За хачапури през Турция *

Най-накрая събрах сили и намерих време да опитам да опиша моите не чак толкова големи приключения в Турция.
Горе долу, преди година бях преценил, че съм готов за пътуване по-дълго от 4-5 дни.
Реших, че за целта най-подходяща дестинация е Турция, заради сравнително големия избор на пътища и по-ниските цени в самата държава. Поканих двама приятели и започнах да гледам видеа, да чета материали, пътеписи, мнения и впечатления на други мотористи.
Оформих идеята, че трябва да се тръгне в началото на лятото, преди температурите да подскочат и чистите руси и синеоки арийци (гастербайтерите) да тръгнат по пътищата.
В крайна сметка по обективни причини, в моето пътуване останах сам и макар да ми беше малко притеснено, времето и средствата отделени за подготовка ме навиха на тръгна. Всъщност, за да съм честен, дори не ми е минавала мисълта да не тръгна.
Много лоша моя черта, навия ли си нещо, няма отърване. За да не звучa като приятел, който всеки от нас има и както каже така става, ще споделя, че една сутрин просто се събудих с идеята, която и реализирах.
Купих си яка водоструйка при положение, че живея в панелка и няма какво да правя с нея. Просто трябваше да имам.
Освен със събирането на информация и избор на маршрут се подготвих логистично и материално.

* Хачапури – е грузинско национално тестено ястие, напомнящо пита със сирене.

• Нови свещи, масло и филтри. Нови гуми. Свещите бяха на такава цена, че мислех да си ги запазя за спомен вместо да ги сменям.
• Подготвих в багажа литър антифриз и комплект крушки за фаровете;
• Аптечка с каквото прецених, че може да потрябва, аспирин, аналгин, въглен, обезболяващи;
• Електрическа помпа;
• Хартиени карти;
• Резервен телефон с качени всички навигации;
• Инсталирах си няколко приложения за резервации;
• Втори портфейл с няколко визитки, стари и невалидни дебитни карти и много дребни банкноти с доста нули като сръбски динари и виетнамски донги. Така, за всеки случай от типа “Парите или живота”.
• Обмених 500 лева в турски лири и 500 лева в Eвро. Реших, че ще плащам горивото с карта, нощувките с Eвро, всичко друго с лири.
• Извадих си международен паспорт;
• Направих си европейска здравна карта, даваща право на безплатна спешна медицинска помощ;
• Форматирах и инсталирах стар лаптоп. Добавих му памет. Ей така, да имам да си лежа вечер и да ровя в нета.
• Разпечатах адреси и телефони на всички наши посолства и консулства.
• Нахвърлих на няколко листа хартия имена на места, през които исках да мина. Бяха твърде много, но предпочитам да имам оптимистичен план и винаги да имам какво да махам от списъка, пред това да се чудя в коя посока и на къде да хващам.
  Предполагам, че забравям нещо, но и това не беше малко.

Ден 1.
Последните пътувания, в които участвам неминуемо започват с някакъв проблем, без значение дали с моя или с мотора на някой от приятелите, с които пътувам.
Карайки към Сърбия изгоря крушка на фара още преди границата.
Заминавайки за Гърция и излизайки от София ме глобиха за превишена скорост.
Излизайки от България в посока Северна Македония на границата се оказа, че съм загубил дебитната си карта.
Тръгвайки за Румъния още в града издъхна акумулатора ми.
Този път обаче надминах себе си и направих още вкъщи глупостта да изхвърля зелената карта с идеята, че не ми трябва. Стана докато си разчиствах портфейла от ненужни за пътуването неща като карта за градски транспорт, бележки и други подобни.
Все нещо ме тегли назад ми казват, значи не трябва да тръгваш щом така се случва.
Естествено пренебрегнах това и натоварих куфара, дисагите, минах през магазина за вода и газ към границата. Всичко си вървеше спокойно и лежерно с привкус за приятно каране. Първата нощувка беше планирана в Истанбул, така че имах време за всичко.
Бях си харесал хотелче до главен булевард с оглед на това, че в неделя рано сутринта бързо ще се измъкна.
Някъде около Пазарджик, започна да ме чопли въпроса “Защо си изхвърлих зелената карта”. Спрях, разгледах в нета и реших, че най-безболезнено ще е да се отбия от магистралата в Хасково до офис на SDI, за да извадя нова.
В Хасково, бързо намерих какво ми трябва. Всъщност се оказа, че съм изхвърлил стара зелена карта, а новата си ми беше скатана. Трудно е за разказване, но просто бях объркал месеца, който си мислех че сме.
Леличката в офиса ме светна че от каската може и да ми е топло и да не мисля пълноценно. В крайна сметка след отклонение от 40 минути, около 13:00 се озовах на границата и минах за около 20 минути всички проверки.
Накараха ме да отворя куфара, както и едната дисага, не съм сигурен какво очакваха да видят при положение, че проверяваха пред мен колкото да погледнат има ли други хора в превозните средства.
Златния гьол ми излезе безплатен, но все пак ми поизми очите, понеже бях с отворен визьор. Като стар бираджия мога да кажа, че пръскането си е чиста водица, опитах го.
Много време бях отделил да преценя колко гориво да сипя, да е максимално празен резервоара като вляза в Турция, за да го напълня на по-евтиното с 30 стотинки гориво. Обичам да съм в далаверата. Важно е да прецакаме системата. Не че нямаше да пълня десетки пъти.

Първата изненада дойде с това, че за последната седмица горивото в Турция рязко беше поскъпнало и реално нямаше разлика. Така или иначе не бързах, маршрутът минаваше през Одрин. Трябваше да си купя турска SIM карта, за да имам все пак навигация и някаква връзка със света.
Втората изненада се оказа, че туристическа SIM карта без месечна такса, от тези които продаваха струва от порядъка на 110 лева за 30 гигабайта Интернет. Мммм … ако искаш. Минах около 2-3 офиса на различни оператори, но все около тази сума се въртяха.
Отказах се. Нещо ми се видя грубо веднага да вляза в играта с толкова голям залог. Трябваше да дам 1/5 от турските лири, които имах още преди да съм минал и 15 километра в Турция.
Сипвам гориво и газ посока Истанбул. Нещата ставаха все по-бавни наближавайки целта. Макар и прочел и разгледал, честно казано бях шокиран от мащабите на този град. Организацията на всичко, особено градския транспорт ми взе акъла.
Макар и без да спирам пътувах до хотела през самия град повече от час и дори не минах в азиатската част.
За самия път този ден няма какво специално да кажа. До границата е ясно, в Турция почти същото, сравнително равно и право. Единственото занимание бе да опитвам да разгадавам какво означават местните табелки.
Добро впечатление ми направи, че по скоростните им пътища, горе долу на всеки 10 километра имаше “уши” или кръгови, които не те карат да намаляваш, но ти позволяват обратните завои. Бях забравил за тази интересна инженерна особеност.
Хотелът се оказа в едно гето с тясна улица и много други съмнителни хотели и обитатели на квартала. Беше близо до сравнително новия тунел към азиатската част. Бях получил информация, че не пропускат мотористи през него, но се оказа, че не е така, просто е платен.
Мисля, че съм много добър в снимането и мога да извадя от лошо място добър кадър, обаче тук на този хотел или да го наречем сграда, този който беше направил снимката за Booking, трябваше да получи фотографския Оскар. Същото яко място от снимката, ама изобщо не е то.
Като стана въпрос за Booking, то в Турция той не работи (към дата 21.06.2025). Всичко се отваря, предложения има, но не можеш да направиш резервация, появява се надпис на червен фон и това е. Все пак ако си хитър като лисица и разглеждайки намериш нещо много добро, можеш да звъннеш вкъщи или на приятел и да ти го резервират.
В Турция се използва hotels.com. Доста по-семпло приложение и с по-малко предлагане, но ми свърши работа.
Домакините разбутаха за мен някакви боклуци, щайги, кашони и едно Пиаджо като спрях точно пред входа. Посрещнаха ме директно на руски с “Друг, мой …” и все така започваше всяко изречение, обаче на моменти никак не звучеше дружелюбно.
Всичко се оказа точно, след първоначално настаняване в чужда стая, нещата си дойдоха на място, малка но чиста стая, прозорец, тясна улица с ограда отзад, ЖП линии под него и изглед към морето.
Бърз душ и тръгвам по задачи – вечеря.

“Друг мой … “, посреща ме домакинът във фоайето голямо два на три метра. Трябва да свалиш всичко от мотора, защото кварталът е опасен … Е, нали нямаше проблем? Да, през деня няма.
След два курса нагоре по стълбите тръгнах из града да видя свят и света да види звяр. На първия ъгъл успях да купя SIM карта на Тюрк Телеком, 20 гигабайта за 65 лева. Не ги рекламирам, но на фона на 110 лева в Одрин си беше далавера.
Заведения колкото искаш с храна каквато искаш и хора по цвят каквито искаш. Общо взето вървях два часа до мръкване и както се оказа в грешна посока. Бил съм на няколко стотин метра от Капъла Чарши и Света София.
Все пак се разходих по една много силна търговска улица със стари трамваи.
Изглежда Галатасарай бяха станали шампиони, защото навсякъде се вееха техни знамена и се пееха песни. Връщайки се към гетото, в тъмното, от улицата излязоха два тъмни субекта, течението търкаляше някакви топки от вестници, и две лампи се люлееха насам-натам.
Така започват филмите на Тарантино.
В крайна сметка без много да се превземам седнах точно срещу хотела в едно заведение и си поръчах някакви хубави от картинките неща, Адана кепаб.
Докато хапвах видях, над съседната врата на тази на хотела да пише, СПА център, гръцки масажи със зехтин и нещо друго екзотично. Слизаше се по едни стръмни стълбички надолу, които не се вписваха със СПА в едно изречение.
Ооо, дали да не е това, което си мисля, защо пък да не се възползвам заговори дяволът в мен? Хапвайки си кебапа видях двама да слизат, но повече да не се връщат. Не, няма да рискувам, после ще ми продадат бъбрека и мотора още на другия ден.
Както споменах, беше страшничко, странни звуци се носеха, бях подпрял вратата с дисагите и един стол.
Като изключим 15-те товарни влака, спах чудесно.
526км. Нощувка около 43 лева.

Ден 2.
Сутринта започна с много турско кафе и закуски на същото място, на което и вечерях. Страхотни вкусотии. Днес обаче ме обслужи собственикът на мястото и това бяха последните думи на английски, които чух за следващите няколко дни.
След един курс надолу плюс онези два извънредни, които направих вечерта, всичко беше свалено и качено на мотора.
Планът ми беше въпреки, че бях в южната част на града да се насоча към брега на Черно Море и конкретно към град Шиле, а крайната дестинация беше град Амасра (където се намира страхотна стара крепост), минавайки по брега на морето през Зонгулдак.
Навигацията взе нещата в свои ръце и още на първия завой вместо на ляво завих на дясно. Получи се страхотен маршрут през половин Истанбул рано сутрин в неделя. Направиха ми впечатление широките булеварди/магистрали и многото болници.
Много модерен град, но с онзи стъклопакетен вид. Още преди да го видиш усещаш, че ще минеш покрай стадиона на Бешикташ, тук мачовете са с друг заряд.
В крайна сметка веднага след като излязох от града, тоест вече нямаше сгради наоколо, реших че няма да карам по широкия скоростен път, защото душичката след вчерашния ден искаше завои.
Разчитайки на това, че се движа на североизток и слънцето трябва да ми е вдясно зад гърба, завих при първа възможност на дясно и се загубих. Всъщност пътят се оказа много увличащ, покрай река и гористи баири от двете страни. Чисто нов асфалт с наклони по 15% и завои в тях. Не бях попадал на такова място и ми беше интересно.
Разбрах, че няма да изляза където искам, след като замига лампата за гориво и трябваше да проверя на навигацията къде все пак се намирам, защото по спомен вече трябваше да съм в района на Шиле.
Една характерна особеност на турските пътища се оказа, че при строителство изглежда не изравняват терена. Хвърлят асфалта отгоре и валяка минава. Това, че има купчина земна маса, която може да се премести не ги вълнува. Да, пътят е равен, но понякога се получава че се изкачваш по наклон 15%, не се вижда какво има, а след него рязък завой надясно или ляво. Знак няма и така се сещате какво може да стане. Дали все пак няма логика и да е умишлено, за да държиш по-ниска скорост?
За мой добър късмет точно след завоя имаше полицейски пост. За мой лош късмет никой от тримата полицаи не знаеше нищо различно от турски език, а аз не знаех именно турски.
С махане на ръце и показване, тръгнах в три различни посоки като и в трите навигацията каза да обръщам, определено нещо се беше смотала. В крайна сметка реших да се връщам назад, към последната бензиностанция, която бях видял.
Лампата престана да мига и започна да свети. Обаче пък карах по готиния път, което компенсира промъкналото се кофти настроение. Не обичам да бъркам, още повече да си признавам за това и най-вече да се връщам.
Когато някъде много напред в далечината видях стърчащата реклама на бензиностанцията, борд компютъра изписа, че с оставащото гориво мога да измина нула километра.
Не се притеснявах, вижда се, а и си познавам машината, не повече от 10 километра имаше. В крайна сметка заредих почти 19 литра и ако вярвам на спецификациите, че резервоарът ми е 20, то съм имал резерв поне още литър или около 20 километра пробег.
В Турция не можеш сам да заредиш, човек от персонала го прави и само след като въведе регистрационния ти номер в колонката. Следва дежурния въпрос “Фуль?” (вместо Full). Нямам идея как всеки път се подвеждах на това и започвах да повтарям “Фуль, фуль, я, я”.
Следващият дежурен въпрос: “Кард, кеш?”. С кеш плащаш на човека, с карта влизаш вътре и плащаш на касата. Бяха ме предупредили, че при плащане с карта цената е друга, по-висока, но не бе така.
След това колкото и пъти да проверявах, цената винаги беше толкова колкото пишеше отвън на табелата. Или пък наистина цената кеш да е била по-ниска, но не обявена.

След кратка почивка изоставих леко първоначалния план, тръгнах по крайбрежния път на изток и скоро съжалих. За около час минах може би 35-40 километра, вили, къщи, хора, магазини. Спрях да разгледам навигацията и успях да намеря добро отклонение по едни чудесни хълмове, далеч от суматохата по брега.
Убеждавам се, че като пътуваш по непознати пътища, изненадите могат дебнат буквално след всеки завой, а хубави и лошите моменти да се редуват. Всъщност под лоши имам предвид скучни. Не го казвам с идеята, че съм мега пътешественикът, който мрази да кара по равно или магистрали.
Бях преценил, че за да напредвам ще трябва да карам не малка част и по прави участъци. Нямаше как да стигна до поставените цели само по пътища със завои.
След като няколко пъти се връщах към морето и обратно към хълмовете, в ранния следобед реших да направя втори ключов завой подобен на сутрешния.
След 10 километра чудесен асфалт, попаднах на много тесен разбит път, който след още 10 се превърна в черен, а след още 10 стана скоростен с по две ленти в посока. Така следващите 100 километра се редуваха тези три разновидности. Явно пътя се строеше и разширяваше.
Карах на юг, а Зонгулдак и Амасра останаха на север. Нямаше вече смисъл да се връщам, така или иначе ми харесваше, а защо да не се кефя?
На едно място, на което имаше строителни дейности, макар и никъде да не се мяркаха хора през цялото време, явно някой багерист с огромно чувство за хумор беше наредил още по-огромни камъни един върху друг с намаляваща градация.
Страхотен “фън шуй”, ще се снима. Скачах от камък на камък, но не ми харесваше. Да, проблемът беше моторът. На неподходящо за снимката място го бях оставил. Докато обаче го намествах напред и назад го изпуснах и падна с трясък върху чакъла.
Част от подготовката ми беше преди това да отида на една поляна, да го пускам и без проблем да вдигам на воля по познатите начини. Трябваше да знам, че ще се справя сам с мотор от 300 килограма.

Обаче онова чувство на срам, да не те види някой колко си зле, избутва адреналина и увеличава желанието бързо да го вдигнеш. Не че вярвам да има мотористи, които да не си изпускат моторите.
Така от бързане можеш да си прецакаш кръста много зле. Това и стана. Вместо да се поуспокоя, го вдигнах лесно и бързо, но не и безболезнено. Нещо щракна и потекоха сълзи.
Много заболя, но повече ме беше яд, че това може да ме накара да се върна преждевременно. Вече беше късния следобед и бях решил къде ще нощувам. Изпих едно обезболявашо от аптечката и се заех да организирам нощувката.
Следващия град беше Кастамону. Отварям приложението hotels, и намирам точно три оферти, една за 40 кинта и две за по 100. Буквам тази за 40. Разгледах бързо в Интернет, малък град с 64 000 души. След около още час каране влизам в града.
Има табела за летище, мол, на няколко етажа, няколко високи хотела, изключително изпънати улици. Нови комплекси с по десет блока с по десет етажа, канал и река по главната улица, и много малко хора. Чакай, пишеше 60 000, това е колкото Варна. Нещо не беше наред.
Ако следите видеата на Андрей Бересневич от Китай, ще видите как китайците строят цели градове, и когато са готви, местният ББ реже лентата и всички се нанасят.
Изглежда и тук е така. Няма как улиците и инфраструктурата да обслужват толкова хора, а дори не видях градски транспорт.

Намерих си местенцето, изглеждаше като от миналата вечер, спретнато и яко на снимка. Веднага ми разчистиха един отворен гараж с разглобена кола и наместих мотора по една рампа. Тук разбрах, че съм сбъркал с Евро-то. Трябвало е да обменя долари.
Не зная какво беше това място, нещо средно между хотел и хостел. След като дълго си говорихме с ръце, домакинът който изглеждаше страховито, още по-дълго време гледа на залязващото слънце банкнотата от двадесет Евро и се чудеше какво е това.
Извика един още по-страшен юнак. Предположих, че сигурно се познават от затвора. Онзи също гледа, даде акъл и се обадиха по телефона на трети. Нещо се караха, ама накрая първия се усмихна и ми даде ключовете.
Все пак вече бях кажи речи в централна Турция.
Стаята беше пълен погром. В такава дупка не бях влизал. Е спал съм на палатка, по хижи, по заслони, но без пари, а тук … забравих да снимам, нямаше пердета, а контакта имаше разглобен разклонител и за да пусна климатика и телевизора трябваше някак с подръчни средства да наместя жиците.
Изкъпах се и тръгнах да търся аптека. Много трудно задача, когато не можеш да се разбереш. Вече бях започнал да посвиквам, че освен ръцете може да се ползва Google translate. Взех един Фастум гел и едни вълшебни лепенки, които се лепят на болното място.
Връщам се, мажа и лепя. Пак се разплаках, но този път от лепенката, направо гореше. Щях да се мъча, дори чорапите не можех да обуя.
Реших, че на сутринта ще преценявам дали ще се връщам или продължавам. Излязох отново, хапнах в една закусвалня, разходих се 30 минути по центъра, отново баня и сън.

През този ден видях че турските пътища могат да са много хубави, може да са широки и равни или тесни и неравни, но няма дупки. Стана точно това което исках, много завои и наваксване на време, по скоростни пътища, които са много добре направени. До тук, почти никакъв трафик. Оставам с впечатление, че пътищата им са повече за трафика, който имат, но все пак беше неделя.
Много ми допадна дневния преход. Докато карах по брега, попаднах на малко зрелище, където река с различен цвят се влива в морето. Със сигурност не е рядко явление, но на мен ми се видя доста интересно, отделих му 10-15 минути почивка, за да позяпам.
569км. Нощувка 39 лева.

Ден 3.
Не спах добре, но се събудих с доста по-малко болки от вечерта. Все пак някои движения като обуване на ботуши оставаха проблематични, но като цяло настроя беше оптимистичен. Продължавам.
Събрах багажа, свалих, запалих и потеглих да търся кафе. Проблематично се оказа, на третото място, на което питах ми направиха нещо като кафе, а докато чаках, изпих два чая. Не са му фенове тук.
Излизайки от този град вече ясно се виждаше, че има цели празни жилищни комплекси, просто нямаше нито хора нито трафик. Очакваше ме сравнително дълъг и прав участък по скоростен път с високи зелени хълмове отстрани.
Тук се “запознах” с друга особеност на турските пътища. Асфалтът беше едър и посипан с битум. Понеже беше предимно по линиите на гумите, реших че това просто са отлагания от самите гуми.

Още от България си бях заплюл следващия участък, покрай голямо езеро, понеже беше с много завои и обикновено такива места са и с хубави гледки.
Там във влажното и прохладно време отчетливо сцеплението беше по-малко. Имаше и много знаци, които указваха да се кара с намалена скорост именно при дъжд.
В един момент обаче спрях да проверя, пипнах, беше си просто битум, не бяха отлагания на гуми.
Нямам идея защо го насипват на пътя.
След първите около 100 километра сега още 50-60 покрай водоема, ми повдигнаха настроението.
Много е мръсно в Турция, много. Не зная, защо го правят хората. Имаш прекрасна гледка, приличен път, а на моменти няма как да направиш дори една снимка без в кадър да попадне някоя пластмаса или друг боклук.
Бях залепил нова вълшебна лепенка на кръста и си слушах музика. Някак странно звучаха парчетата, които си познавам.
Една от паузата между две песни съвпадна с влизането и спирането ми на едно кръстовище в малкия град Хавза. Нещо яко стържеше. Бърз чек – задни накладки. Е как така само тях не ги бях проверил преди тръгване?
Не съм, защото ги смених есента, какво да им стане за няколко хиляди километра. Като върнах лентата още малко се оказа, че всъщност не беше тази есен, а предишната. Лоша работа.
Притесних се, но не се паникьосах. Спрях един младеж с някакво неопределимо двуколесно МПС. С ръце и Google translate му обясних какъв в проблемът. Приех, че ръкомаханията му са израз на това да го последвам и след няколко пресечки паркирах пред сервиз за скутери.
Юнака изобщо не спря и продължи, а на мен предстоеше нелеката задача отново да махам с ръце и с Google translate да обяснявам за накладките.
Трудно и дълго ще е да разкажа следващия час, но собственикът, млад мъж на около 30-35 години изобщо не се бави, свали задния апарат, извади шублер, измери всичко и заключи, че няма точно като моите накладки като марка и модел, но ще измисли заместител.

Ама човек, никой не иска същите, просто трябва да спира. За мен беше чист късмет, че в градче с размерите на Луковит намерих накладки за Triumph Explorer. Накара ме да направя две тестови обиколки.
Запознахме се. Аслан сподели, че всичко е около 35 лева (в техни пари) и се обиди когато му дадох 50.
Отказа ги, благодарих му, но той простичко написа в Google translate, че трябва да благодаря на Аллах вместо на него. Не знаех нищо подходящо, така че смотолевих нещо кратко, но беше от сърце.
Снимах го пред сервиза, а надошлите да видят суетнята ни снимаха заедно. Побъбрихме още малко без да се разбираме (като онези двамата Кузмич и Рейво), взех още лепенки от съседната аптека и потеглих.
Снимах човека с конкретна идея, приятел ми беше разказвал как преди време похвалил зъболекаря си в Google, и досега безплатно му правят зъбите. Когато се прибрах в София, намерих на картата Хавза, намерих улицата, намерих сервиза, качих снимката и оставих мнение с максимална оценка.
В крайна сметка, човекът много ми помогна, а не ми коства повече от минута да го направя.

Извън града спрях все пак за кратка почивка и разбор на една бензиностанция. Трети ден от пътуването и за трети път нещо ме дърпа назад.
Ситуацията малко ме стресна, а тепърва още по-дълбоко в Турция трябваше да навлизам. Не бях още сигурен дали всичко е наред, макар и да изглеждаше след няколко опита за спиране, а и кръстът все още ме наболяваше прилично.
В крайна сметка след едно кафе и протеинова бисквита реших, че поне днес искам да се придържам към по-главните пътища и по-големите населени места, така че изоставих пътя на изток и се насочих на север към морето и град Самсун.
На тази бензиностанция за първи път пих хубаво еспресо в Турция.
Самсун е голям град, може би колкото София. Пътят до там беше с по три ленти в посока, но не бе магистрала. Нямах там работа, а и вече се бях позабавил прилично. Заобиколих по околовръстното и тръгнах по крайбрежието право на изток.
В предварителните планове исках да избегна този участък, защото крайбрежните пътища винаги са натоварени, а този продължаваше да е с по три ленти в посока.
Беше много натоварено, трафикът се движеше с около 90-100, аз с него, просто няма мърдане на никъде. Знак за ограничение 82 километра в час. Зяпах настрани, за да разбера, защо точно 82, очаквах някъде да пише или да има допълнителна информация.
Между него и успоредния му по-навътре път имаше хубава планина с много проходи от и към всеки по голям град. По предварителен план исках да мина поне два от тях, но уви. Времето напредна, а не бях предвидил вариант как ще продължа ако кривна в някой от проходите.
Бяха си сериозно дълги от над 100км, поне доколкото ги преглеждах. Както мачът на живо винаги изглежда различно от същия по телевизията, така и тук нещата на място винаги изглеждат различно от това на картата.
Така че се насочих към град Орду. Големият трафик се смени с град след град, квартал след квартал. Интересното е, че главния скоростен път с многото ленти си върви през градовете, но има и минус, много светофари и пешеходни пътеки.
Пътят се успокои, планината постепенно зае цялото място и съответно се появиха доста зелени и яки виадукти придружени с дълги серии тунели.
Без забележки, макар и с висок трафик, пътят е в добро състояние. На една бензиностанция в Орду, спрях за да потърся място за нощувка. Супер удобни дървени скари за лежане бяха сложили, взех и кафе, за да полежа с по-голям кеф.
Оказа се същата история като предходната вечер, голям град с нови комплекси и малко оферти за нощувки.
Единствената разлика беше, че този път нямаше евтина. Така че реших да се поглезя и потъна в лукс, супер оферта в 4 звезди, за 70 лева.
Още преди тръгване си бях задал бюджет за нощувка, 50 лева. На фона на предишните две плюс днешната се получаваха около 150 за три нощувки, така че не го мислих много директно запазих и ми останаха никакви 17 километра.
Само аз си зная как успях да измисля нощувка на главния път срещу летището с френски прозорци от пода до тавана.
Тъкмо сложих каската и ръкавиците и видях, че срещу мен има заведение за бърза турска храна. Направо се възползвах, за да не търся после, а направо да опъвам крайниците.
Още с пристигането един господин изскочи и каза, че не е добре да оставям мотора на паркинга на хотела. Няма кражби, но децата обичали да си играят. Извика помощник, отвориха парадната врата на хотела, преместиха две големи саксии с някакви кашпи или палмички, паркирах и наместиха зад мен обратно саксиите.

Бях паркирал почти буквално във фоайето на хотела. Признавам, че въпреки езиковите ограничения, гостоприемството на тези хора или по-скоро обгрижването гостите не спира да ме озадачава. Не съм свикнал.
Всъщност дори в Сърбия, Гърция винаги са правели всичко възможно да има къде да си оставиш в безопасност мотора. Миналата година в Берат (Албания) хазяинът излезе, зави мотора с бял чаршаф и направи (предполагам) забележка на децата да не пипат, а му бях платил мисля само 25 лева.
Мисля, че с колите може би не е така, а България всеки е бил и може да сподели за себе си. Май не вечерях този ден, бях много уморен, но болките в кръста отшумяваха много бързо.
Като изключим 15-те кацащи или излитащи самолета и 167-те камиона спах чудесно.
492км. Нощувка около 70 лева.

Ден 4.
Една интересна особеност, Турция е в същата часова зона като България, но колкото отиваш по- на изток, толкова по рано се стъмва и разсъмва.
С отварянето на очите рано сутринта се притесних, или по-скоро си се събудих така. Днес ми предстоеше да премина през D915, “Най-опасният път” (както го описват “The most dangerous road”) една от целите на пътуването ми. Опасен офроуд проход.
Бях навил алармата за 6:00, за да мога в 7:00, последното нещо, което ще направя в хотела е да хапна на закуска. Минава цялата процедура със сутрешния тоалет, събиране и сваляне на багажа. В 7:01 разбрах че и тук няма да пия кафе.
Какво става бе хора? Стандартната континентална закуска на блок маса. Започват все повече да ми харесват турските хлебчета и телешките саламчета. Имам и нещо подобно на крема сирене или сръбски каймак.
Изобщо не се успокоих докато не изпих три чаши с “запарка”. Това е онзи концентрат от сварен чай, който наливаш в чаша и доливаш с гореща вода. Това си е чаят. Всъщност не се успокоих, просто изтръпнах от чая и май не ми пукаше особено.
При тези пътувания опитвам да хапна сутринта, и след това чак на вечеря. През деня евентуално кроасанче, сандвичле или протеиново барче. Вече зареден, съм готов за тръгване.
Само че онези саксии с кашпи (оказаха се големи рози) ги бутаха вчера двама, а аз изглежда не бях слушал баба като малък и явно не бях закусвал достатъчно преди малко. Залепената нова вълшебна лепенка на кръста ми даде допълнителни 10% сили, но пак не стигаха.
С малко помощ от момче от хотела, най-накрая потеглих по крайбрежния път. Сутрин си е готино да караш, преди всички да са изпълзяли.
D915 е проход от север на юг. Бях сондирал мнения, че по-удачния вариант е да се премине от юг на север, така че трябваше първо да намеря проход на юг, за да стигна до началната точка – Бейбурт.
Този проход започваше от град Тиреболу, а до него ме чакаха около 30 километра по същия скоростен панорамен път минаваш от град в град. Споменах и за светофарите, а днес обърнах внимание и на още две местни подробности.
Едната бе, че в кръговите има светофари, дори и да продължаваш напред, а другата че никой не тръгва на зелено поне 2-3 секунди. По първия повод за цялото пътуване може би 10 пъти щях да се блъсна в спряла кола в кръговото и още 10 пъти си минах на червено, защото или не бях свикнал или не внимавах.
Всъщност именно това може би е причината никой да не тръгва веднага на зелено. Просто идващите от ляво или дясно продължават да минават на последното червено.
Ще зареждам, моля те, дано има кафе на бензиностанцията. Няма.
Веднага след Тиреболу хванах нагоре, на юг към планината и започнах да се наслаждавам на всичко, което може да предложи планински проход с по една лента в посока, с река и тунели. Много тунели, ужасно много тунели, със завои, нагоре, надолу, на всички посоки. Вече бях започнал да ги харесвам повече от завоите.
Може би именно заради тях GPS трака беше прекъснат. Бях си харесал този път именно заради завоите, ще има време да наваксам с прави участъци. Както вече споменах обаче нещата на място са различни. Когато гледах вкъщи картата, изображението мисля беше от 2023, а днес след средата на прохода, пътят стана отново скоростен.

Стигнах в Бейбурт сравнително рано около 10:30 – 11:00. Така и трябваше, бях си оставил запас, за да имам време да изчакам ако е лоша метео ситуацията.
Идвайки от северозапад, спрях на първата бензиностанция да заредя отново за всеки случай и да гризна един протеин. И тук се случи една от най-куриозните ситуации. С опитно око и със скоростта на светкавица видях машината за еспресо, а от там насетне нещата се развиха със скоростта на пълзящ дъждовен охлюв.
Трябваше повече да тренирам за ръце във фитнеса. Започна едно ръкомахане, показване и писане по Google translate. Сочейки към машината, бавно и търпеливо обясних, че искам кафе и то много.
Още по-бавно и търпеливо разбрах, че машината не работи.
Жената (предполагам) зад щанда, на която се виждаха само очите понеже беше покрита с черно от горе до долу, ме гледаше все едно съм от друга държава, но след като с дълго махване на ръка изразих съжалението си, очите й грейнаха и ми предложи от подставката 3 в 1.
Добре, като няма риба и ракът е риба, давай. Маркира пакетчето за 15 лири, подаде ми го и скръсти ръце на тезгяха. Ок, чудесно, аз какво да правя? В крайна сметка се намери гореща вода за чай, така че изпих и кафето и чая, който ми предложиха.
Реших да разгледам града, може пък някой сувенир да намеря, все още не се бях замислял за това, а вече четвърти ден въртя в Турция. Не че съм се старал особено, но не намерих центъра на Бейбурт, никакви хора, само нови блокове. Не съм сигурен кое беше центърът на града.
Приличаше на вече многото през които минах. Излязох от града и уверено тръгнах напред.

Не че преди това отлагах да тръгвам към прохода, но все още си ми беше малко притеснено. Обикновено не съм сам. Бях решил, че ще изчакам някой друг моторист или група към, която да се присламча. Все пак е известно място, все трябва да има туристи-мотористи.
След 15 минути чакане все пак тръгнах самичък. Още в самото начало имаше ремонт, асфалт липсваше и се очертаваше макадам поне доколкото го виждах. Слязох и спуснах гумите с горе долу по една атмосфера. В далечина по баирите се виждаха ветро генератори и докато пълзях по първите серпентини видях, че зад мен в ниското се задават 4-5 мотора.

Е, какво по-добре от това. Пътят си беше нормално “черно”, така че вътрешният фън шуй се успокои, заговори и потеглих. Вече стана забавно.
Всъщност хубавите гледки и известни серпентини, онези на които Дмитри Сотников въртеше задницата на Камаз-а от Дакар бяха вече пред мен. Първият спрял моторист беше също с Триумф, добър знак, а?
Започна се едно спиране и снимане завой след завой, пази Боже да изпуснем някоя гледка. Обикновено такива места и проходи веднага влизат в моя топ 3, но той стана вече толкова разтеглив, че май нататък няма смисъл да добавям. Но все пак си знам за мен кой е на първо място.
Всъщност най-опасната част се оказа прилично утъпкан черен път без мантинели или осигуровки. Не че дърпам дявола за опашката, но малко му беше прехвалена славата на най-опасен път.
В крайна сметка срещнах пътешественик със скутер и настигнах кемпер, който опираше тук там и някак се мъчеше да слезе надолу. Човекът се беше гипсирал доста повече от мен. Снимахме се малко за разпускане. Трафикът беше минимален.
“Неравната” част от прохода е около 20-25 километра, а след това хубаво и приятно асфалтово спускане, което поне мен зареди с много позитив, доволен от невероятното за мен преживяване. Надолу, макар и по асфалта имаше също страхотни места.
След около 20-30 минути се спуснах обратно около 15:00 на брега на Черно море в град Оф. Спрях пред един магазин и не знаех от кеф какво да си купя и на кого да се обадя, за да се похваля. По план това беше крайната ми точка за деня.
Обаче не можех да си намеря място и резервния план, който до тогава не смеех да подхвана, за да не ми мине черна котка път стана реалност и поех към границата с Грузия. Имах да мина някакви 140 километра, а време колкото искаш.
Подхванах спокойно скоростния широк път и наново започнах да минавам от град в град. Всъщност не съм сигурен кое беше град, кое село, кое просто поредица от къщи. И тук отново невероятното ограничение от 82км/ч.
Макар и по брега на морето нямаше кой знае какво за гледане, а с наближаване на границата мръсотията ставаше осезаемо много. След всяка купчина все си мислех, че аха ще се появи, а то просто ставаше още по-мръсно.
За самата граница нямам думи, кошмар, България през 90-те, всеки свирка, блъска, дърпа. С турците бързо се разбрахме, обаче грузинците …
За проверка ми поискаха лична карта, шофьорска книжка, талон, паспорт и някаква хвърчаща бележка, която турците не знаех защо ми дадоха и какво изобщо пишеше на нея. Макар и да не трябва паспорт, просто казаха че няма да ме пуснат.
Тук на опашката се запознах с моторист българин. Няма да споменавам имена, може пък човекът да не иска, но в крайна сметка продължихме заедно напред към Батуми. Бях успял да прегледам предложенията още преди границата където ми свърши и Интернет-а.
За момент ще се върна на 90-те години. Още не си бях прибрал документите и един ме задърпа, за да ми обясни че нямаме застраховки и еееееей там трябва да си направим. Заведе ни еееееей там, взе си комисионата и отиде да гони следващите рибоци.
17 Евро е застраховката за един месец мисля. Питам младежа, който оформя документите на гишето: “Ментиш ли ни сега в курса?”, “Разбира се, и в курса и в цената, ама нямате избор”.
Времето минаваше, а в Грузия карат както казах като през 90-те.
Някъде около 20:00 вече доста мръсен и потен заедно с новия си спътник акостирахме пред хотела. В Истанбул, всяко изречение започваше с “Друг мой”, тук мургавия грузинец започваше с “Братан”. И като започна едно пазарене, “Братан” това, “Братан” онова, “Братан” ама как ме ограбваш, “Братан” не може така, “Братан” добре.
Платих 60 Евро за две нощувки, утре вече го бях писал дъждовен.
Добре, че с руския език съм по- на “ти”. Моят нов спътник тръгна по своите задачи.
Качих багажа, баня и газ навън да търся грузинска кухня. “Да празнуваме”. Хотелчето беше в централната част, успях да разгледам малко от центъра и съответно да намеря ресторант за хапване.
Грузинската кухня е страхотна, особено когато рядко се сблъскваш с нея. Ако сте чували, че те вкарва в тоалетната, вярно е, дори стана по-бързо от колкото предния път.

Вечерен Батуми ми взе акъла, но за това утре.
От прохода към Бейбурт и многото тунели изглежда тракерът ми беше прекъсвал и не зная точно колко километра съм минал за деня, но нека ги осредня:
500км. Нощувка 30 Евро.

Ден 5.
Батуми. Вчера вечерта ме спечели с гледки, високи сгради и хубава храна. Днес беше ден за почивка, поспах, сутрешен тоалет, маникюр, педикюр и бегом към първа задача, да обменя пари за кафе.
Нямах никаква представа от курса, но горе долу в многото чейндж бюра беше еднакъв, така че все едно, обмених 50 Евро, реших че 100 кинта ще ми стигнат за хапване през деня и някое друго магнитче.
Като по поръчка магазин за кафе се нарисува зад ъгъла в съседната на чейнджа врата. Поръчах еспресо, после за всеки случай още едно и трето в картонена чашка за из път.

Днес, навън имах засега една цел и тръгнах полека-лека към нея. Както казах Батуми ми взе акъла, но на светло беше още “по-впечатляващо”. Всеки може да види снимки в Интернет, затова само накратко ще спомена, че имаше сигурно 100 сгради с по над 50 етажа.
Вървях си по брега, но изобщо не ме влечеше да влизам в морето. Плажът нямаше пясък, а само камъни. Не обичам да ходя на море, но бански винаги нося.
Направи ми впечатление, че всяка известна верига хотели има такъв тук. Много лъскави и модерни сгради. Страшно много казина. Навсякъде се чува предимно руска реч, явно градът е превзет. Обаче като се заслушаш внимателно, тук се говори само на един език, този на парите.
На места страшен кич. Всеки може би има мнение, но моето е по-скоро на гол тумбак чифте пищови. След повече от час ходене по брега и зяпане на горе стигнах до моята точка, бях си заплюл мястото още в България.
Hot Spot на летището, където полосата е перпендикулярна на морето. Буквално на 20-30 метра от водата. Самолетът прелита на няколко метра над теб преди да кацне. Имаше стотина души, които чакаха следващия полет, който ме зарадва като се появи почти веднага.

След 3 кацания и няколко снимки слънцето ме напече и тръгнах обратно. Този път по централния булевард. Страшно много зеленчуци и плодове се продаваха. Изобщо не съм и опитвал да сравнявам цени.
Прибрах се след обяд доста поизпечен, душ, и се заех да пооправя малко. Първо поизпрах някои неща, които щяха да ми трябват на връщане. След това се заех с екипировката, свалих първо пинлока на каската, намерих по него пукнатини, които ми изкривяваха гледката не само през цялото пътуване, а и преди това. В определени моменти гледах като през аквариум.
Жал ми беше, но отиде в плика пригоден за боклук, където вече лежеше вчерашната тениска. Вмятам, че като пътувам си взимам стари дрехи, които си пазя за целта и може би през вечер изхвърлям. В крайна сметка кой ще ми види под якето скъсаната тениска или дупките по чорапите и боксерите.
Направо си освобождавам място за обратния път за бутилка вино и каквито вкусотии предлага районът. Така си пазя и почти изхабени пасти и четки за зъби една идея преди изхвърляне.
Ще каже някой – “скъсаняк”. Ще контрирам с аргумента, че веднъж си забравих в Белград чисто нова четка за зъби за 10 Евро, и понеже сигурно защото съм сприхав именно такива дреболии ме събарят и не можах да мигна цяла седмица.
След пин лока почистих цялата каска добре, поизтупах якето, панталона и ботушите.
Чух се с моя братовчед, който живее в Москва, за да доложа обстановката. По негов съвет тръгнах към пристанището да търся арт инсталацията на влюбената двойка Али и Нино. Макар размерът да се оказа по-скромен от очакваното, зрелището си беше впечатляващо.
Умишлено няма да обяснявам какво е, който има желание нека погледне в YouTube.

Повисях малко на площада, пощраках, т.е. поснимах малко и газ на вечеря. Влязох в същия грузински ресторант от предходната вечер въпреки малко неприятния “послевскус”. Поръчах си нови и различни от вчера неща, но по-късно резултатът отново беше същия.
Алчност и лакомия, какво да направя, беше си много вкусно. Този път обаче имах книжни пари и оставих бакшиш и за вчера, когато плащах с карта. Жената, която ме обслужваше, просто беше много добра и разбрана, а храната изключителна.
След като се добрах до хотела и елиминирах последствията от вечерята, излязох на мисия. Трябваше да купя известно грузинско вино. Намерих подходящ магазин за вино и започнах да избирам нещо, от което най-малко разбирам.
Взех бутилка вино на малко неприлична цена за другата половина на родителския съвет. На вратата реших, че са ми останали грузински пари, които няма какво да правя и взех още една бутилка за моето родителско тяло.
Много усмихнатата девойка ми обясни на руски, че за моя много добър избор получавам подарък трета бутилка. Перфектно, избрах червено “Киндзмараули” за подарък, това вече го знаех.
Бях много доволен от далаверата и така наредилата се ситуация, защото още не се бях сетил, че три стъклени бутилки с вино не се вписват никак лесно в придвижването с мотор.
Ама пък като навиеш една тениска на руло си е колкото една бутилка вино, така че проблемът почти беше решен.

Прибрах се вече късно в хотела, а “Братан” от рецепцията, който все ме питаше “Братан, добре ли си?”, “Братан излизаш ли?”, “Братан това, братан онова” вече къртеше подпрян с ръце на една маса.
Душ, навиване на аларма и сън.
0км. Нощувка 30 Евро.

Ден 6.
Денят започна като предишните, в 7:00, без кафе. През нощта имаше парти някъде в съседните стаи, така че бях малко недоспал.
След сутрешните процедури, започнах да свалям багажа. “Братан” още къртеше на масата, само беше разменил двете ръце една върху друга. Оставих ключа и офейках.
Трябваше както всяка сутрин да заредя с гориво. Бензинът в Батуми беше около 1.70 почти с цял лев по-евтин от този в София. Мина ми през главата много глупава идея от типа на тези в рекламите на “Кредисимо”, да излея от резервоара бензина който имам, за да напълня евтин.
Извадих късмет, че на бензиностанцията нямаше в продажба туби, иначе щях да се чудя къде да крепя две туби освен бутилките с вино.
“Знам си стоката” казва майка ми, така че и аз самия се познавам, нямаше да устоя на себе си. Идеята ми дойде спонтанно като онази за водоструйката по-горе.
Както нямаше туби, така нямаше и кафе, така че спрях на следващата бензиностанция понеже имаше реклама на еспресо. Обаче като стане ей така … побеснях. Бензинът беше с две грузински стотинки по-евтин от колкото го заредих преди малко.
Сетих се за един приятел, с който караме и се опита да прецака системата търсейки още по-евтин бензин, но накрая тя го прецака като вместо на 1.59 наля на 1.99 Евро.
Имаше някой, по- тарикат от мен и този спомен ме ободри и освежи. Двете кафета допълнително ми вдигнаха въздуха.
Пътят до границата беше смотан, мръсен с тук там дупки и за щастие кратък. На самата граница отново мизерия. През едно място минават коли, камиони и мотори. Камионите се въртят, наместват, правят някакви обратни завои без да те виждат и съобразяват.
За съжаление клаксонът ми не работи, а без него в Турция си просто нищожество, неверник не знаещ какво прави.
В крайна сметка минах бързо грузинската част и някои от турските проверки. Остана само последната бариера, но заседнах зад два камиона. Макар и в 8:30 сутринта ужасно ме напече и се изнервих. След доста чакане, което аха всеки момент да свърши и заради което не свалях и разкопчавах нищо, дойде и моят ред.
Без никаква причина едно от турските ченгета провери номера ми и започна нещо да ми крещи с думите “Проблем, проблем”.
Точно в този момент в слушалките ми засвири “Washington Is Next” на Megadeth и като агресирах сваляйки каската, ченгето също агресира, и слагайки ръка на кобура ме прати на края на опашката на гише номер едно, за да решавам проблема.
Проблем нямаше, просто трябваше да видя кой е номер едно. За съжаление загубих повече от час.
Мисията за днес беше да се приближа максимално към “Черния каньон”, който се намира на брега на река Ефрат или с други думи някъде в нищото, в централната част на Турция.
Тръгнах по същия път, по който бях пристигнал но след 30 километра в град Хопа, завих по план на юг в посока Артвин. Ще прекосявам тази планина за трети път в различно място. Проходът през Артвин е много зелен, с големи водоеми и интересни червеникави скали, каквито съм виждал само по снимки и видеа за далечните американски пътища.

Състоянието на асфалта е обичайното и повече от задоволително, няма дупки, но неравен, хубави изпънати завои и малък трафик. Самият град обаче е разположен на безобразно стръмни баири, където посоките са само две: нагоре и по стълбите.
Не зная как живеят на подобни места и какво точно правят там. Веднага след града има няколко кариери и започва другата част, страхотен път с много тунели и почти перфектен асфалт.

Десетки тунели и виадукти по брега на много продълговат водоем.
Някои от тунелите бяха дълги по 6-7 километра. Общо взето по-голямата част беше в тунели, а по-малката сред приказни гледки на синя вода и зелени дървета. Имаше места, на които пътят излиза от тунел, минава по висок виадукт и влиза директно в скалата в нов тунел.
Стигнах до тунел, в който имаше две нива по височина и разклонения, което просто ме изуми. Именно там обърках и пътя и взех грешната посока.
Бях си харесал на картата успореден път на морето, който е с много завои, хубава настилка по снимки от Street Views и водещ към Бейбурт, градът от който започва D915. Това беше план Б, в случай, че на отиване не случа на време и не успея да мина през “най-опасният път”.
Е, всяко зло за добро, продължих към град Ерзорум, по същия начин, тоест с много тунели, завои, реки и водоеми. От Хопа до Ерзорум са по-малко от 200км., за които се качваш от нивото на морето до почти 2000 метра надморска височина по сравнително постоянен наклон.

На първата бензиностанция бензин нямаше, така че на следващата в началото на града почивах. На тази височина беше много приятно прохладно. Не може обаче да е всичко хубаво, последваха около 150 километра скучен път широк по билото на планината.
Не беше кой знае колко прав участък, но отстрани само полета и и върхове, които нито се приближаваха нито отдалечаваха. Вече беше ранният след обяд, така че спрях на някаква стоянка да се огледам и ослушам, тоест да потърся евентуално място за нощувка.
В този момент разбрах, че скъпоценната ми турска SIM карта не работи, получил съм няколко съобщения на турски, но нито мога да ги прочета нито има някой, който да ми ги преведе.
Имаше две бараки, едната магазин за моторно масло и части, другата някаква канцелария за застраховки или нещо подобно. Чудесно, виждам как Wi-Fi сигналът ще счупи телефона. Влизам при маслата и с жестове обяснявам, че имам проблем и моля да се закача за мрежата.
Използвайки своя телефон и Google translate, човекът ми обясни, че рутерът е при застраховките. Ок, влизам там и след кратко ръкомахане и използване на преводача разбирам, че Интерната е при маслата.
Ставайки свидетел на този параграф 22, осъзнах, че офертите за Интернет, които видях в Истанбул за от 3 до 5 гигабайта на месец бяха доста дебели. Явно хората не искат да дават. Е, какво да се прави, пуснах офлайн навигация (Here We Go) и продължих на запад към град Ерзинджан.
На подхода към него спрях на голяма бензиностанция с още по силен Wi-Fi сигнал и с още по-голям отказ да го ползвам дори и зареждайки гориво и поръчка на вода и кафе.
Вече беше 16:00, а нямах шанс да си намеря спане, освен да се набутам в града и да търся. Седях си на бордюра разглеждах хартиената карта, за да добия по-ясна представа за района. Реших на око, че до следващия град Илич, от който започва широката част на река Ефрат има около 100 и малко километра.
Вече в 17:00 настроих навигацията, запалих и потеглих. Все щеше да се усмихне късметът, така или иначе нямаше как да спя на бензиностанцията, ако замръкна, ще го мисля в движение.
Изобщо не съжалих, това беше най-якият участък от моето пътуване до този момент. Виещ се път със спускания и изкачвания, песъчливи или зелени хълмове, резки проходи между скали и чудесно покритие.

Практически нулев трафик, срещнах само една кола и това беше патрулка, която ме снима. Не карах бързо, а и нямам номер отпред, така че си слушах музика и спирах по-често за снимки. Е, малко преувеличих или посмалих, срещнах още няколко коли, но наистина беше само това.
Всъщност в последствие това се оказа само началото на един много по-добър маршрут.

Вече на смрачаване, около 19:30 пристигнах в град Илич с една централна хубава улица. Естествено, че хотелът ще е на нея. Доста скъпо ми излезе, но нямах много желание за пазарлък, почти 12 часа бях на мотор, броейки и почивките. Вече от няколко дни бюджета от 50 лева на вечер се оказваше малък.
Настаних се, предупредиха ме, че закуската е само от 7 до 8:00. Изкъпах се и излязох да търся хапване. Намерих каквото търсих, но реших първо да мина по стъргалото, всъщност улицата. Всички висяха отвън насядали на малки столчета и пиеха чай.
Влязох във всеки един магазин, а именно шест на брой и в нито един от тях не се продаваше алкохол, дори бира.
В това градче заобичах това, което се нарича “Адана кебап”. Дори за мой късмет, момчето което ми сервира говореше английски по-добре от мен. Богата вечеря, която ми излезе под 20 лева, задължително пийнах и чай. Не че можех да мина за местен, но поне максимално да се впиша.
В хотела отново баня и вече се опънах на леглото, реших че ще гледам мач, няма как да няма нещо. Пускам първия канал и Реджеб Ердоган се пеняви пред един микрофон, щракам на следващия канал и пак Ердоган в друга зала и пред друг микрофон. Сменям на трети канал, пак същото.
Добре де … разцъках всичко, или сапунка или Ердоган. Замислих се, че тук в Турция, работата с Интернет-а е сложна, а на изток от Босфора след като не знаят английски и може би други езици, изглежда каквото каже вождът, това ще е истината, няма други канали или мнения. Класическо промиване на мозъците.
536км. Нощувка 70 лева.

Ден 7.
Станах нормално, свалих багажа и зачаках времето за закуска. Оказа се, че не е до 8:00, а до 7:00, не съм разбрал. Доста странна ситуация. Кой става и закусва толкова рано и как така всички го правят? Сетих се, че твърде рано бяха суетата и шумотевицата по коридорите.
Хотелът и ресторантът бяха празни. Нямаше абсолютно никой, всички бяха изчезнали. Повъртях се 5 минути, почуках, подрънках, но никой не се появи. В такава ситуация съм попадал в някои хижи в България.
Минах от другата страна на шублера, но освен топъл чай и нарязан хляб нищо не намерих. Седнах и започнах да закусвам.
В това време дойде стопанинът, скара ми се че съм закъснял и започна да изважда от хладилника, масло, саламчета и топени сиренца. Доволно, направо даже и обядвах.
Заредих с гориво и потеглих. Както споменах беше започнал страхотен път по маршрута. Град Илич е на брега на Ефрат или по-скоро от там започва по-широка част. Продължих по вчерашния път D877, който наистина беше уникален, широк, с полегати завои и наклони.

Почти нулев трафик и в двете посоки. Лека полека пътят обаче започна да става тесен, докато накрая се превърна в една лента, и това без да има някакви отбивки и накрая влезе в тесен павиран тунел, в който за мое учудване имаше улични лампи.
Следва завой на 90 градуса, мост чийто друг край завършва на отсрещния бряг в Т образно кръстовище. И в двете посоки тунели, наляво (на юг) към градчето Кемалие, на дясно е входът към “Черния Каньон”. Бях чел много за него, много видео бях гледал, но както по-късно се оказа не съм се подготвил добре.
Супер, спуснах малко налягането в гумите и смело се засилих към тунела, вход към каньона. Може би толкова многото информация, която предварително бях прегледал доведе до това, че не останах в състояние “Уау”. Мястото обаче беше феноменално красиво. Снимки ще покажа, но наистина трябва да се посети това място.
Проблемът е, че както споменах, мястото е някъде в нищото, в централна Турция, да се събереш да отидеш само до там е трудна работа. Трябва да е част от по-голямо пътуване.
Самият каньон представлява тунел, копан на ръка в скалите, които се издигат над Ефрат. На едната “стена” има отвори, които изглеждат като прозорци и предполагам, че през тях са изхвърляли в реката изкопания материал.
Карах известно време срещнах в тунела други мотористи, даже с някои си поговорихме докато сме спрели за снимки.
Другото, което от много подготовка изпуснах е, че бях останал с впечатление, че това е задънена улица и си бях построил план за по нататък по друг начин, в другата посока. Карах, докато вече стана едно и също, реших че съм видял достатъчно и обърнах.
Имал съм моменти, в които после съжалявам, че съм взел подобно решение, но дори и месец по-късно, докато пиша, нямам проблем с това.

След като се върнах на изходна точка на моста и след няколко снимки продължих в обратната посока към град Кемалие. Имаше турски моторджии, с които се засякохме още в тунела, много настояваха да ме снимат.
Бях постигнал и друга голяма цел от моето пътуване, бях минал през този каньон, бях много доволен. Спирах в него обаче доста, за да снимам. Вече беше станало адски топло. След няколко километра влязох в градчето, и спрях на центъра или поне си мислех, че площадчето с полицейски участък е именно това.
Там намерих магазинче за сувенири и някакво заведение. Свърших и двете неща, купих магничтчета и пих турско кафе. Хм, само един вид магнитчета и само на едно място в някакво забутано магазинче, където дори не беше ясно какво се продава.

Странно че това не е туристическа дестинация, определено има потенциал да се превърне в сериозна атракция. Ще го понесат ли турците?
Притесних се, минаваше 11:00 а бях минал едва 50 километра. Много хубаво и малко градче. Има и хотели, казвам го за тези, които четат, ако решат да пътуват в тази посока.
Както споменах бях поел на юг, по брега на Ефрат продължавайки по D877. Изправи ме на мускули това трасе, но никога няма да съжалявам, че тръгнах по него. На места много стръмно и тясно, но с доста прилична настилка. Доста покарах по него, но в крайна сметка трябваше в един момент да тръгна и на изток, иначе по реката ще стигна чак в Сирия.
Спрях на най-красивото място за снимка, високо над реката. “Видях” мястото още от долу.

Всъщност пътят ми направи услуга като сам продължи на изток. Продължих да се изкачвам и в крайна сметка след като преминах през малко градче се качих на D260, който продължаваше на северозапад. По билото на планината.
Вече започнах да размислям, дали не се върна друг път на това място. Може и някъде по-горе съм казал, но това е точното място да кажа “такъв път не съм виждал”. Много широк, с полегати и изпънати завои за 100-110км/ч. Плавни спускания и изкачвания.
Почти на всяко високо място табелка любезно ме информираше, че съм достигнал поредния връх на височина над 2000м. Карах може би повече от час по този невероятен път, докато не се включи в главен.
Насочих към град Кангал, по широк скоростен път с по две ленти. Тук видях нещо, което привлече вниманието ми. Отстрани в полето имаше ЖП линия, която следваше пътя, а в определени участъци имаше тунели, просто някакви дълги конструкции, подобни на много широки тръби разрязани надлъжно и поставени върху линията.
Как и най-вече защо, нямам никаква идея. В град Кангал, малко трудно намерих бензиностанция, но кой да се сети, че тя ще е на главния път.
Взех си кафе, седях и почивах. Сетих се че имам и извадих от чантата пакет зърнени бисквитки “Крънч”, които си носих от София. От някъде се появиха Меси и Роналдо, а след тях и един турски футболист с някакви раздрънкани велосипеди.
В Турция са богове на сладките и разните бисквити, обаче хлапетата се заинтригуваха, такива явно не бяха виждали. Разделих остатък по равно между тях, а за благодарност ми поизтупаха прахоляка от дисагите и седалката.
Реших, че нощувката ще бъде в град Кайзери, имаше два маршрута с разлика от 10 километра за следващите 150. Добре бях позавивал днес и бавно завивах, и бързо завивах, време беше на натрупам малко километри за деня.
След час и половина, около 17:30 спрях на бензиностанция точно преди Кайзери. Изглеждаше големичък град и типично по турски главният скоростен път минава през града. Именно и на него намерих много хубав хотел, три звезди.
Много бързо пристигнах, любезни домакини, малка но чудесна стая. За пореден път попадам в хотел, в която банята е по-голяма от стаята. Разхвърлях си нещата, сложих всичко да се зарежда, взех душ и излязох на вечеря.
На всички подобни места, от които съм доволен намирам 2-3 минути време да напиша добър отзив.
Центърът се оказа наблизо, на 20 минути пеша. Вечерях адана кебап, готово меню с разядки вода и турска кока кола. Стори ми се подозрително евтино за голямото количество и доброто обслужване, но явно си беше така.
Още преди хапването я бях видял, но сега се върнах, новата ми любов бяха толумбичките.
Както има много добри пътища така има и много добри толумбички, всъщност това бяха най-добрите. Изядох 5, знаех че следващите 5 ще направят беля, но ангелите ми са слаби.
След това трябваше да поседя 15 минути на една пейка, за да поемам въздух. В хотела ми бяха казали къде се намира пазарът, а аз още не бях купил локум и сладки за подарък. На самия площад имаше крепост, а зад нея беше и закритият базар.
Бях обаче закъснял, заварих само останалата мръсотия и последните затварящи търговци.

Е, ще мина сутринта тогава. Все пак на връщане към хотела видях голям магазин в който купих 4-5 кутии хубав локум, всъщност беше по-скъп, а дали хубав щях да разбера в София.
481км. Нощувка 70 лева.

Ден 8.
Снощи се загубих, понеже се прибирах към хотела по тъмно и реших да мина косо и напряко. Излязох на булеварда обаче на съвсем грешно място и завих още по-грешно, надясно вместо на ляво, което ме отдалечи още повече.
Освен че се вбесих, понеже много рядко се губя дори в големи в населени места ми се откъснаха и ръчичките от торбите с локум и минерална вода.
Успях да стана днес рано. След сутрешния тоалет се наложи да решавам въпроса, как на този мотор да събера три бутилки грузинско вино, 5 големи кутии с локум, лаптоп и две големи шишета с минерална вода. За багажа няма да споменавам, той си е с мен.
Наредих всичко по приоритет “чупливост” и потеглих към Невшехер, столицата на Кападокия. Още преди тръгването от София бях запланувал да мина през подземния град в Дерим Кую, но вечерта с лаптопа върху корема, аритметиката показа, че ще ми коства около 3 часа отклонение до там и обратно и още да кажем час в разглеждане или почти половин ден каране.
Това са онези подробности, които най често пропускаме, ще отида там, ще се отбия тук, ще мина през … всичко това отнема време. Планът ми както обикновено беше твърде амбициозен, но за мен е по-добре да имаш в плана си повече неща, които да махаш, отколкото да нямаш идеи и да се чудиш къде да отидеш.
Почти не съжалявах за местата, които бях набелязал, но не успях да видя или да премина. В крайна сметка не съм седял със скръстени ръце или само да се возя.
От хотела директно се включих на главния път понеже както споменах минава през него. На първата бензиностанция спрях напълних резервоара догоре с гориво, а себе си с кафе. Без излишно размотаване драснах напред.
За Кападокия знаех, че трябва рано сутринта да съм там, за да видя излитането на балоните. Сутрин на свежо се кара бързичко и скоро видях първите три балона, които се носеха над баирите. За мое учудване се оказаха и единствените три.
Бях гледал съвсем други снимки и видеа, но в района нямаше жива душа, влязох в градчето, видях дупките по скалите, обаче хора не видях. Хотелчетата изглеждаха заспали или безлюдни, строени АТВ-та, нямаше паркирани коли, просто нямаше никой.

Може би някой, който е ходил може да даде обяснение, дали не съм бил в сезона, дали съм закъснял като в 8 часа вече съм бил там. Нямам идея, просто нямаше хора. Обиколих с мотора малко по черните пътеки и след около час се върнах на главния път D300 и забравих за това място.
И без това бях скептично настроен към него, ама дали ще ми се отвори възможност да отида пак, не знаех, затова и минах от там.
Карах си по D300 право напред, прав и скучен път с ремонти тук там. Единственото ми забавление беше да се гоня с един червен голф, който с отличителна балканска черта очакваше, че ще се измъкне напред. В крайна сметка докато се упражнявах да не изпусна състезателя и озъртайки се за полиция, неусетно стигнах до град Аксарай.
Следваше завой на 90 градуса на север по главен скоростен път Е90 с по две ленти в посока, и който отвеждаше право към столицата Анкара. Моята набелязана цел още в София обаче не беше там. В град Şereflikoçhisar (не зная как се пише и произнася на български) беше моята отправна точка.
Знаех къде отивам, но не знаех какво ме чака, затова спрях да заредя за всеки случай с гориво, взех си кафе и платих. Оставих кафето на масичката отвън и реших да избутам мотора от колонката напред на сянка, за да си почина.
Тези, които карат скъпи карбонови велосипеди, когато паднат и се чуе “хряс” си казват “Оуу, дано да е ребро”. Така и аз, като чух “хряс” си казах дано да е паднал на локума, а не на виното. Нещо се спънах и го изпуснах за втори път за това пътуване. Моторът падна на ляво и ми затисна десния крак.
Заболя ме прилично, но новите ми ботуши си изплатиха парите, спасиха ме. Случва ми се вече два два пъти така да ме удари, но още първия път преди две, три години, бях решил че компромиси с това няма да правя. Поздравих се на ум затова си решение.
Заех се с вдигането на мотора и бързо установих, че той просто не помръдва. Пробвах по двата начина с лице и гръб към него, но той не искаше да се изправи.
Нямаше никой, дори и бензинджията, така че го оставих да си лежи, а аз седнах да пия кафе. По проста сметка моторът вече беше станал над 300 килограма. В София бях сложил ролбарове, метални гардове за ръцете, резервоарът беше пълен, едната дисага с вино, другата с локум, един горен куфар с багаж, допълнителна чанта с дреболии, голям запас с вода.
Нямах никакво желание да разтоварвам. Ако бях някъде на полето или в планината щеше да се наложи, но тук все пак бях в населено място.
До съзнанието ми стигна, че просто вече съм адски уморен и без сили. Не зная как се справят другите в подобни ситуации. Беше ме и страх да не прецакам кръста още веднъж. Макар и много леко си ме наболяваше от време на време.
Пристигна една жена да зарежда, намери бензинджията и ми помогнаха да изправим коня. Допих кафето, екипирах се и тръгнах на запад към най-голямото солно езеро Туз с дължина 80 и широчина 60 километра, второто по големина езеро в Турция. Всъщност на турски “туз” означава именно “сол”.

Нямаше “Street View” на пътищата в района и подозирах, че може да се вкарам в голяма беля, но пък нямаше да съм аз ако не тръгна.
Още вкъщи докато мащабирах по картата в търсене на маршрути, забелязах че през езерото има прав като конец път от единия до другия бряг.
По-късно видях и някоя друга снимка, но както стана ясно, реалностите на място са различни. Може би около седем – осем километра карах по черен и утъпкан път, докато не стигнах до някакви съоръжения. Бях ги видял на картата, но бариерата ме изненада.
За да гледам отвъд навигацията, сутрин написвам на един лист повечето населени места през, които ще минавам и го намествам в чантата на резервоара. Така поглеждайки ги и ориентирайки се по пътните табели не ми се налага да спирам често, за да ровя в навигацията.
Предполагам, че човекът на бариерата ме попита накъде съм тръгнал, така че бях подготвен, махнах аристократично напред и произнесох “Бозан”, името на селото от другата страна на езерото. Лесно стана, а дали щеше да ме пусне ако бяха обяснил, че само се разхождам.
На картата прав път, а все опирах в някакви огради докато накрая не видях две коли, които идваха срещу мен. Бързо се ориентирах от къде се минава и се качих може би на един от най-интересните пътища.
Черен (на цвят кафяв), утъпкан, сравнително широк и прав като конец път през цялото езеро. Отсрещният бряг не се вижда, а в ляво и дясно само сол докъдето стига погледа. Въпреки че беше валиран имаше не малко дупки, за които да се оглеждаш.
Спирах няколко пъти и се опитвах да намеря подходящите кадри. Горе долу на средата имаше малко спускане към самото езеро. Нямам представа кога пресъхва и кога е пълно с вода, но беше останала само кал и сол.

Имаше следи от гуми и съдейки по тях явно местните се бяха забавлявали с дрифт. Реших, че съм намерил своето място за снимка, спуснах се и слязох. След бърза снимка се отдалечих, засуетих се с ръкавиците и телефона, снимах хоризонта и след това се обърнах за нова снимка на мотора в това разкошно място, на което няма нищо освен равнина.
Снимах, ама чакай малко, не го бях оставил така. Осезаемо се беше наклонил. Забързах към него и видях че пачият крак е започнал да потъва. Само това ми оставаше да се наиграя, щеше да е страхотна история за потънал мотор в солното езеро.
Набързо и леко панически се изкачих на пъти и реших да не повтарям този опасен за мен, но забавен за публиката номер. Както казах, не знаех какво да очаквам, така че след като прекосих езерото продължих по черен път, който се превърна в пясъчен.
Винаги съм искал да участвам в Дакар, но опитът ми в пясъците граничеше с нула, а не исках да започвам тренировки точно тук и сега. Само че вече нямах избор, дадох повече газ и тръгнах към селото, което се виждаше в далечината.
Поне лесно можех да доведа помощ. Докато ринех из пясъците видях и номади, бяха си паркирали колите на твърдо и опънали големи шатри. Не изглеждаха зле, а по-скоро доста прилично като за хора живеещи на палатки.
Участъкът се оказа сравнително къс, не повече от километър и най-накрая стигна до асфалта в селото. След няколко километра и още две три, села се върнах на главния път E90, вече по-близо до Анкара и където трафикът сериозно се беше сгъстил. Всъщност бях направил едно ухо на запад.
Макар и широк път, трафикът просто не ми харесва и с облекчение скоро завих на запад към звучно звучащия град Хаймана, а след това се включих в главния път D260 и после отново по E90. Следваха много спирания и много километри по много скучен път в обширна равнина.
Минах като на парад през град Ескишехир с почти милион жители. Ужасна миризма, смрад и мътилка във въздуха исках да спра за почивка но просто нямаше въздух. Просто мизерия.
Преди 3 години бях минавал през района на Измир и там беше така. Явно е голям индустриален град. Обаче този маршрут го бях избрал още в София и знаех, че след малко трябва вече да завивам на север.
Скоро след Ескишехир се насочих по обикновен две лентов път D650 към град Биледжик. Там щях да нощувам, а по пътя се появиха доста завои, което малко ме поразкърши и разкара скуката. Самият град беше на една много стръмна височина встрани от главния път, който отиваше на север.
Е, в крайна сметка трябваше скоро да се връщам в къщи, така всичко вървеше по план. Не по план обаче се оказаха нещата с хотелите. Имаше места само в два четири звездни хотела на цена от почти 200 лева, вярно със СПА, но пък 200 кинта.
Седнах на един бордюр да помисля, а вече беше 6 часа. Разглеждах предложенията за спане в hotels.com, но нямаше нищо. Като оферта изскочиха няколко места в Гебзе, град преди Истанбул (или просто негово предградие).
Явно ще трябва да карам натам, поне като времетраене го даваше час и половина и 150 километра. Очертаваше се че, ако нощувам там, то днес ще е предпоследния ден в пътуването, а утре последният.
Имах време, така че спрях, заредих за четвърти път днес, изпих едно кафе на екс и нарушавайки много правила тръгнах много бързо. Чудесен път, чудесен асфалт, чудесни завои. Скоро се спуснах към езерото Изник, което обиколих от Изток и се насочих право на север към Мраморно море.
Там се качих на магистралата и по големия мост “Османгази” преминах на север от другата страна на Мраморно море. 30 кинта ми взеха за преминаване по моста. Ако искаш, иначе обикаляй от изток през Измит, което е ужасно много.
Нещата придобиха сериозен вид, голяма магистрала, много ленти и ужасно голям и сложен пътен възел. Някак оцелях и навлязох в дебрите на Гебзе, много коли, много кора и много теснотия.
Всъщност бързо си намерих хотела. Всички хотели предлагат паркинг, но такъв няма. Те просто визират, че на близо има обществен такъв. Е моторът поне се събира на тротоара, макар и малко нередно. Някак си го спрях точно под един балкон, реших че паяк няма да може да го вдигне.
Всъщност вече минаваше 20:30, така че едва ли щеше да се появи служител на общината. Настаних се в голяма стая за трима с голяма баня, но всичко в ужасно състояние. Турците пушат по стаите и освен миризмата на цигари всичко беше прогорено на дупки.
Две от три лампи не работеха, телевизорът също, а самият хотел беше в ремонт и цялата фасада липсваше. На нейно място имаше скеле и мрежа.
Бърз душ и излязох да търся вечеря. Тръгнах по главната или поне така реших, понеже беше пешеходна. Явно имаше някакъв празник защото излязох на площада, където имаше голям базар, концерт и много хора. Запомних едно място с толумбички, за после, за след вечеря.

Обикновено, на последна вечер се глезя, реших да хапна в хубав ресторант. Поръчах си Искандер, телешко месо с доматен сос и кисело мляко. Силно казано “глезене”, просто вечеря за повече пари. Но след това се върнах за сладкото.
След като хапнах, много бързо ми омекнаха краката. Бях забравил на тръгване да пусна тракера, но по-груби сметки днес бях навъртял около 800 километра. Не се чувствах убит, но така леко отпуснат и приятно уморен по цялото тяло.
В стаята поцъках малко на компютъра и си легнах доволен и преял.
800км. Нощувка 70 лева.

Ден 9.
Понеже това, както вече стана ясно се оказа последният ден от пътуването си позволих да спя максимално до късно. След като станах и оправих багажа тръгнах да търся ресторанта, за да хапна полагаемата закуска.
Помещението предвидено за столова беше на последния етаж, което даваше някаква прилична гледка над квартала. Хапнах добре, като за целия преход и изпих две чаши чай. Кафе щях да пия някъде по пътя.
Свалих багажа, издадох стаята и около 9:00 потеглих. Навигацията показваше 639 километра до вкъщи, което беше съвсем поносимо с оглед на това, че повечето път беше по магистрала. Днес бях махнал само платените такси по маршрута.
Малко след като потеглих установих, че явно няма граница или очертания и всъщност влизам в Истанбул. Оказа се интересно защото след около час път по магистралата или главния път, погледнах отново навигацията, оставаха ми 569 километра.
Бях изминал 80 километра, а още не бях преминал по моста в европейската част. Големичък град, се оказа, много има за гледане, вярно че по пътя ще видиш само сгради, но все пак беше доста шарено.
Пътят ме отведе покрай стадиона на Галатасарай на метри от новото летище в Истанбул, където макар и многото ленти бяха спрели хора, които да чакат в колите си. Видях, че кацащите самолети преминават перпендикулярно на пътя и реших, че ще успея да направя нещо подобно като в Батуми, да уцеля мястото за хот спот и да снимам минаващите над мен самолети.
Въпреки, че има три полоси не успях да намеря правилното място понеже нямаше как да се връшам назад, а самолетите идваха един след друг.
В крайна сметка нищо не се получи и продължих по този път напред който минаваше през разни села в северната част на Турция успоредно на границата с България, макар и не толкова близо до нея, но накрая отново излязох в Одрин.

Там си починах повече, минах спокойно границата, включих круиз контрола и след едно зареждане привечер вече бях вкъщи. Не че претупвам нещата, но просто не се случи нищо, което да заслужава да бъде описано.
Настъпи време да направя кратка ретроспекция с няколко изречения с една малка уловка, а тя е, че при съвсем различни обстоятелства пет, шест седмици по-късно отново се оказах в Турция и по конкретно Истанбул за истинска екскурзия.
Като начало две изречения за моя мотор. Триумф Тайгър Експлорер 1200, година 2013, някъде около 137 конски сили, по мое мнение много красив или както го нарича моят приятел прецакващ системата: “Хрътка за дълги разстояния”.
Мисля, че го подготвих много добре, макар и както се оказа с едно изключение. Никакви други проблеми и да чукна на дърво надявам се и в бъдеще. Средният разход в края на пътуването, за около 5500 километра с целия багаж се оказа 4.9.
Гумите, Continental TKC 70 ми харесаха изключително много като поведение на асфалт и черно. На мокро не успях да изпробвам. Маслото Midland 10W-50 остана толкова колкото и налях, а и не усетих никакви загрявания.
Аз също се подготвих добре, но си взех и поука. За следващия път повече сила, протеини и ако се налага фитнес.
Когато се прибрах, се зарекох че повече в в Турция толкова далеч няма да отида. Бях обаче сам, което се оказа една идея скучно, защото за 10 дни не бях изприказвал това, което обикновено само в понеделник до обяд успявам, не че говоря повече или по-малко от другите.
Качих тук там снимки, разказах на някой друг накратко за приключенията. Свързаха се с мен други пътешественици за информация, което ме поласка. След мен други хора заминаха, видях къде отиват, записах си.
Сега обаче два месеца и половина по-късно и ходейки още веднъж и следейки къде отиват другите, се оказва че съм оставил много невидяни места и най вече пътища. Не че имах време да ги видя всички или съм ги пропуснал.
Обаче (вече за трети път го казвам) нещата на място изглеждат различно за разлика от това да гледаш на монитора.
Ще отида отново. Вече обаче имам информацията, имам know-how, бил съм, видял съм, вече зная как стоят много неща с настаняване, храна, нрави, особености …
Останаха ми само девет месеца и половина до тръгването.