го пипна.
Абе, не, не може да е възможна тази маневра.
Името на селото не запомних, снимах и картата която беше изложена там, отново не запомних, е, купих си магнит, на който пише Димициана. Вече е на хладилника.
Грешка в навигацията за втори път и отклонение от 50 километра и отново магистрала към Атина в грешна посока. След трезва преценка, обратно, и поехме по планински път към Патра.
Лоша преценка, пътят не беше нито хубав нито интересен, но за сметка на това бавен.
Влязохме в Патра. Оказа се, че причината за това е избягване на платените пътища, а мостът на Патра е именно такъв. Възникна въпросът, доколко това е добре.
Е, ясно е че така обратно на континента няма да стигнем, освен с ферибот. Безсмислена загуба на повече от час и половина.
Така, за какво мислим? Изглежда, че е добре като минаваш проходи да игнорираш платените пътища, но после от проход до проход си е добре, най-бързото предвижване.
В случая не спестихме нищо, загубихме време и пак платихме парите.
Е, добър повод за почивка от час, все пак е 14:00, а сме тръгнали в 7:00.
Следва бърз преход до град Агринио, в който пристигнахме в 16:30, но много закъснели според графика, който искахме.
Оказа се много смотано и мръсно градче и решихме смело да продължим към град Ламия на североизток, през язовир Кремаста, по най-нагънатия на картата път, който е 160 километра.
Е, ние сами си харесахме пътя, че е най сгънат.
Все пак сверихме двете навигации, Google смело отказа да ни прекара от там. Моята навигация също ни отказа, но аз забих точка там.
Е, какво казах в началото?
Всеки е глупав по някакъв свой си начин.
Огромна грешка! ОГРОМНА!
В 16:30 след над 9 часа каране в 40 градуса поемаме нагоре в планината за 3 и половина часов (според навигацията) преход. Пристигане в 20:00 в Ламия.
Ох, ох, как ми се дорева.
Не зная по какъв начин гърците класифицират пътищата си, но този първокласен път според хартиената карта и моята офлайн навигация, в крайна сметка беше пълен кенеф.
50 километра за час и половина, две коли не могат да се разминат, асфалт на места няма, ако има е на 50 години.
Малко преди язовира, някъде в средата на нищото, се предадох.
Спирам, слизам треперя, не зная какво става. Но затова сме все пак приятели и сме двама. С общи усилия, вода, протеинови барчета и разтопени шоколадови бисквити влизам в час.
Смело напред, час и половина до язовира, а само 50км.
Каквко казват хората? Всяко зло за добро.
Е, от тук започна истината. Невероятен път, язовир, завои, фиби, първокласна настилка, все едно караш по път на кмет от ДПС.
Спираме, снимам, караме, спираме, снимам, караме …
В един момент, в който правя най-добрата си (според мен) снимка за пътуването, точно в онази известна точка на географията,
Тигрьо изхвърли антифриза.
Имам някаква особеност, мисля, че страничната стойка е много къса. Обикновено когато спирам да снимам не гася мотора, оставям го на стойка, но в случая заради релефа много, много наклонен на ляво, почти към падане.
Моторът работи, вдига температура много бързо и докато скачам от камък на камък за по-добра позиция за снимка започва да изхвърля антифриза през сервизен отвор над разширителния съд.
Оставял съм го на стойка до други тигри и моя изглежда повече наклонен.
Но! Бях готов, возя си кило антифриз от София, бях решил, че ще ми потрябва в тези жеги.
Окей, нямаше проблем всичко влезе в норма, после доливах.
След страхотни фиби и серпентини стигнахме почти по тъмно в град Карпениси, а имаме още 60-70км планинско каране.
Е, какво казах в началото?
Всеки е глупав по някакъв свой си начин.
Огромна грешка! ОГРОМНА!
Вместо да останем, решихме да продължим.
А е имало и страхотен проход на север, гръцкия Трансфагарашан, но кой да знае всичко. Няма как, ще се ходи пак.
След Карпениси отново, фиби, фиби и фиби, но без дрон няма как да се снимат.
В крайна сметка пристигаме в мястото на нощувка, в някакво смотано, мизерно и мухлясало курортно село преди Ламия в 22:00 часа след 15 часа каране.
Едва си отлепих дрехите от гърба. Помня, че в несвяст вечеряхме нещо, важното обаче беше, че се доближаваме до дома.
Бира, узо сън.
Ааа, гръцка мусака вечерях.
18 Евро за нощвука.
Ден 5. Ставане вече в 7:00, кафе, отново много хубаво двойно еспресо и газ към Лариса. Отново се връщам на класификацията на пътищата в Гърция. Не ми е ясно как в село, в което две коли не могат да се разминат според всички това е първокласен път.
В крайна сметка много добра сутрешна разгрявка с фиби и серпентини. След два часа пристигнахме в Лариса. Стабилна почивка, решихме че вече завоите идват повече и искаме да си ходим.
Ок, смяна на настройките на навигацията, позволяваме магистралите. Алилуя, след Лариса, веднага се качваме на магистралата и срещаме както обикновено патарина, плащаме по едно Евро и веднага след патарина преди да вдигна 50км/ч. пътят ни сваля от магистралата и започваме обиколка на север до Катерини в убийствен трафик.
В Катерини, ни качват отново на магистралата и хоп, цигански, пардон гръцки номера, патерина, Евро и 50.
Абе … уй … защо ни взехте Евро одеве!?!
Колко спорих, не ги интересува, това е.
Газ, патерина, газ, патерина, газ, патерина, граница.
Леле с какво презрение ни махна ченгето да минаваме.
Ама добре, супер, доволно, иначе трябваше да свалям каска, ръкавици. Нямаше жива душа.
Дежурна почивка на границата от 40-50 минути и газ към София.
Е, равносметката е 5 дни, 2450 километра и почти 50 часа каране. Бензинът в Гърция е между 1.79 и 1.99 Евро.
Щастливи и уморени.
