Балканика 2024. България – Сърбия – Босна и Херцеговина – Черна Гора – Албания – Северна Македония – България.
Понеже последния път се получи доста дълъг за четене пътепис, този път ще отбележа само черешките по тортата.
Ден 1.
Няма значение как ще стигнете от София, но точката за деня беше национален парк Тара в Сърбия. Дървения град (в Мокра Гора) на Емир Костурица, възвишенията и серпентините над град Байна Баща на границата с Босна и Херцеговина.
Нощувка в Байна Баща. Всъщност нощувката точно там беше най-оптимистичния вариант, но в крайна сметка се получи.
Тръгване от София в 8:30. Замислих се, всеки път тръгването на пътешествие е придружено с някакви проблеми, изгърмял акумулатор още преди излизане от града, загуба на дебитна карта … но този път всичко изглеждаше ок, на място.
Е, както казва руският генерал в роман на Том Кланси, всички планове отиват по дяволите когато започне боя.
На десетия километър посока Калотина установихме, че на единият мотор фарът не свети както трябва.
След 15 минути побутване, подритване и попсуване, нещата се закрепиха, но с “уговорката” за подмяна на крушка сервиз след връщане.
Границата в тази посока и по това време на годината (юли) се минава бързо и лесно, гастербайтерите са в обратна посока.
Бяхме решили, че няма да караме по магистралата, а по пътя покрай нея. Интересно местенце, но само до Ниш, хубави и плавни завои с прилична настилка.
Почивка в Ниш, вода, малко снимки на стари влакови композиции, вода и газ нататък.
След Ниш обаче пътят покрай магистралата става адски скучен, няма нищо интересно.
Даже става досаден с оглед на това, че караш само до магистралата но не и по нея.
Хубаво беше, че се настроихме правилно и в един момент се качихме на магистралата до отбивката, от която щяхме да поемем на юг към Чачак. Платихме доста малко за петдесетина километра, около Евро.
Мдам, таксата не е като за автомобил.
След тази отбивка нещата някак си се промениха. Първите двадесет километра скука и след това вземи този трафик …
Изглежда това беше международен път посока Подгорица в Черна Гора и морето. Оказа се някакъв безумен трафик, ремонт спиране на светофари, изчакване.
Равносметката беше, че бяхме само на около половин час от планираното място за нощувка в град Ужице, а беше все още 15:30 (час назад).
Позяпахме хартиената карта на една бензиностанция и взехме (оказа се) правилното решение и продължихме напред към дървения град на Емир Костурица. Вече на територията на националния парк “Тера” пътят е по-спокоен, по плавен и по-приятен.
За дървения град се изисква заплащане на вход, но никой не помни колко точно. Някаква дреболия. Интересно място, построено за филмите на Костурица. Почти всяка къща си е хотелче, може да се спи, има ресторант, но с това забележителностите приключват.
Има доста интересни неща, параклис, църква, “затвор”, има улици и “площади” с имената на Брус Лий, Фелини, Никита Михалков.
На една от къщите са изрисувани Юри Гагарин, Диего Марадона и Фидел Кастро. Интересно, и сега опитвам да видя връзката между тримата. Ок, първия и третия известни от комунистическия режим, втория и третия американци, макар и латино, ок, ама първия и втория?
Дървения град е много интерересен, дори може да се нощува в него, но освен да се разгледа, няма какво друго да се прави. Над река Дрина обаче гледката към язовира и реката си е зашеметяваща.
Връшаме се малко по обратен път и поемаме в сърцето на самия парк Тера.
Пътят е типичен планински с асфалт, дупки и от криви до никакви мантинели. За първи път виждам спънати “S” образни тунели.
Границата се движи по река Дрина, която е граница между Сърбия и Босна. Гледката от планината към реката е убийствена, спирахме няколко пъти за снимки и просто да позяпаме.
Всъщност точно за нея бяхме стигнали до тук.
Доста оживено от към трафик място.
След спускането следва бърз преход до Байна баша, бързо настаняване в цял етаж от къща за 20 Евро, и на бегом към кръчмата.
Вечерята със сръбските специалитети беше до ниво прекъсване на дишането, никой обаче не се оплаква.
Равносметката за деня, малко над 500 километра.
Бензинът в Сърбия на всяка една бензиностанция към днешна дата (22.07.2024) е 192 динара, малко над 3 лева.
Ден 2.
Байна Баща, ставане кафе и газ, на север, 120км., по същата река. Пътят се вие по реката на север. Нашата цел е град Лозница. Там е плануваната граница за влизане в Босна и Херцеговина.
Всъщност до там има няколко КПП-та, но поради извивките на реката изглежда интересно да я следваме.
В Сърбия обаче, освен приятния път това е и нескончаема поредица от село след село. Много приятни и плавни скоростни завои, но все пак в населено място.
Тихо, спокойно, почти няма хора, хубави големи къщи с добре поддържани дворове отпред.
Едно интересно място, в средата на тази част до Лозница има град Зворник, от двете страни на реката, чиято по голяма част е в Босна, а другата в Сърбия.
Интересното в случая е това, че двете части са свързани с пешеходен мост, по който обаче се оказа, че могат да преминават само граждани на двете страни.
Има си граничар, стои си във фургончето и след предявяване на документ пропуска пешеходеца или не го прави. Не разбрах защо ние не можем да минем пеша, но доколкото видях, просто нямаше нужданата апаратура да сканира документите ни.
Просто проверяваше на око документите на преминаващите.
Определено конгломерат на религиите, когато застанах на брега, за да снимам Босна, срещу мен имаше огромна католическа църква с две кули и мюсюлманска джамия. Зад гърба ми огромен православен храм.
Щеше да е интересно да се направи снимка на същото място само, че от срещуположния ракурс.
Ок, имаше табелки за изглеждащ интригуващо “подземен” град, но така или иначе не уцелихме мястото където трябва да се отклоним – не го намерихме.
В крайна сметка минахме на ГКПП Лозница по един мост в Босна и Херцеговина и започнахме да се спускаме на юг по същата река, но от другата страна.
Първото впечатление е за малко по-мръсно и неуредено място. Навсякъде се вееха сръбски знамена, чак до Сараево.
Бяхме в република Сръбска, една от двете големи административни области, другата е федерация Босна и Херцеговина.
В Босна средната заплата е 670 долара, значително по-малко от колкото в България. Цената на бензина е около нашата.
След като покарахме на юг покрай реката, съвсем непреднамерено се качихме на път катерещ се стръмно на високо към зимен курорт. Черен чисто нов асфалт, още миришещ на смола и боя.
Власиница – (през Han Pijesak) – Соколоца, рай за душата, може би 50 километра от най-новия и хубав път, по който може да се кара.
Последните 5 километра се довършваха, но все пак високите борове и прохладата държаха адреналина на добро ниво. Много добро попадение, не го бяхме планирали.
В крайна сметка стигнахме Сараево, започнаха да се веят вече босненските знамена. Много, много чист и подреден град с широки улици, тротоари и зелени площи между платното и тротоара.
Жители, малко над 400 000.
Пред стария град беше доста натоварено, не спряхме, определено го записвам за отделно по-дълго посещение.
Малка почивка и обяд на крак пред супермаркет. Цените ми се видяха малко високи за тази средна заплата, но в крайна сметка не е наша работа, само минаваме :).
Следващата и финална точка за деня трябваше да бъде Мостар. Този маршрут беше избран именно заради описанието на пътя между Сараево и Мостар.
Ха, изненада (не последна) има магистрала след Сараево, около 30 километра, с няколко тунела и отново китайски надписи на строителя, досадно нали, но в крайна сметка се оказа, че много спестява от пътя като време и от превозните средства като трафик.
Добре де, стигаш до края й, има путарина, пише цена за мотор едно Евро, босненеца твърди че са 3, казвам ама там пише едно, не, пише 3 … е, щом са три, по три ще плащаме, избор няма.
Дебело, по едно Евро за 10 километра, все едно 34 Евро от София до Бургас, и това е за мотор.
В посока Ябланица (преди разклона за Мостар) започна една мъка, кола след кола, камиони … Реката и водоемите са добре дошли за зяпане.
Отклонявахме се на всеки мост, за да минем по него, да снимаме.
Интересна работа, еднопосочен метален висящ мост широк само два метра, пресича Ябланичко езеро и продължава незнайно къде на север. Преминахме го по два пъти, ей така за кефа :).
След Ябланица поемаме право на юг към Мостар, да, точно за този път бяхме дошли, страхотия. Бяхме чели описанието. Жестоки скоростни завои, следващи реката. Тук характерното както и при Ябланичкото езеро е ярко зелената вода.
Не, зная защо е така.
Трафикът обаче ни разказа играта. Успяхме да си починем и направим снимки на един мост, и това беше. Определено много добро място за снимане с дрон.
Пристигнахме и се настанихме в Мостар, в едно от най-мизерните места, на които съм бил.
Трите хубави неща бяха, че пристигнахме навреме, около 18:00, успяхме да скрием моторите на “завет” в едно да го наречем дворно място около 3 на 3 метра и, че старият град започваше буквално на 300 метра.
За мястото на спане няма смисъл да говоря, няма да ме разберете. След бързо освежаване тръгваме на кръстоносен поход за вечеря както и да видим прословутия стар мост символ на града.
Не сме били явно добри кръстоносци, не преборихме, пребиха ни направо. До моста просто не можахме да пробием, толкова хора върху и около него, че се изчакваше ред за да се качиш.
Шумотовецица, блъсканица … не, не е моето, друг път ще да е.
Хапнахме телешки шишове, пихме по кола и бира и се прибрахме.
Разпънахме хартиената карта и започнахме с планирането за следващия ден, и навих будилника за 05:30 часа, имах нещо предвид.
Ден 3.
Мостар. Станах рано, набързо се предвижих по преките улици и около 06:00 се озовах на историческия мост. Без хора изглеждаше спокоен и мръсен, реката направо в тон с гледката наоколо течеше доста мързеливо.
Докато я зяпах как лежерно си тече, започнах да се прозявам, явно твърде малко съм спал.
Калдъръмите в стария град изглеждаха излъскани, почти полирани, направо опасни ако има малко вода върху тях. Всички магазиничета са затворени, кафенета празни, няма сувенири, сладки, реклами.
Оказа се, че без хора това е съвсем различно място, не бих казал, че изгледаше по-красиво, но поне на спокойствие можеше да се разгледа. Като че ли няма разлика от стария Добрич, Велико Търново или двора на някой добре подреден у нас манастир.
Разгледах и малка част от самия град, нищо впечатляващо. Вече на връщане отново минах и този път седнах в стария в едно вече отворено кафене.
Двойно еспресо + чаша вода, заплатих 5 Евро, върнаха ми 5 конвертируеми марки на лъскава монета. Яко, а? Запазих си я за спомен, но в крайна сметка после я загубих.
Обръщам внимание, че и тук кафето се сервира с чаша вода, чешмяна, но пък е приятно когато някой си е направил труда.
В Босна валутата е босненска конвертируема марка, която е фиксирана към Евро на същия курс както и нашият лев. Равносметката е, че една марка е равна на един лев.
Връщайки се в хотелчето, се замислих за неприятното, което видях малко по-рано. В малкия “двор” имаше спрели още два мотора с италианска регистрация, точно зад нашите, GS 1250 и Мото Гуци Стелвио, от тези между 250 и 300 килограма.
Супер дразнещо, при положение, че сме предупредили стопанката, че искаме да тръгваме рано сутринта.
Къде сега в 7:30 да ги търсим тези хора, за да ни отворят място? Е, те ни намериха по шума.
Започнахме сутрешна гимнастика и помпане на мускули, почти на ръце завъртяхме всички мотори с предниците към изхода, а изходът е коридора на къщата излизащ под прав ъгъл на наклонена улица широка метър и половина.
За около почти 40 минути се измъкнахме, поизпотихме се преди още слънцето да огрее къщата.
С Веско се насочихме на юг от града, където трябваше да посетим местната крепост “Почители” на брега на река Неретва, която всъщност минава и през Мостар, и покрай която карахме предходния ден.
В буквалния списък ударихме на камък. Макар и да се преобух в маратонки, готов за катерене, точно тогава се изсипаха 4 или 5 автобуса с туристи и минаването стана ад.
Доста ме хвана яд, ако не бяха упражненията с моторите, щяхме да дойдем по-рано и да избягаме от трафика. Всъщност това беше едната причина, другата бе, че крепостта се оказа доста на високо, не толкова малка и харчеща много време за разглеждане.
Жалко, имахме много път пред себе си в посока Черна Гора. Обаче всяко зло за добро. От Почители през Столац пътят се оказа леко бабунест, но невероятно бърз. От двете страни зад линиите имаше плътни насипи с високи храсти, караш като в тунел без покрив
След около час и половина стигнахме на една бензиностанция северно от град Билеча и Билечко езеро. Попаднахме на организирано мото събитие. Около 30 ендуро мотоциклета с немски регистрации и придружаващи ги автомобили.
И по този път имаше строители с жълти жилетки и китайски надписи.
От тук имаше два варианта за минаване в Черна гора, от двете страни на езерото, от юг или от север. Избрахме първият вариант и не сгрешихме. Какъвто и да е бил пътят от другата, северната страна този ни наостри сетивата.
Красота. Завои за 100км, обиколка на езерото, спускане към следващия град Требине и от там катерене към границата с Черна Гора по фиби с чисто нов асфалт.
ГКПП Клобук, не зная на каква надморкса височина е, но гледката е от тези, на които седиш и няма тръгване. Изключително красиво място. Снимки, селфи и минаване през границата.
Точно тук в гранично разстояние между Босна и Черна Гора, в ничията земя възникна въпросът, ако извършиш престъпление под чия юрисдикция попадаш, босненска или чергногорска?
Отговорът е много прост, но след като го прочетеш няколко дни след това, на държавата на която си гражданин.
Някак си много бързо се предвижвахме зад един сладоледаджийски камион. Питам “Веско, помниш ли миналата година като идвахме от Котор, на едно почти същото на вид място ни спряха двама полицаи-артисти с мераци да вземат по 80 Евро от човек за превишена скорост”?
“Да, да, така беше.”
След няколко километра излизаме на красивото езеро над град Никшич. Както казваше Камен Воденичаров в “Каналето”, какъв цунг, какъв цванг, драги зрители.
На това езеро спирахме и миналата година да снимаме, а мястото, което прилича на онова, на което ни спираха ченгетата си е самото то.
Добре, че онези двамата не изскочиха пак от някъде, този път нямаше да има отърване.
Как попаднахме на същото място … не че е загадка, но закачливо съвпадение след като идваме от съвсем друга посока.
Стигаме до Никшич, кратка почивка на бензиностанцията и газ към столицата Подгорица. По този първостепенен път малко след Никшич има тунел, пред него стои полицай и ръкомаха да завиваме на ляво в една нива с черен път и малко асфалт.
Явно инцидент беше затворил тунела и трябваше да бъде заобиколен. Минахме само километър, два.
Е, някъде се случва, но не толкова често се случва на обиколния път в полето да има катастрофа и то челен сблъсък, добре че беше без сериозни щети.
Как? Как по дяволите се случва това при положение, че караш по черен път с 20км/час през дупки и бабуни?
Ок и там стои патрулка, ей там, дори в нищото не можеш да продължиш, разправят се, пишат някакви бумаги … прахоляк, коли, микробуси и камиони от край до край, шумотевица като филм за Ориента, като онзи за Индиана Джоунс и похитителите на кивота.
Вече и обходният път е затворен. Не позволяват преминаването, макар и от време на време да минаваше насрещен трафик. Очаквахме, че обхода е километър, два, но май дълго нямаше да разберем.
Вече свалили якета и каски си седим наред полето и си бъркаме по носовете. За първи от няколко пъти видях кола без номера, полицаите също я виждаха, но по никакъв начин не реагираха.
В последствие още няколко такива коли видяхме по пътищата.
Добре, че там насред полето започваше много интересен и дълъг каменен мост, който изследвах с няколко снимки. Царев мост, построен 1896 година и широк за едно превозно средство, но се гледаше много солидно. Можехме по него да се върнем в Никщич.
Исках да се разходя малко, но все пак по него минаваха линейки и полицейски коли незнайно за къде и реших да си стоя кротко близо до мотора. Разделих един кроасан с едно куче, с Веско си изпихме водата.
Драмата малко се увеличи, когато някаква жена започна да бяга насам натам и да се разправя за нещо с полицаите. Явно и тя е търсила вода.
Може би след час, след поредния насрещен трафик потеглихме по обходния път и си @(*%!%@$ майката. 10-15 километра за почти два часа, по път широк за една кола, който се катери рязко нагоре в небесата.
И в двете посоки същите коли, микробуси и камиони от одеве с малък бонус, голяма група мотористи по двойки. Мантинела от никаква до оскъдна. Надолу без очила пропастта нямаше как да видя.
Дупка около два метра, все едно метеорит я е пробил седи в едната половина, видях я вече когато минавах до нея. Нямаше път там.
Подпираш на един крак, първа с газ, втора без газ … разказа ни се играта. Голямо шубе си беше.
След това слънчасване и изпотяване излизаме на главния път и след 30 минути проветряване стигаме Подгорица. Макар и Никшич да е планината, след обилното катерене се спускаме защото Подгорица е само на 28 метра (по спомен) надморска височина.
Изнервени до краен предел след по литър и половина вода на човек, не знаем в коя посока да поемаме.
Хубавото е, че почивката и климатика на бензиностанцията охлаждат страстите и тушират напрежението. Решението е взето, тръгваме от Подгорица към Колашин по прохода покрай река Морача.
Преди години не беше, но сега чисто нов път с 40 тунела. Няма забележителности но само да караш, само да караш (втория път вече с друга, оргазмична интонация го казвам).
От почти морското ниво на Подгорица се изкачихме на над 1000 метра, до Колашин, което е планински местен курорт и съответно с подобни цени.
Решихме че там ще спим, пристигнахме около 18:00 в района. Ех, ама са дяволи черногорците. Описанията и снимките не отговарят на действителността. Загубихме повече от три часа, да търсим две различни места на настаняване и в крайна сметка се озовахме на центъра на град в почти 22:00.
Вече бях на нож. В един момент докато търсехме за пореден път в нищото нашето място за нощувка, наизлязоха едни азери, момчета строители.
Поговорихме на руски, колко струва, колко коня, започнаха да се катерят по моторите, голям кеф, но не успяха да ни помогнат.
Е, накрая взехме двойна стая (бих казал апартамент с две стаи) в хотела на самия център за 70 Евро със закуска. Направо лукс :).
Типично по английски (що за английски мотор ще е това, дето не капе) оставих петно Castrol на плочника в сърцето на Черна Гора. Така им се пада.
Кратка разходка по центъра и вечеря в ресторанта на хотела, малко разпускащи напитки от местния магазин и сън. Отспах си за тези три дни.
Ден 4.
Започвайки да пиша за ден 4 чувам как пералнята върти дрехите ми от последно пътуване и тарикатско подрънкване в барабана ми подсказва, че май ще си намеря петте босненски конвертируеми марки.
На сутринта в Колашин, рано излязох на разходка, около 7:00, беше валял дъжд и прохладинката действаше много освежаващо. Центърът не е голям 4 минути от край до край. Готини кафета и много комарджийски лавки за залози.
Вечерта в едно меню забелязахме качамак за 10 Евро, така че със свито сърце сядам и си поръчвам двойно еспресо. Мислех си, че ако този качамак за тази цена не върви поне с 2 големи водки за нищо не става.
Двойно еспресо, отново поднесено с чаша вода, 2.40 Евро, напълно прилично, нали? Докато пиех кафе, прочетох някои неща.
Черна гора е точно зад България в класацията за размер на средна работна заплата, цените обаче според мен са с около 25-30% по-високи. И то не само в Колашин, в курорта. В магазините в Подгорица също е осезаемо.
Черногорците смятат, че не говорят нито на сръбски, нито на хърватски, нито на сърбо-хърватски. Самочувствието им е прилично.
Закуската в хотела беше много добра и придружена с второ кафе направо ме зареди за деня.
Тръгваме по посока Андриевица, на изток. Пътят е 50/50 стар и нов, доста серпентини, сравнително ниската скорост в след дъждовната сутрин действа тонизиращо. Учудващо, че цял автобус пъплеше нагоре.
Минавал съм по-този път и се чудех как ще се промъкне. Не се наложи да го мислим, изпреварихме го и след прохода се насочихме на юг към албанската граница. Пътят е много интересен, прав с високи планини от двете страни.
Ниските облаци усилваха ефекта, че си дребосък на това място.
Границата с Албания е един фургон, няма почти никой, за не повече от 10 минути минаваме и започваме да спускаме по SH20. Може би един от топ пътищата на Европа. Всъщност има много статии, че Албания е най-доброто място за каране в Европа.
Преди година в същия състав го минавахме, но беше в противоположната посока. Сега старата песен на нов глас не изглеждаше никак зле, ама никак, дори се зачудих, много сме бавни, така ли спънато беше?
Този път не трябва да го обсъждам или разказвам, трябва всеки който проявява интерес да си намери клип в YouTube и сам да го види, иначе няма да ми повярва, а и мога и да излъжа.
Забавното беше, че температурата в прохода варираше от +17 до +37. Задължителна почивка на знаменитата гледка със серпентините в южния край. Мдам, май ни трябва дрон, тези неща със снимки вече съм ги нащракал и описал. Трябва да минем на друго ниво.
След прохода веднага зад нас се залепя Мерцедес и започва да дуе мускули. Не е бял да те преследва, но е Мерцедес, а това в Албания не е шега.
Там има само Мерцедес и всичко останало. Мисля, че всеки 7 или 8 от 10 автомобила, микробуса или камиона са Мерцедес, от най-големия кошник до най-новия модел.
Спряхме на бензиностанция, да обсъдим до къде сме с километрите и времето. Решаваме, че ще минаваме на шус през Шкодра, отиваме на юг и ще се отбиваме към Круе, град, една от местните забележителности.
Този преход на юг от Шкодра посока Тирана е ужасен, не е за първи път, безобразен трафик. Направихме няколко рисови изпреварвания, спираме да зареждаме за 2 минути и после отново изпреварваме същите 1000 превозни средства.
Просто се чудиш как и къде да се скриеш.
Малко преди Круе се оказа, че се качваме на чисто нова магистрала, която води към Тирана без никакви отбивки, бензиностанции, места за почивка. Чисто нова. Освен на асфалт и боя, мирише и на як скандал.
Дясната лента вече беше на коловози от камионите. Добре, че не разбирам и не чета албанска преса.
Стигайки вече в Тирана е ясно, че до Круе имаме 29 километра обратно, разглеждане и пак 29 километра на юг, отиват на поне 3 часа изоставане.
Е, за пореден път планът отива по дяволите, какво да правим, все пак сме дошли за каране не за забележителности, но все пак ако можеше защо пък и не.
Почивка, вода, сверка с навигацията и решаваме, че ще потеглим към крайната за деня точка град Берат по стария път SH3, между Тирана и Елбасан.
След кратки спорове и пререкания с навигацията, объркахме пътя и хванахме магистралата, вместо стария път.
10 километра по-нататък, все пак от едно отклонение успяхме да хванем стария път. Не изглеждаше никак обещаващо, някакви къщи, вили, дворове. Интересно беше, че има жълти листа паднали на пътя, които се разбягваха по пътя като минеш през тях.
Много стремително изкачване. Колкото по-нагоре, толкова по-черни облаци в далечината, ама никак не отиваха на добре нещата, но пък какво, все още ни напича слънце и сме смели.
Този ден карах само по тениска, без яке, беше много топло, ама в един момент се накокошиних :), но пък беше добре, много прохладно за три дни плътно каране.
Хмм, газ, газ, газ и излязохме вече на билото, където почти нямаше нищо по-високо докъдето поглед стига, а покрай пътя от дясно пропаст.
Хубавото на тези планински пътища в Албания е че си почти на 100% free, “… словно птица в небесах …”, трафик нулев (внимаваш разбира се на завоите с почти никаква видимост), настилката е в състояние от прилично до изключително.
Можеш да правиш почти каквото искаш. На всяко най-високо място има кръчма, не може да е иначе. Имам навика да изброявам на глас редките места, на които можеш да се върнеш и скриеш при нужда и да поглеждам на километража, колко показва.
Е, след като подминахме кръчмата небето се отвори до степен, в която и връщането беше безсмислено. След 30 секундна комуникация решихме, че продължаваме.
Нещата обаче станаха още по-зле, видимостта спадна на 5-6 метра. Някак в тази вода видяхме в страни от пътя някакъв навес. Без никакви препирни или спорове направо си спряхме под него.
Изоставена автобусна спирка, с две-три помещения и козирка/навес пробита като гевгира под мивката у нас, тече като все едно я няма. Изненада, не бяхме първите гости на това място.
С леко учудени очи ни посрещнаха 10 кози, един старец и едно момче (може би неговият внук). Едната коза ме гледа и ме пита с поглед … “абе що за идиоти сте вие”.
Здравей, здрасти, със стареца и момчето седим си така мокри, но на сушинка. Послушахме малко албански, те си говорят не техния, ние на нашия, позяпахме бой между кози, послушахме и погледахме градушката.
Доста вода се изля по моторите от дупките в навеса. Попритесних се.
Може би час по-късно, облаците се разбягаха, Райчо се показа, парата от асфалта започна да става по-гъста. В далечината обаче облаците си бръмчаха в нашата посока, на юг. Решихме, че продължаваме напред, а ако нещата не са ок, ще се връщаме в Тирана, на север, вече по магистралата.
Времето за спиране за снимки и зяпане даде шанс на облаците да драснат в друга посока.
След няколко безобразно яки серпентини се спуснахме почти до град Елбасан и от там поехме на юг към град Берат.
Може би не повече от стотина километра, плавни завои, висока скорост, смрад на петрол и нулев трафик пристигаме в началото на историческия град Берат, спираме на бензиностанция, за да търсим място за спане.
Берат се е наричал Белград (от БелИград), но с времето е останало това име.
Явно по тези места да предобриш с описанието на имота в Букинг е нещо нормално. След загуба на повече от половин час установихме, че хотелът не е на километър от центъра, а на почти 4, както и липса на места.
Ок, като предходната вечер, връщаме се и се изтропваме на центъра, оглеждайки се за табелки с надпис “Hotel”. За 10 минути си намерихме приличен, много особен етно хотел в центъра на града.
Оооо, щях да забравя. Този път гимнастиката беше на вечеря вместо на закуска. Абсолютно нищо не разбрахме защо ни пуснаха да паркираме в един двор, после ни изгониха и после пак ни поканиха. Въртях на 3 квадратни метра като луд.
Кой от вас може да се похвали, че за през нощта стопанинът на имота му завива мотора с чаршаф, а?
Преобличане и търсене на вечеря. Хммм, носете си албански пари или поне Евро в брой.
Хапнахме, макар и не традиционна албанска кухня и нещата отидоха на сън. На път към хотела, намерихме магазин. В някаква статия бях прочел, че албанското вино е топ! 10 Евро, жена ми не го хареса изобщо.
Всъщност и в самия магазин докато разпитвах един албанец да ми избере вино, самият той учуден ме попита. “Кой ви каза това?”.
Разделихме се с Веско, отделих 30 минути да разгледам града в центъра и да поснимам реката, и старите сгради. Изглеждаше много обещаващо за сутрешна разходка.
Ден 5.
Вечерта легнах около 12:00, събуждане в 5:45. Не че вече не бях буден, но тогава звънна телефонът. По ред причини не можах почти да мигна. За някои от тези причини следващия път ще си взема нещо твърдо, с високи градуси, за други, тапи за уши.
Дежурно двойно еспресо. Направиха ми го на място, в хотела. И в Албания го правят добре и отново го поднасят с вода. Рано сутринта стопанинът дори ме пусна на неговия компютър на рецепцията да зяпам в нета. Сещате ли се за вицовете за албанската подводница и албанския самолет?
Е, Windows на албански е нещо различно от моите знания, но все пак Бил Гейтс ми е приятел и се справих да пусна Google Maps и YouTube.
Набързо намерих желания маршрут, дори изгледах няколко клипа на други пътешественици. Всичко изглеждаше повече от добре. Целите за деня бяха да минем по SH71, да влезем в Северна Македония по брега на Охридското езеро и да изкатерим от Охридско до Преспанско езеро през парк Галичица.
Докато чоплих по картата се появи и Веско, набързо потвърдихме плана и се отправихме да гледаме утрешен Берат на първи слънчеви лъчи. Изглежда толкова добре, колкото и вечерта, но нямаха хора, в които да се спъваш.
Албания се представиха добре на Евро 2024, валутата е албански лек, населението под 3 милиона. Вече споменах за магистралата, но и в Тирана се строи яко.
Преди 2-3 години ми направи впечатление, страхотен модерен град. Сигурен съм, че като влязат в ЕС и гепят достатъчно пари, ще ни изпреварят.
В магазините може би една идея по-евтино от колкото при нас. От към настаняване и нощувки със сигурност.
Когато няма шумотевица нещата се случват няколко пъти по-бързо, за час разгледахме стария град, разходихме се в него, попъшкахме по стълбите, видяхме и непочистената част на нещата.
В крайна сметка около 8:00 вече бяхме готови за път. Ужас, нямаше го чаршафа, с който стопанинът ми беше завил мотора, добре, че той беше там (и мотора, и стопанина).
Гостоприемни хора са албанците, почерпи ме едно двойно кафе, понеже нямах дребни, хапнах и нещо за из път. И миналата година беше добре, никакви оплаквания. Ех, ако можехме малко да го говорим този език. Като цяло любезни хора.
Хотел “Берат”, препоръчвам, спахме за 30 Евро двама души.
Потегляме полека и отново вечерната греда. Карти не приемат, местни пари нямаме, няма къде да заредим. Може би от третия опит заредихме бензин и потеглихме по обратния път на север посока Елбасан.
Очакваха ни 150 километра за 4 часа според навигацията, така е в тази държава, в никакъв случай не трябва да се подценява това. Бяхме решили че ще нощуваме в София, а до там имахме почти 600 километра.
След като се върнахме нагоре, на север, трябваше в някакъв момент, а и така се случи отбихме по път в посока изток към желания маршрут в посока Gostime.
Много трики маршрут, лош път, дупки, села, селца, конски фъшкии, някакви странни коли, но Мерцедеси. Добре, че не беше за повече от 40-50 минути. Качвайки се вече на главния път (SH89) посока SH71, за пореден път разбирам, че светът е малък.
Пътят е трепач, водоеми, завои, мостове … позната картинка. Да, позната защото именно преди 3-4 години тук закъсах със старият си мотор и бях сам.
Ще припомня, че албанците с чуждите езици са на ниво космически совалки. Беше доста неприятно от отчаяние.
Добре, че ми е богат речника, та с него, малко блъскане, подритване и няколко инструмента тогава се оправих.
Всъщност това съвпадение на мястото не е второ за пътуването. Да попаднеш на място, на което не очакваш … оказа се, че всъщност е за трети път за това пътуване.
Просто забравих да спомена, че първият ден се оказахме в Сърбия на един задънен път, преди новата магистрала посока Кралево, както и миналата година. Е, какво, май не е вярно че “човек се учи от грешките си”?
Общо три пъти за мен попадаме случайно на места, на които съм бил.
Този път обаче сме двама, вече заредили, цепим мрака право напред. Много красив участък от Gostime до Gramsh. Отдавна вече сме се включили в SH71. Пътят следва на 100% терена. В Сърбия и Румъния има подобни пътища.
Ако има купчина земя, широка 10 и висока 3 метра, местните ще метнат върху нея асфалта и изобщо няма да мислят да я преместят. Минаваш със 80км./час през голяма бабуна.
В средата на SG71 има едно село, няма име, не го помня. Село в нищото, няма нищо в едната или другата посока на 50 километра. Какво правят там хората, не е ясно.
Е, типично по балкански и макар в сравнително ранния час, кръчмата се вижда че работи, спряхме да пием от чешмата пред нея.
Получи се дежурната кратка почивка, след която потеглихме напред към още по-интересната част. Виждаше се, че пътят е скоро направен и дори вече ремонтиран, там където са се свличали скали. Мдам, ами, заслужава си.
Страхотен път от типа пропаст от дясно, планина от ляво, като в Need For Speed 2, на дискета за Правец 16.
Има едно място със страхотни серпентини, на Google street views не се вижда, дори не е отбелязан огромният язовир. Такова здраво катерен и после спускане си е приключение. Ха, видяхме кола, нещо от типа на Застава, какво ли правеше там?
Скоро пътят свърши, асфалтовата част, бяхме го предвидили, но не знаехме колко точно ще е мъката за някои от нас. Е, 10-15 километра офроуд, дори за паркетните лъвове са нищо.
За 20-30 минути се справихме и стигнахме до град Maliq, на средата между Корча и Поградец (границата със Северна Македония).
Първоначалният план, от който отдавна избягахме беше да стигнем в Корча от южна посока, но уви, следващия път. Бил съм там, аз поне не съжалявах толкова за пропуска. Ще наваксаме.
Бърз преход до Поградец на брега на Охридското езеро и влизане в СМакедония. Оооо, добро впечатления пътят е много хубав, нов.
След около 20 километра по план се отклонихме на дясно (изток) към природен парк Галичица.
Неприятното веднага се материализира, под формата на едно “ЧМО”, седи на бариерата и иска пари за вход. Ама даже не беше бариера, а конус, може би два. Седи си там с терминала и събира пари, 16 лева за два мотора и два човека. Е, добре, явно нещо мега забележително ще видим.
Планинският преход е известен с това, че на определено място на върха от едно и също място можеш да видиш едновременно Охридското и Преспанското езеро едновременно. Това място не го намерихме, както и не намерихме кошче за боклук.
Приятно място, но честно казано и за без пари съм виждал по-хубави, и то при положение че преди малко съм дошъл от Албания.
Спускаме се в посока Преспанско езеро, кефа си е кеф, достатъчно дълго спускане, красиви видове към Преспанското езеро.
Накрая неприятното стана още по-неприятно, долу седи друг “ЧМО”, който поиска да ни провери билетите, които сме закупили, както и се поинтересува от къде сме влезли в парка след като имаме билети.
Билетите (касовата бележка) бяха подръка, но умишлено се правих на луд, не ги показвах, нека видим какво ще се случи.
Отиде работата на комшийско псуване след като поисках да разбера за какво по дяволите сме платили по 8 лева на човек, че и се съмнява дали сме платили.
Горе освен кошчета за боклук нямаше сувенири, нямаше сладки, вафли, вода, закуски, сувенири … нищо, нищо нямаше. Дори и за гледката бих поспорил. Може би е проверявал дали онзи от другата страна ни е дал билети срещу парите?
“ЧМО” е Човек Морално Осран, добре е да се поназнайва руски. И сръбски ще свърши работа. Както казват, сърбин да те напсува, драго да ти стане. Супер гадно ми стана най-вече заради поведението на тези образи.
Арогантното отношение на втория след като видя българските ни номера още тогава ме наведена мисълта, че ще използвам именно тази дума, в случай, че описвам случката.
Няма да лъжа, взеха ми акъла македонците с техните пътища.
Освен за кафе, вода и зареждане до България не сме спирали. Качвахме по първокласни пътища, по магистрали, но нито една дупка не видях за 400 километра от Охридското езеро до границата на Станке Лисичково. И там строят и там китайски надписи.
Моята навигация (HereWeGo) почти през половина време не знаеше за тези пътища. Тук се сещам, че е време да опитаме друга offline навигация Sygic. Започвам да я свалям.
Последните 60-70 километра от Македония са просто ослепителни от качество и завои. Ще минем отново от там. Много приятно изненадан съм. От Станке Лисичково на изток пътят води към Благоевград, около 20 километра, но го ремонтират и дори учудващо в 20:00 пъплеха валяци.
След това е ясно, магистрала, София и сън.
