Кавказ.

След като миналата година се разходих в Турция и дори стигнах до Грузия, реших да вдигна летвата и тази година да се разходя в Грузия и да стигна до Руската федерация.
Това със сигурност означаваше, повече от миналогодишните 9-10 дни и 4700 километра. Така че си предвидих две седмици отпуск, които плюс още един уикенд са 16 календарни дни. Отворих картите, чуждите пътеписи, youtube.com и започнах лека полека да се подготвям.
Казват, че трябва да имаш цел, към която да се движиш и аз си избрах за всеки случай две, и двете в Русия, връх Елбрус в Кавказ или град Махачкала (Дагестан) на брега на Каспийско море.
За да стигна до там ми трябваше план, който тепърва трябваше да измисля. Винаги трябва да се движиш придържайки се към плана, не по план нещата и сами ще тръгнат. Думите не са мои, но споделям мнението на 100 процента.
Гледайки картата, опитвах да сглобя маршрут, който по възможност да не повтаря участъците от миналата година.

Този път дори не опитах да търся сподвижници или компания. Приятелите ми, с които карам обикновено, не са по такива дълги пътувания, а да карам с непознат не е моето амплоа.
Макар и да тръгнах сам, в голяма част от пътуването не беше така. Още в началото на годината споделих моята идея с братовчед ми, който живее в Москва и след 40 минутен разговор, закотвихме датата на тръгване да бъде 13 юни 2026, събота. Аз тръгвам от София, а той от Москва, среща във вторник, на 16 юни в град Ахалцихе, южна Грузия. И на двамата ни предстояха по над 2000 километра преход.
Очертаваше се доста по-интересна среща, от колкото на “Попа” в София. Започнах да правя упражнения за крака месец и половина по-рано и тренирах на една поляна сваляне и вдигане на мотора.

С документите нещата не стояха съвсем лесно. Реших, че не искам да се занимавам по границите с губене на време. Успях да си направя гражданска застраховка за Грузия в Интернет, направиха и ми изпратиха застраховка ОСАГО (гражданска отговорност) за Русия. Започнах да подготвям мотора така, че всички нови неща да се появят малко преди тръгване, дори да направя преди това и едно по-дълго каране, 400-500км., за да тествам и да се уверя, че всичко е наред. Нови гуми, ново масло и филтри, нови накладки, лагери на предна главина, смяна на маслото на вилката, нов планшет/навигация на стойка над кормилото. За техническата подготовка ми помогнаха моите приятели Златко Йончев и Пламен Стефанов каращи също като мен Триумф, и Пламен Пенев, вело механик. Приготвих за всеки случай един литър антифриз, маслен филтър и семеринги за вилка. Лично аз не мога да направя нищо с неща като семеринги, но не заемаха много място, а е добре да ги имаш ако потрябват, вместо да ги търсиш и чакаш.

Два, три дни преди тръгване, направих медицинска застраховка, обмених малко пари в турски лири и подготвих американски долари, които обичаха навсякъде по маршрута. Определих си бюджетът от 100 Евро на ден, от които до 40 за нощувка. Миналата година определено ме изненадаха нощувките в Турция, защото цените бяха сравнително високи и не отговаряха на качеството на предлаганото.
Окомплектовах фалшивия портфейл със стари дебити карти, виетнамски донги и сръбски динари за случаи от типа “парите или живота”, подмених старите лекарства в аптечката, изрових една руска SIM карта.

Ами май е това. Какво съм забравил, по пътя щеше да стане ясно.

Ден 1.
Станах рано, сутрешни процедури, разходка с моят четириног най-добър приятел, обличане, сваляне на багажа и около 8:15 потеглих. Имах резервирана нощувка в хотел в град Измит. Предстояха ми 670 километра и преминаване на една граница.
Бях решил, че ще е много важно да успея да премина границата както и самият Истанбул. Това са 600 километра, и всички следващи за деня ще са бонус. Познавам се много добре, остана ли да нощувам в столицата, ще има вечеря, разходки и дълга сутрин, а не разполага с толкова време за губене още в самото начало.
До границата, Капитан Андреево изненади нямаше. Постоянно се ослушвах и оглеждах за непредвидени ситуация, защото всички мои пътувания започват с такива, без да има конкретна причина. Всичко обаче беше спокойно и около обяд вече минавах проверките. Трафик нямаше.
Отново, година по-късно минах през град Одрин, някак ми изглежда интересен, а и все пак трябваше да заредя гориво. Продължих по скоростния път, а не по магистралата. Ще изпреваря малко събитията и ще кажа, че по нея до Истанбул макар Google да твърди, че е платена, явно не е. Вече два пъти минавах по нея с автомобил и мотор и не съм бил таксуван.
Като стана въпрос за Google, този път това беше моят избор за навигация в Турция и затова вече имах пуснат мобилен Интернет.
Миналата година използвах off line навигация “Here We Go” понеже имах останал лош навик от предните години когато съм бил в Албания, Сърбия, Черна гора, да не пускам Интернет. Имах и лоши сметки и затова по инерция търся Wi-Fi.
Не съм имал кой зае какви проблеми със старата навигация, но вече сравнително рядко актуализират картите, а в Турция пътищата бързо се променят. Исках да опитам с нещо различно и може би по-добро.
Скоростният път от Одрин обаче бързо се превърна в труден. Трафикът беше осезаем и колкото повече напредвах, толкова по-тягаво ставаше. Веднага след града се появи изключително силен насрещен вятър, който само буташе черни облаци към мен.
С вятъра пътувах до края на деня, в резултат на което средният разход се беше увеличил с 1 литър за 100 километра за целия ден, това означава че реално е бил още по-голям през тази част от пътя от Одрин до Измит.
В един момент това клатушкането от вятъра ме умори и спрях на бензиностанция за глътка кафе и вода. Неприятна изненада, кафето беше 100 лири (2 Евро), съвсем блудкаво или по-скоро направо отвратително. Докато го пиех започна силно да вали и гледайки облаците, за които споменах прецених, че няма да спре скоро.
Навлякох дъждобрана, запалих и след малко завивайки на ляво, тръгнах към магистралата на север вместо към Истанбул. Исках да мина през града без да оставам в него, но уви, с това лошо време щях да се наиграя.
В района на новото летище, толкова силно ме блъскаше, че слюдата се огъваше и дори не можех да ускоря повече от 110 км/ч. В един момент спрях да позяпам как се справят самолетите, които опитваха да кацата с тези условия.
Мостът над Босфора премих в голяма мъгла, дъжд и силен вятър, не видях морето нито от една от двете страни.
В края на деня се оказа, че заради преразхода съм направило и едно зареждане с гориво в повече.
Минах по периферията на столицата и последващото Гебзе, след като се оказах на крайбрежният път, който беше потънал във вода, но все пак интересен с различната инфраструктура, която можеше да се види като ЖП линии, скоростни влакове, пристанищни съоръжения и кораби.
Може би около 19:00 спрях пред хотела в Измит, който намерих много лесно и който също като всички други в Турция нямаше паркинг. Спрях на улицата, влязох във фоайето и се приготвих за дълги преговори. Всъщност за пореден път домакините бяха любезни и ми предложиха да паркирам мотора в едно подземие отстрани на сградата, което се използваше за склад на строителни материали и перално помещение.
Паркирах между някакви кашони с боклуци, и свалих всичко, което ми трябваше. Момчето от рецепцията ме поведе през катакомбите и коридорите и след няколко стъпала се оказахме на рецепцията.
Избрах си стая със “City view”. Когато се настаних и дръпнах пердетата, на 5 метра от мен стоеше сградата от отсрещната страна на улицата. Е, не мога да кажа, че са ме подвели и нямам гледка към града. Посмях се, но в крайна сметка ми трябваха само душът и леглото. Стаята беше прилична от типа за толкова пари – толкова.
Докато се оправя, времето напредна и излязох да потърся вечеря. Измит е домакин на футболният отбор “Коджаели”, чиито календари висяха на много места, а тази вечер определено щеше да е неспокойна. На следващия ден в 7:00 играеше Турция на световното първенство. Прецених, че е ще добре да се възползвам от ситуацията и да офейкам по най-бързия начин след като стана.
Бях в центъра и почти всеки трети човек на улицата беше с фланелка на националния отбор. Разходих се и си избрах прилично заведение за бърза вечеря. Понеже не се разбрахме, поръчах нещо, което адски не ми хареса, но предположих че при втори опит можеше да бъде и още по-зле. Щях да наваксам на главната в някоя сладкарница с баклава и банани.
Разхождах се още доста, уморих се и се прибрах. Вятърът ме беше поблъскал много добре, а трябваше и да прегледам маршрута за утре. Правейки равносметка за деня, много километри без интересни събития, но такъв беше и планът.

Ден 2.
Успях да си почина добре, наспах се, стегнах си багажа и се облякох за път. В 7:30 свалих багажа на рецепцията и се качих на последния етаж в ресторантчето на хотела за закуска. Споменавал съм и преди, че на тези преходи хапвам сутрин много добре (което изобщо не правя в къщи), а през деня само се подкрепям с кафе, кроасан или протеиново барче. За тази цел возех със себе си 3 пакета с ядки и сушени плодове.
Изпих 3-4 чаши черен чай докато дъвчейки някакви неща зяпахме със съседа по маса второто полувреме на мача на Турция на неговия телефон. Двамата коментирахме, макар че изобщо не се разбирахме, но си говорихме на български и турски и кимахме един на друг. Мачът не вървеше, не знаех турски, но все пак от красноречивите му обяснения разбрах, че съдията е обратен.
Хапнах и слязох долу. Момчето от дневната смяна на рецепцията ми даде дистанционното за отваряне на ролетната порта на подземието, отвори ми вратата към стълбището на мазето и аз се заех да минавам през катакомбите, за да търся мотора. Беше забавно.
Всичко беше както го бях оставил, запалих и паркирах пред хотела, натоварих всичко и потеглих. Както се оказа, всички гледаха мача. Нямаше абсолютно никой по улиците и изчезнах по-бързо от пясък между пръстите.
Наложил съм си правило сутрин да зареждам независимо, с колко гориво съм приключил предходния ден, затова спрях на първата бензиностанция, която се появи – Shell. Трима работници от бензиностанцията седяха на бордюра отпред, гледаха мача на един телефон и не ми обръщаха внимание. Явно ще трябваше да почакам, така че отидох при тях да гледам. Коментирахме нещо заедно и от тях разбрах, че и роднините на съдията са обратни.
Реших да рискувам и да проверя става ли кафето от автомата за същите 100 лири.
В Турция има няколко вериги бензиностанции, на които зареждах тази и миналата година и държа да отбележа, че не съм имал проблеми с горивото. Shell, Petrol Ofisi (лого с червено куче или вълк), Opet (сини на цвят с жълто лого), BP, а цената на бензина беше малко по-ниска от колкото в България, примерно с 10 цента. В Турция сам не можеш да заредиш, работник на бензиностанцията го прави и всички са малко грубички, като вземат да ръгат тези пистолети в резервоара, като че ли искат да го пробият или да напъхат всичко е него.
Насочих се право на запад по първокласния път D100 успореден на международният Е80. Само по себе си за турските мащаби това означава скоростен път с по две ленти в посока или по нашему – магистрала, но с ограничение от 110 км/ч. Като става въпрос за магистрала, съм чувал неведнъж изречения “Не карам по магистрали.”, “Само напред ли си карал?”, “Оквадратил си гумите”.
Имам готови добри отговор на всички подобни малки провокации, но истината е че за да стигнеш надалеч, няма как това да стане само по пътища със завои или поне няма как това да става до далечна дестинация и обикновен размер на годишен отпуск от работни 20 дни. Преди и аз се чудех, как може някой да хване и да мине 800 – 1000 километра по магистралата, обачече всеки си има своя цел и игра, която ти не знаеш.
Все пак, след вчерашният ден не исках и днес да пътувам само напред, затова си предвидих няколко отклонения, но все пак придържайки се към основната посока на изток.
След около 30-40 минути разведряване, завих право на юг – юг/югоизток по D140. Няма нищо в тази посока, просто някакви селца и градчета, но пътят беше приятен, с много завои между различни хълмове в посока Бекмерлер, Ташкести и Карацакая, където завих на северо-изток, за да изляза отново на D100 в град Болу.
Няколко пъти бях гледал на картата и проследил с Google street views един второстепенен път от Болу на североизток към национален парк “Йедигьолер” (надявам се правилно изписвам Yedigöller). По карта и снимки пътят беше с много завои в хубава гора, но без панорамни гледки, а в най-високата си част беше павиран.
Щеше да ме отведе доста на север за много време и след това с голямо връщане към главния път само че от друго място. Имах нужда от малко завои, така че се бях примирил, че после ще трябва да наваксвам с километрите.
Когато спрях в Болу, за да се огледам на навигацията, изненадващо Google изписа, че днес пътят е затворен. Нямаше кого да попитам, а не исках да рискувам да се кача и да се върна в същата точка чак след няколко часа, затова хванах кажи-речи съседния път в североизточна посока към град Менген.
Много лош и крив път с бабуни, много мръсотия и смрад, обаче бях видял, че след Менген пътят следва източна посока успоредно на главния и има много завои. В самия град спрях пред едно заведение да сверя посоката. Вече в централна Турция, хората си пият обедния чай и моята поява ги впечатли толкова колко стрелец влизащ в каубойски бар каращ всички да спират да правят както там си правят.
Оказа се планински проход, носещ името “Чилекбели” с височина 1440 метра. Тесен асфалтов път за някакви дървосекачи, тук там оставена техника. Трафик нулев. Към по-високата си част стана по-тесен и лош и малко се притесних, че може сериозно да се наиграя.
След най-високата точка, обаче пътят влезе в гора с високи дървета, което много, много ми допадна. Наистина много успокояващо, спрях да снимам и от много години ми се прииска да запаля цигара и да се покефя повече.

Панорамни гледки нямаше, но пък си беше непрекъснато обхванат от гората път с високи дървета. Спуснах се в град Мермер и след няколко врътки намерих бензиностанция за да заредя.
След като услужливо ме попитаха от къде съм, споменах че съм от Булгаристан. Момчето много се впечатли и започна да ми разказва, че любимият му футболист е Слобослай. Не съм чак толкова бос и зная кой е това, но юнака упорито отказваше да приеме, че Слобослай не е българин.
Е, хапнах едно протеиново барче, потеглих на юг и след двайсетина минути се включих в международния път Е80 и продължих на изток. Много ми харесваше как на самият път на всяко по-удобно място продаваха плодове и чай, но все ги пропусках с оправданието си пред себе си, че току що съм спирал или, че ще се забавя ненужно.
Заваля и спрях да облека дъждобрана. Карах така известно време, може би 100 километра. Крайната цел за деня беше град Амасия право на изток. Бях видял вечерни снимки на река, крепост и осветени пътеки в планината. Време имах, така че реших да направя трета чупка за деня, която си бях предвидил в случай, че се движа по план.
При град Тося спрях да сваля дъждобрана и след това завих право на юг. Имаше много накъдрен път, който се оказа поредният проход. Изкачването започна рязко с много серпентини. За съжаление към тях се откриха само една две гледки, които не бяха удобни за снимане.
Отново се сетих, че си купих дрон, който за една година успях да разопаковам и май да използвам веднъж. Всъщност в Турция е забранено снимането с дрон, а там на където бях тръгнал да пуснеш дрон изобщо не беше от най-добрите идеи, така че не съжалявах кой знае колко.
Всъщност, не че не бях се сетил за него, но щях да мога да снимам само в Грузия и да рискувам да ми го вземат ако го покажа където не трябва или ми направят проверка на багажа.

Скоро се качих на билото на прохода “Тюрбе” с надморска височина от 1625 метра. Последва сравнително дълго пътуване, което се получи много красиво заради това, че все още имаше буреносни облаци пробивани от слънцето. Получиха ми се много добри снимки. Вече в ниското в доста голям водоем видях потопена сграда, а самата гледка беше подобна на църквата в Жеравна. Малко преди град Корум спрях да потърся спане. Ако не намеря в Амасия, то поне в този град да търся, за да не се връщам.
Букнах първата прилична възможност влизаща в бюджета до 40 Евро, добавих адреса в навигацията и потеглих. Отново заваля и отново спирах да се обличам. Както и миналата година не бях отчел или по-скоро забравил, че Турция е в същият часови пояс като нас, но вече много по на изток смрачаването започваше по-рано както и логично се случи.
Лесно намерих хотелчето и се оказа че бях ударил джакпот, отпред имаше цяла свободна улица за паркиране, а след нея алея и река – красота. След като се настаних и минах през банята излязох на разходка хващайки последната светлина.
Личеше, че това е туристически град и затова се насочих се към крепостта в далечината. Вървях, вървях, но тя не се приближаваше, само ставаше по-голяма. Ок, явно няма да е днес. Цел номер две – храна. Разгледах в Google maps какво има в района. Сам на себе си се учудих и със задоволство отбелязах колко модерен и напредничав съм станал да търся заведения по техния рейтинг, а за рейтингите ще разкажа по-подробно в следващите дни.

В крайна сметка видях от улицата заведение с доста изтупани сервитьори, но пък клиентите бяха съвсем обикновени. Това ще е. За 450 лири (около 9 Евро) с бакшиша се нахраних превъзходно и бях обслужен на ниво. Това ме подсеща, сега да намеря ресторанта и да оставя много добър отзив. Класификацията “превъзходно” обаче много бързо ми натежа в клепачите и реших, че е време да се прибирам. Разходих малко телешката пържола покрай реката, позяпах и се прибрах да гледам маршрута за утре.
Чухме се на бързо с братовчед ми и сверихме часовниците. И двамата напредвахме по план.

Ден 3.
Много скромна но вкусна закуска с пържени картофи и със задължителният чай. Все пак се примолих и ми направиха и кафе. Съвсем спокойно се натоварих и потеглих към крепостта. Лесно намерих пътя, качих се и с изненада установих, че тя не е на хълма в края на града, а самият хълм е центъра на града и другата половина се вижда от горе.
Входът беше 100 лири (2 Евро) и въпреки, че оставих якето и каската на мотора, изхвърлих водата два пъти по стъпалата на горе. Крепостта е много добре реставрирана, а гледката към града във всички посоки просто фантастична. Препоръчвам мястото, много чисто и подредено, а и предполагам, че има много туристически атракции, които не успях да видя заради ограниченото време.

Задържах се около час, стана адски топло и трябваше да тръгвам. Насочих се към град Токат. На чантата на резервоара имам бележка на която е написано “Гуми, Масло, Болтове, Тракер”, всичко за сутрешен чек. За съжаление вече свикнах с надписа и не го забелязвам (май трябва да сменя листечто с розово) и затова малко преди града се сетих, че не съм пуснал тракера, който записва маршрута. Днес осезаемо започнах да се изкачвам от долината към платото. Колкото по-високо, толкова по-прохладно. След Токат отново се върнах на главният път на Изток, където мислех, че ме очаква сравнително дълъг и скучен преход.
Наистина се оказа по-дълъг, но пък равнината се замени с хълмове, а после и със скали. Нямаш обаче нищо толкова съществено за гледане или снимане, затова като видях една река с мост и знаме на него рязко набих спирачки и дори с поднасяяне слязох от асфалта на банкета със завой надясно. Точно в момента на спиране вече бях на 90 градуса спрямо асфалта, а инерцията на маневрата ме отнесе наляво. Добре че бяха онези тренировки, за които споменах. Закантарих на левия крак за може би 3 секунди, но удържах и успях да не падна. Е, добър повод да пусна една вода и да направя няколко снимки.
При язовир Gölova, се отбих от Е80 и продължих успоредно на него, а след това и леко на север. Имах желание да тръгна към град Бейбурт по второстепенни пътища. Точно този, който избрах се оказа просто чудесен, дефиле с хубав асфалт и красивата река “Чобанли”. След като влязох в ритъм на завоите, реших че няма да спирам за снимки, а само ще карам за удоволствие.
Вече на път D040, лампата за бензина напомни, че все пак трябва направя почивка. Видях табела за бензиностанция и след непозволен обратен завой на скоростния път се върнах до град Ширан. Градът беше леко в страни от пътя, а бензиностанцията в самото му начало. Там имаше други моторсити, а май всички мотористи първо гледат номера, за да преценят другия от къде е. Заговорих се с трима руснаци, единият беше пострадал при падане, но повече щети имаше по мотора му, който имаше залепен толкова много червен скоч по него, че не можех да определя нито марката, нито модела. Буквално целият беше облепен, за да се държи всичко едно за друго.
Пътували от Истанбул към Батуми в Грузия и карали по навигация от където пътят ги прекара. Пичове, казвам аз, след 100 километра е Бейбурт, от него на север е най-опасният път в Турция. Наостриха уши, разгледахме заедно клипове на 915, намерих и видеото как Камаз се състезава точно на тези серпентини, казах им че дори със скутер се минава и май ги убедих да тръгнат на там.

Оставих ги и следващите десетки километри до Бейбурт бяха истински оргазъм за душата. Плато, хълмове, поля, зелена пшеница, облаци, слънце пробиващо през тях. Гледайки сега картата, това е едно плато на около 1700 метра над морското равнище.

Карах малко по-бързо защото нямаше жива душа, но руските мотористи ме настигнаха, изпревариха и отпращиха. В един момент от един страничен път пред мен се включи рязко син полицейски микробус и залепи на 90 км/ч, именно колкото пишеше на знаците отстрани.
Реших, че няма да бързам и ще зяпам, обаче това скоро ми омръзна. Маркировката не позволяваше изпреварване километри наред без видима причина, два пъти се приближавах до полицаите и подавах ляв мигач. Очаквах да откликнат на желанието ми за изпреварване и да дадат сигнал. Наистина, тук в България това ми се е случвало.
На едно леко изкачване микробусът съвсем леко забави и аз го изпреварих само с едно от двете нарушения, настъпвайки линията, но не и с повече от 90. След още малко, на един ляв завой без видимост, в момента, в който минах а бусът не се виждаше, ускорих много бързо и след това намалих. Така бусът остана още по-назад, а с няколко подобни маневри още изостана. В крайна сметка ми омръзна да се правя на тарикат и полека се измъкнах напред.
Скоро влязох в Бейбурт. Макар миналата година да минах през града, този път влизах от друга посока и направо ме смаяха местният университет и кампус. Бях останал с впечатление, че е от призрачните градове, с нови и празни сгради.
Обаче след като напреднах и стигнах центъра, видях една безобразна разправия и навалица. Неща, които бях пропуснал. Толкова шум колкото в столицата. Спрях да щракна крепостта и да проверя все пак дали няма някоя прилична оферта за спане, която съм пропуснал.
Такава нямаше, но пък имаше добри в Ерзурум. Бързо наместих на навигацията и потеглих.
Беше вече надвечер, а имах още над 100 километра. Бях спокоен, в много добро и приповдигнато настроение. Предвкусвах утрешният ден. Бейбурт и Ерзурум са градове сравнително високо над нивото на водата, но въпреки това между тях има планински проход, наречен “Коп”. В най-високата му част, 2409 метра. има военен монумент, а пътят до там е с по две платна в посока. Спускането от южната страна е по перфектен път. Трафик разбира се има подобаващо на път между две сравнително големи населени места.
Ха, в Ерзурум трябваше да чакам в центъра на града да мине влак, който се движеше бавно в тунел от бетонни стени, точно както изглеждат нещата в индийските филми. Не с две, а с една дума – хаос. Всъщност мина много спокойно, но не можах да се сетя да съм виждал другаде нещо подобно.
Беше много топло, а чакайки на прелеза бях спрял на много голям наклон с предницата нагоре. Това са точно онези два основни фактора,, заради които моят мотор започва да вдига температура и той не се забави в това отношение, добре че сравнително бързо вдигнаха бариерите на прелеза, за да потегля и охладя.
Намерих си хотела, който беше широк не повече от 10 метра, точно колкото да спрат две коли отпред и висок 5-6 етажа. Изглежда в Турция повечето са подобни. Боговете бяха с мен и приближавайки хотела една кола се изнесе и аз заех нейното място.
Настаних се бързо на третия етаж и не толкова бързо качих целият багаж. Не че не работеше асансьора, просто нямаше такъв. Изкъпах се и слязох долу да търся храна. Минавайки през помещението служещо за фоайе и столова, забелязах че имаше закачени на стената огромни карти на Турция, от които едната релефна. Помните ли ги от училище?
Обичам да гледам карти, много при това. Така се раждат и маршрутите. По-късно гледах може би половин час и чертаех на ум.
Човекът от администрацията сподели че има храна буквално след няколко метра на ляво от хотела. Излязох и видях някаква суетня, над 10 мъже са се събрали на улицата буквално пред хотела, едните прави, другите клечат, карат се на висок глас и гледат в центъра на кръга, който са оформили. Реших, че играят някаква игра подобна на петанг и се разправят.
Аз така от любопитство послушах и след още малко реших да надникна така от високо, да се включа. Застанах на пръсти, протегнах врат и надникнах. Оказа се, че клечат около моя мотор. Както споменах, беше адската жега и като съм спрял той е изхвърлил малко антифриз и направил зелена локвичка пред хотела и то на мястото на този, който преди това драсна с колата, на мястото на шефа.
Разправията беше за това, сочеха, коментираха и даваха акъл на някой. В това време излезе и хазяинът, обясни им че съм тук, а аз вдигнах ръце и рамене в поза “случва се”. Всичко приключи мирно и аз влязох в съседната врата да вечерям. Беше столова с малко останала храна, така че хапнах някакво месце със салата и това беше. Видях обаче, че има десерт, мляко с ориз или така наречения сутляж.
Човекът остана много доволен като изядох два, за което ме оскуба 700 лири (около 14 Евро). За цените утре ще стане дума. Имах време, така че се чух с братовчед ми на Телеграм. Утре трябваше да се видим, а на него му оставаше повече път до Ахалцихе. Щях да пристигна първи и затова на мен се падна честа да намеря и запазя някаква нощувка чрез Booking. Тук е редно да уточня, че това приложение не работи в Турция за места за настаняване в самата Турция, но за всички други няма проблем. Странно е, но не мога да кажа каква е причината.

Ден 4.
Ерзурум е най-високо разположеният голям град – административен център в Турция с население около 350 000 души, намиращ се на 1950 метра надморска височина. Нищо чудно, че за 6 часа бях се наспал и отпочинал без да усещам абсолютно никаква умора.
Вече бях стана по-добър да съм под чертата на бюджета. Колкото по на изток отивах, толкова по-ниски ставаха цените. Нощувката беше 30 долара вместо 40 Евро, кафето беше 80 лири вместо 100, водата 11 лири вместо 25. Да, точно така вода литър и половина в магазина беше 11 лири (20 цента). И друг път съм споменавал за алчността ни на тема вода.
Като стана дума за пари, когато попадне човек на чуждо място неминуемо започва да превалутира, да смята и да сравнява. Е, поне докато не му омръзне, не се умори или вече му стане все едно.
За 2025 година, в Турция минималната нетна работна заплата е 556 Евро, в България е 428 Евро, средната нетна работна заплата е 870 Евро срещу 1138 Евро в България, БВП на човек 18198 долара, а в България 18060 Евро. Обменният курс към юли 2026 е грубо 25 лири за 1 Евро.
Простата сметка показва, че на пръв поглед у нас е по-добре, по-високи доходи, но и по-високи разходи, особено за храна както погледнах в магазините. На фона на това цени от порядъка на 100 лири за кафе ми изглежда прекомерно високи, особено за предлаганото качество.
Вечерта, докато гледах в леглото с едно око мач от световното с другото проверих какво интересно имаше в града. Пътят си е пътуване, но културната програма не трябва да страда.
Имаше къща музей на Кемал Ататюрк – бащата на революцията и модерна Турция, голяма крепост, 3 гробници наречени “кумбети” и ски курорт. Ататюрк е роден ако не се лъжа в Гърция и бях супер любопитен как е попаднал толкова далеч, когато в онези години пътуванията са траели месеци. Наистина е бил велика личност, но отхвърлих музея като дестинация по две причини. Отваряше късно, в 9:00 и отделно сутрин да чета исторически факти на английски (ако в музея имаше нещо на английски) не беше моята сила. Курортът също отпадна, защото щеше да ми коства поне два, три часа отиване и връщане.
Сутринта имах доволно време, защото закуската беше чак в 8:00, а аз ставах 7:00, предстояха ми около 300 километра преход, но две трети от пътя беше скоростен и затова не бързах за никъде. Така или иначе където и да стигна преди 14:00 едва ли ще мога да се настаня.
Естественият избор падна върху кумбетите и крепостта, които бяха на 10 минути пеша. Вървейки по улицата в 7:30 се оказа че съм в някакъв занаятчийски район с много магазини за платове, медни и бакърени съдове. Ужасно много, но пък супер интересно, защото нямаше още никой по улицата. Зачудих се дали ако всеки в града си купи от тук по едно джезве няма да останат още поне толкова.

Крепостта беше в много добро състояние, много добре поддържана за съжаление също отваряща по-късно. Обиколих я от всички страни. В началото реших, че ще почакам, но в 8:00 жегата вече беше много силна и се насочих към гробниците. Не знам какво точно съм очаквал, но не се впечатлих.
Доколкото се ориентирах за две от тях не е известно на кого са, а третата най-голяма е на Емир Салтук, виден военачалник глава на династията на Салтукидите. Известни са с това че, през 1072 година са победили византийците и основават своя държава със столица Ерзурум. Гробницата е от 12 век, в която се счита, че е погребан.
Гробниците също бяха затворени и въпреки, че имаше табела, че скоро историческия комплект отваря, не разбрах самите гробници дали изобщо приемат посетители. Всъщност те не са много големи, може би не повече от 5-6 метра в диаметър.

Около самата крепост също имаше няколко гробници, построени от силните на деня за техните жени, дъщери или любовници. Е, всички легенди, които прочетох по табелите около това се въртяха,
Вече наистина стана много топло, беше вторник, градът започна силно да шуми и май трябваше да се ориентирам обратно към хотела. Нещо, което ми направи впечатление още докато разглеждах в София вариантите за настаняване, е че нощувките са по-скъпи в неделя и понеделник. Явно хората пътуват по работа и искат в началото на седмицата да я свършат.
Закуската беше импровизирана върху две маси направо във фоайето на хотела. Много скромна от към асортимент, но много богато от към количество. Всъщност в Турция където и да се храниш предлагат няколко видя нарязан хляб обикновено изсипан направо в пластмасови кофи или големи панери.
По-принцип не закусвам и ми е трудно да реша какво да хапна, но в тези случаи хляб, масло и салам са ми напълно достатъчни. Чаят обикновено също е безплатен в неограничени количества, а тук даже имаше и кафе. Вярно, че това пакетче от 200 грама мляно кафе беше може би много старо съдейки по-това колко бе измачкано и едва ли някой изобщо си правеше кафе от него.
За съжаление на домакините, употребих всичкото останало в него с вряла вода. Нямаше да могат повече да го предлагат като разнообразие към закуската.
Натоварих всичко, което вече бях свалил и потеглих. Като видях изсъхналата локвичка от антифриза се сетих да погледна онзи лист на чантата и съответно направих проверките – масло, налягане в гумите, шестограмите на вилката. Само едно нещо пропуснах.
Бях се насочил към град Артвин и още преди да изляза от града, спрях на бензиностанция, на която го бях правил и миналата година – Шел. Първата причина, е че Шел имаше автомати за хубаво кафе и второ, винаги сутрин зареждам.
Не обичам да тръгвам и тепърва да спирам за гориво, после за кафе, после за нещо друго. Оказа се добре, че спрях, бях забравил да свърша последната задача от списъка – да пусна тракера, така че поправих тази грешка.

Артвин е град на север от Ерзурум, кара се по път D950 като се минава през доста дълго и плавно изкачване. Най-високата част се нарича “Гюзейляйла” (Güzelyayla) на 2090 метра на морското ниво.
След около 50 километра се отклоних на североизток по път D062 в посока Ардхан. Миналата година ми бяха подсказали, че е много живописен. Това беше и втората причина на тръгва към това ГКПП с Грузия. Трафикът съвсем изчезна, бях на високо, карах по различни плата и между различни поля.

Личеше си че отиваш към по-безлюдни райони с особен начин на живот. Тук там се срещаха номади с големи шатри по поляните сравнително далеч от пътя. Изненадващо обаче асфалтът ставаше по-добър, направо твърде хубав за количеството превозни средства, които се движеха, а червените скали типични за района просто действаха успокояващо.
Нямах идея какво има напред, затова в градчето Олту спрях и допълних резервоара, за да съм сигурен, че имам гориво за 400км. В едно село, имаше толкова голям пазар на самият път, че имаше задръстване. Просто караш и хоп, изведнъж в нищото – задръстване, хвърчат пилци и перушина, търкалят се някакви пъпеши по пътя, хора пресичат безразборно, шум до небесата.

Приближавайки границата, както ми се струваше по изминатите километри, започнах да се запитвам дали в крайна сметка това е пътят и що за граница е това след като не виждам нито един камион или ТИР. Само да не ми се наложи да се връщам например 100 километра.
Като по поръчка отсреща се зададе ТИР и то със Старозагорска регистрация. Няма начин да съм сбъркал, няма както да прави той тук ако няма граница. След много изненадващи леви завои от главен на друг главен път имах чувството че се завъртам в кръг.
Вече карах право на север и се изкачвах сериозно, наоколо имаше сняг и когато бях решил да спирам да се обличам стигнах до върха на прохода “Илгар” с надморска височина 2550 метра. Изключвайки автобус с туристи и един камион спрели пред една чешма нямаше жива душа километри наред.
Отново ме загложди въпросът, натам ли съм, очаквах ГКПП-то да е именно тук. Имаше обаче още километри, а започнах да се спускам. Пътят от северната страна стана по-лош и усоен, но за сметка на това с доста остри и спънати завои, каквито нямаше от началото на деня. Вече ми стана ясно за трафика и липсващите камиони. Предполагам, че не им беше любимото преминаване.

След като минах последното по-голямо населено място “Пофос” след още завои се оказах на турско-грузинската граница и започна ходенето по мъките. Такова, което украсява едно безпроблемно до момента пътешествие. Как иначе ще си го спомняш? Именно трудните моменти и с справянето с тях внасят сладък привкус в пътуването и дават поводи за разкази и коментари.
Бях приготвил всички документи под ръка. Първият път турците ме пратиха на друго гише за да попълвам някаква бележка (предполагам митнически документ за мотора), която подпечатаха и след което се върнах на първото гише, откоето започнах. На следващото гише ме отново ме върнаха на първото, защото трябвало да платя някаква глоба. Глобата обаче не се плащала на това гише, а на ей онова там.
Понеже нямаше почти никой, който да преминава съответно и служителите ги нямаше, и навсякъде чаках по няколко минути докато ме забележат. След поредното чакане ме пратиха някъде другаде. След дълги и тежки преговори с помощта на Google Translate, разбрах че дължа 15 лири (30 цента) за такса по платен път.
След толкова ненужна бюрокрация накрая с всички проверени и подпечатани документи стигнах до грузинските гишета или по-точно само едно, на което явно се оформяше всичко. Там седеше един женски екземпляр между 18 и 30 години, не бях сигурен в числото понеже гримът силно ме затрудни да определя с точност. Люпеше семки и хвърляше боклука през прозорчето точно пред гишето.
Толкова отегчен човек не бях виждал. Може би й отне около 5 минути да разбере кое е талон и кое е лична карта, защото постоянно ми искаше паспорт, който аз все още не исках да показвам, просто защото нямаше нужда. Отдавна съм се научил да не показвам излишно документи, които не трябва.
В Грузия се влиза с лична карта или паспорт, шофьорска книжка и талон на МПС. Трябва да имаш и застраховка гражданска отговорност.
След дежурните въпроси на къде съм тръгнал, колко време ще остана и дали отивам на гости и след дълга борба с компютъра всичко беше готово и можех да тръгвам.
Точно тогава, направо от отвъдното изскочи един зъл на вид гном с униформа и някакви пагони и “купонът” ме завъртя.
Започнаха пак въпросите на къде съм тръгнал, колко време ще остана и дали отивам на гости. Направих голяма грешка като казах, че може да отида и до Русия.
Този индивид не ме пускаше и искаше да ме убеди, че ми трябва паспорт и печат в паспорта от турска страна, за да стигна в Русия. Обясних на руски, че не ми е нужен никакъв печат защото пътувам през Турция и Грузия с лична карта, а за Русия си имам друг паспорт. Той обаче не разбирал на руски език.
Пререканията преминаха във викане, а викането в псуване.

– Защо ме псуваш? – пита таласъма.
– Ама ти като не разбираш руски, как разбра че те храня?

Както и да е, цялата история е много дълга, но не ме пусна и ме върна.
Паркирах отстрани и с всички документи в ръка, се връщам в турската страна, за да искам печат:

– Сори, пич, няма как да ти ударим печат в паспорта, защото той не съществува в нашата система, влязъл си в държавата с лична карта, излязъл с нея.
– Ок, какво да правя? Не мога ли сега да вляза в Турция обратно със задграничния си паспорт и да изляза пак с него, така ще имам печати за влизане и излизане? Тоест да обиколя тук наоколо.
– Не можеш, на практика още си в Турция, понеже не си влязъл в Грузия.
– Тогава?
– Тогава или се връщаш от където си дошъл или отиваш пак при онзи да се разправяш, не ти трябва никакъв печат. Ние имаме наши правила и прецакваме тях, те си имат техни и прецакват нас, а такива като теб са потърпевши. Онзи просто се прави на тарикат.

Тук реално ме настигна страхът, че всичко може да се провали, ей така, просто защото някой не е на кеф. Вече по-дружелюбен се връщам и след като се поуспокоихме, отново подхванахме старата песен на по-тих глас.
Обясних, че отивам в Тбилиси. Този мърмори нещо на грузински, провери ми всички всички документи два пъти, намигна че съм готов и ме прати на бариерата при следващия, който ме чакаше с усмивка.
Наложи се да отварям куфара на мотора и чантата в него. Прегледаха маратонките и банските, страничните дисаги и раницата в едната дисага. Свалих чантата живееща на задната седалка, извадих почти всичко от нея. Граничарят или какъвто е там ми обясни, че не може да имам резервни бушони. Накара ме да сваля и двете седалки и акумулатора, за да види какво има под него. Тук вече му дадох знак, че прекалява. Намуси се и ми махна да изчезвам. Събрах сергията и тръгнах.
Толкова бях ядосан, че спирах два или три пъти, да си сложа бонето, после ръкавиците и да оправя документите, които натъпках в един джоб.
Чак до града на около 15 минути не можах да се успокоя. Дори 4 пъти минах пред хотелчето, докато се усетя, че точно там трябва спра.
Ахалцихе.

Най-накрая. Стопанката ме посрещна и се представи като Ека, направи ми турско кафе за добре дошъл и предложи бутилка минерална вода. Бях загубил повече от час и половина в туристическа обиколка на границата, изглеждах ужасно и наистина имах нужда от освежаване.
Оказа се, че на грузински Екатерина съкратено не е Катя, а Ека.
Вече се отпусках, беше почти 14:00. Пренесох си багажа в стаята и понеже първия дошъл си избира по-хубавото легло, разхвърлях по него дребните неща.

“LEVEL 1 COMPLETED”.

Изкъпах се, разложих се под чадъра на дивана пред хотела и започнах да чакам братовчед ми. След почти 2300 километра бях стигнал на мястото на срещата в уречените ден и приблизителен час.
Беше много топло, не исках нищо да правя освен да подпирам облегалките. По-късно след като си свърши работата Ека се настани при мен и с любопитство започна да ме разпитва, и да бърборим за общи неща. Разказах й за премеждията си, като “нахраних” подобаващо граничаря.
Каза, че го познава. Ха, гледай сега да не се окаже че е мъжа й, голяма излагация ще стане. Тя обаче само потвърди, че е много зъл. След час се сетих и споделих, че нямам никакви пари и трябва да намеря банка. Оказа се всъщност само на 200 метра, където обмених 200 долара. Въоръжен с новите си грузински лари тръгнах да разглеждам.

Самият район беше туристически само с малки хотели, къщи за гости и ресторантчета. В най високата част се намираше крепостта Рабат, най-големият средновековен паметник в Грузия. Бързо се качих до нея, но ми отне ми около час да я разгледам обстойно. Много добре поддържана с безплатен вход. Само малка част от нея е платена, но вече доста бях поскачал по крепостните стени и кули, и бях ок. Излязох от крепостта и се върнах на дивана, за да чакам.
Около 18:00 чувам и след малко виждам, как се приближават моторът на Кирил (Triumph Tiger 900) и патрулка по петите му с включени всички инструменти за привличане на вниманието. Точно пред мен го спряха и му навряха в каската дрегер, предполагам за добре дошъл в Грузия, аз се подпираха на една ограда и се хилих.
След проверката вече се прегърнахме, стиснахме ръцете и поздравихме сърдечно.

Имахме много да споделяме, но и времето беше пред нас, имахме цяла седмица. След около час, вече бяхме готови за вечеря и след усърдно търсене в Интернет, пресякохме широката 10 метра улица и седнахме в ресторанта отсреща. Много исках да се разходя, но не мисля, че сме вървели повече от 15 секунди.
Грузинската кухня е нещо, което заслужава отделно внимание и описание. Поръчахме именно това, хапвахме и бъбрихме повече от два часа. Вечерта завърши на същия диван пред хотела с по една грузинкса бира.
Заради емоциите се получи много дълъг за разказване ден.

Ден 5.
Според легендата докато Господ раздавал земя на народите, грузинците се веселили и закъснели. Когато дошъл техният ред, земя не останала. Те се примолили защото именно него възхвалявали докато празнували. Тогава Господ им дал част от най-хубавата земя, която всъщност бил заделил за себе си.
За красотата на Грузия бях чувал, чел, гледал и малко видял миналата година, така че очаквах с нетърпение следващите дни.
Починах си много добре, нямахме бързане, но все пак не искахме да оставаме излишно. За закуска имаше краставици, сирене, салам, хлебчета. Всичко сме виждали, изглеждат по същия начин, но все пак малко различно на вкус.
За поредна сутрин установявам, че съм си забравил парфюма. Не бях тръгнал по срещи, но по-скоро по навик исках поне за 5 минути сутрин да не съм само моторист, а да направя впечатления на рецепцията като сляза с моторджийски дрехи да не мириша на кал и пот.
Разместихме няколко коли по мини паркинга, взехме си довиждане със стопанката и потеглихме. След 500 метра спряхме да зареждаме и в това време на бензиностанцията се появиха полицаи, същите полицаи от вчера вечерта и същата проверка за алкохол. Представиха се и направиха алко тест и на двамата. Никакви документи не поискаха, нищо не погледнаха.
Тръгнахме на запад в посока Батуми и след няколко километра завихме право на север по път SH14 към прохода “Зекари”. Намира се между Абастумани и Багдади, като най-високата точка е на 2182 метра надморска височина.

Дължината е около 70 километра като южната част е черно, а северната е с чисто нов асфалт. Няма индикации ремонтът да продължава, така че най-вероятно за дълго ще остане така. В прохода няма абсолютно нищо, няма за какво да минаваш през него, защото южната половина е непроходима за повечето автомобили. Затворен е през зимния период и наистина нямам идея за какво се използва. Трафикът беше практически нулев с изключение на един кемпер Мерцедес.
Многото паднали камъни по асфалта от северната страна донякъде те карат да си по-предпазлив, бавен и съсреодоточен, което означава по-малко зяпане настрани. Личи, че пътят не се поддържа, което означава, че след няколко години ще бъде в доста по-лошо състояние. Когато се прибрах, преброих на картата 39 фиби в този проход. Има подобен проход в Гърция, “Лептокария”, също е толкова красив.

Заради многото серпентини и завои, спирахме да снимаме и даже се връщахме на места, за да минаваме отново. Общо взето когато се спуснахме беше почти обяд. Кратка почивка и продължихме по план. Идеята бе да пътуваме на запад към Черно море, така че след Багдади се качихме на магистралата Е60 и драснахме с максималната позволена скорост от 110 км/ч.
Настилката беше добра, но голямо парче уплътнение стърчащо между бетоните блокове, от които бе направен пътя даде начало на редица технически проблеми. Кирил не успя да го види навреме и мина през него. Откърти желязната тава, която предпазва картера и генерацията. Непринуден пит стоп, но няма какво да се опре на българските свински опашки на английски мотор в Грузия. Добре че бях взел различни размери, още не ми ги е върнал.
Около град Самтредия се отклонихме и поехме на северозапад по Е97 в посока град Зугдиди. Пътят беше много “тромав” с тежък трафик от село в село. Ужасното беше, че навсякъде по пътя се разхождаха огромно количество крави. За повече от час вече свикнах, но когато пътя започнаха да пресичат и прасета, вече се запитах дали не сбъркахме някъде. Идните дни показаха, че всичко е било в норма, типична гледка или по-скоро реалност за региона, особено вечерно време в чиниите в ресторанта.
В Зугдиди, в района на гробищата спряхме да хапнем каквото ни бе останало от вечерта, да проверим бензиностанциите по пътя и да се ориентираме какво предстои и къде има възможности за нощувки. На картата всичко беше мед и слънце, така че смело напред, ще гледаме да устискаме с горивото до колкото можем преди да зареждаме.
След като излязохме от града, все пак решихме да спрем на последната бензиностанция, преди да започнем изкачване в Кавказ. Най-накрая го усетих, за него бях дошъл, издигаше се пред нас и ни чакаше. Бензинът беше скъп, но последният за следващите над 100 километра.

Следващото място за зареждане беше Местия в област Сванетия.
Катерихме почти право на север по границата с Абхазия. За съжаление политика. След разпада на СССР Грузия твърди, че това е грузинска територия, абхазците твърдят че са независими, а през 2008 Русия подпомага тази независимост с военна помощ, но ще се върна на това по-нататък. По тази причина преминаването от Русия в Грузия или обратно през Абхазия е невъзможно, така че не вярвайте на Google maps, ако чертае маршрута ви през тази територия. Ако все пак настоявате, направете подробна проверка към съответната дата.
Стигнахме до Енгури, най-големият язовир в Грузия. Бях проверил, че има хубави панорамни площадки за гледки и снимки, но изобщо не се учудих, че ми поискаха пари за това. Освен това трябваше да се ходи и пеша. Е, от тук нататък беше едно спиране и снимане, снимане и спиране.
От многото информация в нета бях научил, че най-подходящият момент за пътуване в Кавказ е след средата на лятото, когато снегът се е стопил и няма наводнения, а отнесените от водата пътища са възстановени.
Няма да споря, но ще предложа друг вариант. Лятото заставаш на някоя гледка в Родопите, например на онази над Фъргово. Гледаш, планина, баири, върхове, село, небе. Невероятно, правиш снимка с телефона, опитваш после да я качиш в нета и виждаш, че изобщо не изглежда така както го видял, ама изобщо. Всичко е зелено, няма граница между хълм и баир и всичко е еднакво.

В Кавказ обаче по това време има сняг, който дава невероятен колорит на това, което виждаш. Снегът се топи и десетки водопади се виждат в далечината. Самата гледка е различна, самата планина е различна, стръмна, красива и очевидно опасна ако я подцениш.
Така че за пътешествие вариант е и това време на годината с отчитане на това все пак кои места искаш да посетиш. Явно, по-тягавите места като Омало (на руски се произнася Амало, с ударение на “о”) може да са проблемни, но също така туристическите места все още не са още претъпкани.
Пътят беше в сравнително добро състояние, с много участъци в ремонт, на които си беше просто чакъл. От отсрещната страна се спукаха много микробуси с туристи. Честно казано се чудех къде са били. Световно известното Ушгули беше още много далеч. Да се качиш на микробус и да подскачаш няколко часа по планински път не съм сигурен кой би си причинил това.

Неусетно минаха 3 часа, а Местия, градът, който беше на 100 километра от последното зареждане изобщо не беше близо. Обаче беше много близо времето, в което слънцето ще залезе. Вече бяхме направили 3 плахи опита да спрем и попитаме за нощувка, но или не предлагаха такива, или не работеше или изобщо нямаше подобно място, както е означено на картата.
В един момент видяхме скромна табела сочеща в една още по-скромна отбивка с информация, че след 300 метра има хотел. След триста метра хотел нямаше, нямаше и след 500, нямаше и след километър. Когато вече сериозно започнахме да мислим, че ще нощуваме на някоя поляна в далечината срещу нас се зададе един от онези микробуси, с които видяхме, че возят туристите.
Махнах, човекът спря и обясни, че след още около 3-4 километра има цял район с хотелчета и къщи за гости. Точно така се оказа, още на първата къща, в която видяхме магазин спряхме да попитаме къде може да се нощува. С жената, малко над средна възраст не можахме да се разберем, но с повиканият по спешност съпруг нямахме никакви проблеми. Ами добре сте ни дошли, каза мъжът, ние също предлагаме стаи.
Къщата беше на два етажа, като на втория си имаше много прилични стаи с ново обзавеждане и обща тоалетна и баня в отлично състояние (Martha’s Market + Hotel + Bar). Бяхме сами и можехме да избираме къде да се настаним. Платихме 20 Евро за стая с чудесни легла и чудесна гледка към планината. Къщата имаше огромен двор, в който паркирахме моторите зад солидна желязна порта. Още докато пренасяхме багажа, домакинът ни запозна с факта, че това което се издига пред нас е връх “Ушба”, висок 4710 метра и намиращ се точно на границата с Руската Федерация.

След бърза баня, решихме да поставим ребром въпроса с храната. Човекът обясни че в края на пътя, там където след 800 метра свършва асфалтът има ресторант. Говореше на добър руски. Странно, съпругата му изобщо не разбираше, но той като беше на около 60 години сподели, че е служил в Съктъвкар, столицата република Коми в СССР.
Тези 800 метра се оказаха едно огромно минно поле с оставени “подаръци” от четириногите. Много крави, ама много. Вървейки вече за първи път имах възможност да разгледам подробно наоколо, нещо, което на мотора в движение и някои от спирките нямаше как да стане.
Страхотни поляни, селски дървени къщи в стар съветски стил, дървени огради и неизменните стражеви кули характерни за Кавказ. Намерихме заведението, беше там, на края на пъти и буквално на края на света, Elie’s Café. За 60 000 километра пътешествия всякакви планини видях, но сега бях направо потресен от гледката, страхотна изненада. Ресторант, а зад него се извисява Ушба, по начин, който те кара да си изкривиш врата за да го видиш. Може би 15 минути само снимахме и цъкахме с езици.
Страхотна атмосфера в ресторанта, 4-5 големи дървени маси, хубав бар и няколко играчи на карти. Стегнато меню с една две супи, три четири салати и няколко основни. Само два вида бира, но напълно достатъчно. Е, как няма да е такова, като след като ти донесат бира в хубави халби и кажеш “на здраве”, да започне мача от световното Португалия – Кабо Верде? Как по дяволите се случи да гледаме мач на това място?

Едва ли хората имат класация с топ вечери, но тази определено дълго ще помня, като влязла в топ 3, просто защото в този момент не се сещах за други. Когато се паркирах на леглото, отворих лаптопа и за всеки случай копирах снимките от телефона. Никой нямаше да ми повярва само на разказ.

Ден 6.
Поне аз спах като пън, макар че чувах от време на време как Киря се опитваше да ми вземе първото място в рязането на дърва. Станахме с часовника, по график в 7:00. Основни сутрешни действия и сваляне на багажа. Получи се много добре, когато ни предложиха закуска. Не помня какво ядохме, но помня прясното мляко. Явно беше от кравите, които минираха пътя, и нямаше нищо общо с това в магазина. Макар и да беше за кафето го изпих отделно, защото беше много вкусно, а и половин литър. Разплатихме се и за довиждане получихме ценна информация, както за района, така и за пътя който ни предстоеше.
Тук се намираше най-високият водопад в Кавказ. Обаче вече бяхме облекли и обули цялата екипировка, а трябваше да се върви 4 километра. Е, не може всичко наведнъж, трябва да остане и за следващия път. Останах разочарован, че не знаех и не бяхме готови за него, макар и да бях чел за целия район малко обща информация. Важно бе да потвърдим, че напред пътят след Ушгули вече е асфалтиран и не е черен, зад асе мъчим.
Да видим какво разказа телефонът на закуска? В Грузия, минималната нетна работна заплата е 20 лари, само 7.5 американски долара и не е променяна от 1999 година. Реално тя е между 800 и 1200 лари (300 – 445 долара) в частния сектор. Средната работна заплата е 2270 – 2460 лари (845 – 920 долара), БВП на човек 33 340 долара.
За сравнение, цифрите у нас: минимална работна заплата 428 Евро, средната нетна работна заплата е 1138 Евро, БВП на човек 18060 Евро. По последния показател, сериозна разлика в полза на Грузия, която бележи ръст на икономиката в размер на над 7% годишно.
Върнахме се на края на пътя, беше слънчево и гледката беше много по-впечатляваща от това, което видяхме вечерта, ресторанта беше там, върхът зад него също. Преди да се върнем на главния път се отклонихме в една махаха с църква и кула. Миришете си на село, на поляни, растения и животни. Веднага и двамата предложихме да останем за още ден и да поскитаме из района. Много трудно надделя момента, че сериозно ще ни се прецака целият план.

Поехме на изток в посока Местия, пътят стана по-лош, много села, много добитък. Всичко това някак обаче не те без безпокои когато си в такава планина, ние бяхме в Кавказ, отвсякъде заобиколени от Кавказ. Върхове със сняг, поле, възвишение, поле, възвишение … аз се изумявах на всеки завой. Много снимки направих, срещнахме няколко мотористи в обратна посока и много туристи. Кога и от къде бяха изпълзяли беше загадка.
Макар резервоарите да бяха на поне 2/3, в Местия заредихме гориво за всеки случай. Знае ли човек от къде ще трябва да се върне. Някак неусетно заради бърборенето стигнахме до това толкова известно място Ушгули.

Кравите лежаха навсякъде. Още на първото място, на което спрях се оказа, че магнит за хладилника струва 20 лари (почти 7 евро). Англоговорящ плати пред мен 4 Евро за малка бутилка вода. О, не, ебати дупката, нагла лелка се усмихва състрадателно с вид какво да правиш. Направо намразих мястото, просто ей така. Всяко нещо трябва да си има мярка. Кирил, също не беше впечатлен, така че след няколко снимки се засилихме по пътя. Всъщност най-хубавото на това място беше, че в седловината зад селото се виждаше омотан в облаци върхът “Джангитау”, 5085 метра над морското равните, петият по височина в Кавказ. Някой ден ще се върна, но само за него.

Якото започна след селото, изкачването към прохода “Загари”. Пътят стана хубав, бетонни блокове са заменили доскорошният черен път. Може би само след 2-3 километра се достига максималната височина от 2620 метра. Имаше много сняг наоколо. На излизане от селото бях оставил дисплея на мотора да показва термометъра и сега виждах как с равен ритъм температурата падна от 20 на 10 само за тези 2-3 километра или 2-3 минути. Нямаше как да не се спира за снимки.

Ще върна малко лентата назад и към мнението ми за времето на годината и снега по планините.

Е, поседяхме, повъртяхме се и тръгнахме надолу и на юг. Пътят стана скучен много бързо, и макар че се спускахме много дълго нямаше нищо интересно. С две почивки стигнахме до Кутаиси. Именно на една от почивките изпуснахме отбивката около Цагери, която тръгваше на изток. По предварителна информация пътят в тази посока би трябвало да е много красив, но уви, останахме си само с това, че искахме да минем. През Кутаиси минахме на парад, сметището е в рамките на града което беше направо потресаващо. Вече беше минал обяд, така че трябваше да решаваме колко още ще караме. Трябваше да се насочим на изток да минем южно от Южна Осетия и след като я заобиколим да тръгнем право на север. Ок, бих казал, че взехме достатъчно завои за деня, така че беше ред на километрите. Качихме се на магистралата Е60, малко по-източно от колкото се качихме на нея предходния де в посока запад.
С тези черни крави по платното, бих казал че е особена магистрала, ограничение 80 км/ч, тунел, виадукт, крава, тунел, виадукт, крава. Как изобщо попадат тези животни на пътя, а нощно време какво си е направо опасно? Пътят си беше добре направен и сравнително натоварен, а релефът беше доста планински и не беше изненада, когато времето рязко се влоши. Небето се затегна докъдето стигаше погледа, което съвсем ясно показваше, че нищо хубаво не ни чакаше. Нямаше да да успеем да стигнем Тбилиси който беше на 90 градуса на юг. Бурята вече започваше. Киря, човекът с навигацията се зае да търси подслон и бързо намери хотел в град Мцхета малко преди столицата.
Бях гледал много клипчета и прочел няколко статии за Тбилиси, старият град и ресторантите, много исках да нощуваме там, но явно няма да е тази вечер. Дори не зная какво има в Мцхета, не бях чувал за това място, сега също си припомням за него. Хотел “Арагви” се оказа страхотен, с мокет на пода и две големи легла в стаята. Паркирахме в двора, в който очевидно не се спираше, но много обичам и високо оценявам когато някой ми предложи възможност за спиране при всякакви обстоятелства. Няма такава любезност по нашите земи. Сигурен се, че и у нас има такива хора, и се надявам да ме извинят тези, които го правят, но с тях още почти не съм се срещал.

Докато качим багажа и се приведем в приличен за вечеря вид, бурята отмина. Е, все пак се наложи да пием по чаша чай, за да мине малко време. Много важно да отбележа, че на всякъде в хотелите в Турция, Грузия а и по-нататък по маршрута има електрическа кана за вода, плюс оставени на разположения различни видове чай. Не струва почти нищо, но много хубав жест. Всъщност жест или екстра не зная, но ми хареса.
Ресторантът се оказа в съседната къща, освен нас имаше само двама посетители. И тук като в Ахалцихе, това беше семеен бизнес. Бащата взима и оправя поръчките, майката или тъщата готви, дъщерята или синът сервира. Когато ни сервираха другите клиенти си бяха тръгнали, стопанинът приседна до нас да полюбопитства откъде сме, на къде сме и т.н. Разказа няколко любопитни истории за полицаите в Грузия. Говореше руски сравнително добре, докато дъщеря му, която обикаляше около нас, нищо не разбираше. Е, скоро стана ясно, и той е служил в армията някъде в просторите на съветския съюз. Грузинската кухня просто затвърди позициите си в моите очи. Такива картофи соте със запечено свинско не съм ял никога преди това, но ще ям догодина отново.

Дъждът беше измил улицата, така че се дишаше много добре. Картофите определено ми натежаха в стомаха, а той разширявайки се опъна много силно кожата на клепачите.

Ден 7.
Ще е труден и дълъг за разказване този ден, преживяхме доста.
Беше дошъл моментът на онова разминаване на времето, в който за да определя кой ден сме, трябваше на ум да изброявам къде спах вчера, къде спах онзи ден и така да връщам назад до началото. Но май нямаше смисъл, дори не беше минала половината от предвиденото време. Днес обаче станах с топка в стомаха, имах известни притеснения как ще се развие денят. За начало черен чай, закуска нямаше, така че някъде по пътя ще търсим хапване. След няколко обратни завоя драснахме право на север в посока “Крестовый перевал”, известен планински проход. Преди това обаче ни чакаше път през доста села.
Трафикът беше стабилен, с малко възможности за безопасно изпреварване. Грузинците са горд народ, с какво точно се гордеят не съм сигурен, но поведението им на пътя много прилича на нашето балканско от преди 20 години. Не че у нас класическият българин е изчезнал. Именно по тази причина обичат да карат с висяща лява ръка навън през прозореца. Ако събирах часовниците на всички, които изпреварвах, нямаше да работя до края на живота си.
Редно е да кажа, че всъщност имаше страшно много автомобили с десен волан. Нямам идея от къде са се появили, като че ли наоколо няма държави с обратно движение. На тези шофьори, най-гордите, които изпреварваха мен, можех да събирам брачните халки.

Първото по интересно място, което видяхме бе крепостта Ананури на брега на езерото Жинвали. Кога успяха толкова туристи да паркират отпред? Време имахме, но настоях да не губим тук такова, можеше да потрябва. От тук нататък пътят стана лош, а после още по лош. Започвахме да катерим нагоре. Тук там имаше строителни дейности, но изглеждаха някак разхвърляни и непоследователни, прахоляк навсякъде. Първото по сериозно изкачване с няколко серпентини ни доведе до местният зимен курорт Гудаури. Да, точно този курорт, в който преди няколко години един лифт беше започнал да се движи неконтролируемо и да изсипва скиорите и сноубордистите. Всъщност това беше пътят към Руската Федерация, а напред беше единственото отворено ГКПП между двете държави.
Това означаваше, че целият брутален трафик от коли и камиони, минаваше под прозорците на хотелите. Нямам идея дали проходът е отворен зимата, но ако тези кервани минават пред мен докато съм на почивка, определено няма да стъпя там повече.
На едно изпреварване на ТИР Киря влезе в една дупка и падна. Беше зад мен, не го видях, но го чух как извика и после изтрешя и самият мотор на земята. Спрях възможно най-бързо и хукнах назад, за да сигнализирам и помагам. Изумен съм че никой не спря, дори да попита дали всичко е наред и има ли нужда от помощ. Всички заобикаляха и гледаха с любопитство. Оказа се малкият дявол, скъсани на места яке и панталон, счупена декоративна шпилка на мотора и малко наранено его. Леко мина.
От цялата южна страна на прохода пътят е нарязан за кърпене от курорта Гудаури чак до самия връх, но дори в тези изрязани участъци имаше огромни дупки, което означава, че не е от скоро така. Тунелът от южната страна преди арката “Дружбата на народите” е в потресаващо състояние, където дори камионите преминават подскачайки едва, едва, без да се ударят в тавана му.

За самата арка ми е трудно да кажа. Очаквах повече или по-точно от самата арка видях точно това, което очаквах, но отстрани си беше една голяма селения. Продаваха разни боклуци, предлагаха се мото пътешествия, ATW-та под наем, миришеше на манджа. С една дума, панаир. Освен арката, малко по-високо имаше и една площадка за гледане. Спряхме там и се заговорихме с двама босненски мотористи. От здрасти до здрасти, от дума на приказка, от завой на маршрут от мач до световно, накрая запях с тях песента на Дубиоза Колектив:
I am from Bosnia, take me to America
I really want to see Statue of Liberty
I can no longer wait, take me to United States
Take me to Golden Gate, I will assimilate
Пичовете много се кефиха на момента, а и техният отбор наистина играеше добре. Ами и аз се кефих, като не играят нашите все някой трябва да се подкрепя.
На самият връх, в най-високата точка на прохода, спряхме и потърсихме кръста, заради който той носи това име. За самият проход бях прочел материал на Meteo Ride, който ме впечатли и отдавна бях решил да посетя това място. В последствие се оказа, че целият ми маршрут ще мине от тук, и то два пъти.

“Крестовый перевал” или още част от стария военно грузински път свързва долните на реките Терек от руска и Арагви от грузинска страна. Височината му е 2395 метра, дължината му е 15 километра от Гудаури до Коби и няма алтернативен път. През 1799 проходът се отваря под формата на виеща се пътека, а по-късно през 1814 като коларски път. В периода 1825–1827 се появяват 11 пощенски станции.
Получава името си именно заради поставеният през 1824 година кръст по нареждане на руския генерал Алексей Ермолов, за да служи като ориентир и закрилник на пътуващите.
От северната страна на прохода, по спускането дори няма наченки на ремонт. В завоите има трапове дълбоки по 30-40 сантиметра, като дори колите се връщат назад, за да търсят преминаване по банкета или от друго място.

Колкото по-лош ставаше пътят толкова по-ужасен ставаше и трафикът. Пътят до границата е все така изключително лош преди и след Степансминда, последното по-голямо населено място в Грузия. На конкретни места дори не могат да се разминат два камиона, които трябва да се изчакват. Имаше огромни трапове в средата на тези теснини и липса на каквито и да е обезопасяващи средства като мантинели или бетонни блокове. Влезеш ли в дупката или паднеш отстрани – хана (“хана” – безнадежно губеща ситуация, край, гибел).
От следващите 3 тунела до границата и контролно пропусквателният пункт “Верхний Ларс”, двата са без асфалт и осветление, но за сметка на това с дупки.
Големият тунел, който трябва да елиминира този участък, не изглежда като да бъде завършен скоро. Строи се и подходът към него. Имаше само едно багерче, което си размяташе кофата насам натам, но по-скоро цялата картина приличаше на онова, което смело откопаваше контейнеровоза в Суецкия канал. Ако нямате конкретна работа в прохода, на границата или след нея, по-добре пропуснете това място, за преминаване по тъмно изобщо няма какво да ме навие.
Все пак успяхме да стигнем до грузинския пост на границата. Споменах по-рано за премеждията на турско – грузинската граница и как според онзи таласъм нямало да мога да премина. Всичко това го бях споделил с Киря. Нямаше причини да се случва каквото и да било, но бяхме взели решение, че ако наистина възникне проблем, той продължава, а аз обръщам. Аз трябваше да мина първи, за да може ако се наложи той да се включи като подкрепление в комуникацията, все пак кажи речи беше местен.
Бяхме сигурни, че няма да има проблеми. Спряхме, приготвих и подредих всички документи, които очаквах, че ще поискат и тръгнах напред. Както се и оказа, нищо не стана. Провериха ми всичко, усмихнах се на камерата, снимаха ме и влязох в ничията земя между двете държави. Напсувах на глас онова говедо от предишната граница, затова че ми беше развалил настроението за половин ден напред. Продължихме напред и след два или три тунела и купиша изоставени и оглозгани коли стигнахме до руската граница.

С бетонни блокове бяха оформени 3 колони, за коли, автобуси и камиони. Само едната беше заета. Моята справка в Телеграм групите говореше, че няма проблем мотористите за изпреварват чакащите. Така или иначе обаче накрая трите колони стават две, но въпреки всичко нещата вървяха със завидно темпо. Дойде и моят ред на проверка. Всичко беше добре, докато граничарят не видя, че съм с български номер. По-точно не съм с руски номер. Дойде неприятната изненада, че трябва да оформя временен внос за мотора. Още по-неприятно се оказа, че трябва да попълвам някакви формуляри в два комплекта, а най-неприятно се оказа, че точно в тази кантора няма ток и в момента не се оформят никакви документи. Млада униформена девойка каза “Давайте документите, нямаме електричество, когато дойде, ще ви оформяме по реда на пристигане”. Огледах се, имаше десетина човека, предимно мотористи. Малко тъпо ми стана, защото ми взеха талона, шофьорската книжка и паспорта, с една дума всичко, почувствах се направо гол. Нямаше какво да се прави, така че намерихме един голям бордюр и седнахме да чакаме. Зяпах наоколо, от двете страници на пункта се издигаха много високи отвесни скали, като цяло беше тясно, а мерките за сигурност доста силни, колите се проверяваха доста щателно, а пътниците предварително слизаха и минаваха през отделен контрол паспортен контрол.

Заговорих се с румънец, който пътува за далечния Магадан, чака вече два часа. Токът дойде бързо и с ужас видях, как от разни други бордюри наскачаха цели групи хора и от 10, чакащите станаха 50. Бях се заблудил, че този временен внос е за мотоциклети. Не, за всички МПС-та е, които са с чужда регистрация. По-късно вече разбрах, че ако влизаш повече от 3 пъти за година, не се налага да оформяш превозното си средство.
Общо взето граница като граница, навсякъде си имат особености или както каза турчина “ние си имаме наши правила, те си имат техни”.
След общо 3 часа чакане, най-накрая потеглихме. Винаги съм мечтаел да вляза в Русия на мотор, макар че си го представях през друг ГКПП.

“LEVEL 2 COMPLETED”.

Веднага след границата от някакъв необозначен автомобил изскочиха двама дагестанци с камуфлажни дрехи и поискаха документите на временния внос. Кратка, но съдържателна разправия, и каква да е като вече ти се е изчакло чакането.
Пътят беше с много добро покритие, сравнително плавен и за следващите 30 километра до Владикавказ се успокоих. Спряхме на бензиностанция Лукоийл, за да заредим и пием хубаво еспресо. Определено бях изненадан, защото в Русия на почит е разтворимото кафе, а еспресо машини рядко се срещат. Беше вече 16:00, твърде рано за да спираме и твърде късно за по сериозно каране. Решихме да се придържаме към първоначалният план. На 30 километра от града в посока Кармадонската теснина се намираше лобното място на руския актьор Сергей Бодров. След 20 минути през теснината, която приличаше на нашето кресненско дефиле, стигнахме до мястото. Сергей Бодров не е писател, поет или известен борец за свобода. Той е актьор станал любимец на цяла нация благодарение на простотата и своята естественост, с която играеше във филмите.

Имаше поставена паметна плоча, а мястото на живо отговаряше на впечатлението, което оставяха снимките в Google. Посещавано и интересно място, по-скоро настръхващо място. Въпреки, че имаше хора, беше много беше тихо.

Смята се, че актьорът и неговият снимачен екип загиват на това място, криейки се в изоставен пътен тунел от срутване.
Прочетохме и видяхме всичко, което можеше да се прочете или види, взехме си ценни магнитчета и подкрахме напред. Ще се върна обаче отново на това след малко. Само знаех горе долу какво следва по картата. Асфалтът обаче свърши и остана чакъл. Спряхме, попитахме и установихме, че до следващата ни желана точка има около 15 километра, а след това пътят се връща обратно към главня път Р297 (от Владикавказ на запад към Налчик), но от друга посока. Денят беше още светъл, така че решихме – смело напред.

След няколко километра стигнахме до 5-6 изоставени сгради с по няколко етажа. Всъщност само една от тях обитаема. Погрешно решихме, че това е градът който търсим и се качихме по черен път на близката височина, от която се виждаше цялата долина на длан. Стигнахме края на пътя до изоставени трактори и обор с висока ограда.
Тук дойде и моят основен проблем, при опит за слизане от мотора се счупи болтът, който държи страничната стойка на мотора, без което той просто не може да се паркира и остави изправен. Някак успях да сляза, заедно с Киря да вдигнем мотора на централна стойка и да започнем да търсим решение на безобидния на пръв поглед проблем.

Около нас имаше изоставени трактор, камионче, цистерна и висока ограда с метална порта. Миришеше силно на животни, на обор. Докато се суетихме от портата излезе човек в работни дрехи и кофа в ръка. Вече бяхме преровили чантите, както и възможните болтове, които можем да свалим от моторите, за да заменим счупения на стойката, така че бързо видях в него някакво, да не казвам, единственото спасение. Поговорихме, покани ни в двора, отвори един доста голяма склад, извади една голяма щайга с всякакви болтове и гайки и каза “Заповядайте”. Егати късмета. След 10 минути ровене и още толкова проби обаче разбрахме, че няма да намерим това, което ни трябва. Все пак обаче подбрах няколко дебели продълговати шплента, който сигурно са държали някои неща по изоставената техника отвън. Това беше положението, поставихме един, друг взехме за резерв.

Докато се въртяхме и пъхтяхме около мотора се появиха четирима души с кола и ни поздравиха с “Братя, какво се е случило, давайте да помагаме”. Бях изнервен до краен предел и с навряна глава под мотора, така че в началото не им обърнах внимание. От приказка на приказка се оказа, че са мотористи и нощуват в къща за гости на 50 метра от тук. Положиха всички усилия да помогнат, да намерят някоя резервна част, но по-добро от сегашното решение не се получи. Стана ясно, че нашият двор всъщност също е къща за гости, и то селска къща за гости, където можеше да останем, вечеряме и пренощуваме. Вече беше около 19:00 и заедно с тръгналия силен дъжд окончателното решение само се нарисува. Оставаме тук.

Домакините, мъжът с кофата и съпругата му ни наистина в скромна стая и казаха, че ще ни извикат за вечеря, когато е готова, каквото и да означаваше това. Е, полека лека се отпуснахме, баня, чисти дрехи и спокойствие.
Всъщност къщата за гости представляваше съвкупност от няколко постройки, като най-голямата от тях беше общо помещение с големи маси от цели парчета дърво.
Оказа се, че всъщност не сме единствените гости, а вечерята в най-голямата постройка, която беше нещо като дневна, представляваше голямо парче месо с цели не нарязани зеленчуци на грил. чай, бира и пирог (сладкиш).
В общия разговор научихме и нещо, поради което се връщам на темата за Сергей Бодров. Домакинята ни разказа подробно ситуацията, на която тя е била свидетел.
На 20 септември 2002 година, от близкия склон под връх Казбек се откъсва ледникът “Колка”. Огромна по размер и тежест маса от лед и камъни тръгва надолу по склона. Според видеото, което гледах след това, то се движи с около 200 километра в час. Помита всичко по пътя си включително и селото Кармадон. Остават само въпросните сгради, за които стана въпрос по-рано, изоставен санаториум, не достроен по онова време, както и самото място на което седим в момента. Честно казано бях шокиран. Ледникът продължава да се носи по склона и влиза в дефилето на реката, където се намира и снимачният екип на Бодров. Без следа и до ден днешен са над 120 души.
Това се счита за едно от най-големите планетарни събития в новото време, ледът дошъл от планината се топи 12 години, а сегашното оформление на релефа на това място се дължи именно на това събитие.

Докато преживях храната и премислях всички тези факти, обърнах внимание на голяма карта на стената на Руската Федерация и Европа. Всъщност още като влязох я забелязах, но сега обърнах внимание на забодените с карфици флагчета. Бяха маркирани населените места на всички гости, които са пребивавали тук. Дадоха ми ново флагче и с премерено движение пробих София.
Поприказвахме още малко, след което излязохме и тръгнахме да търсим, новите ни приятели, мотористите в съседната къща. Бяха ни поканили на гости, искаха да разберат кой от къде е и как с този голям мотор съм се набутал чак толкова далеч. И четиримата караха КТМ 790. Разговорът лесно и естествено потръгна в посока мотори. Карат вече 15 години в Кавказ, вече само по черни пътища. Бързо стана ясно, че ние сме новобранците, а те старите кучета. Но все пак си заслужих одобрението, че съм стигнал толкова далеч. С добри доводи успяха да ни убедят, че с двата Триумфа сме много тежки за такъв терен. Големи, мотори и много багаж. Всъщност ние и не бяхме за този терен, така се случиха нещата. Готов съм за малко черно, какво пък. Определихме маршрутите за следващия ден, всички тръгвахме по черно, но ние с Киря след това продължаваме по асфалта. Все пак си имахме план, към който да се придържаме. През цялото време тези хора изглеждаха някак странно, виждах го, но не можех да определя какво ми прави впечатление. И четиримата в някакъв етап са били в България, кой на ски, кой е работил. Пийнахме си чай с още сладки и след малко поехме в обратна посока към леглата. Беше толкова дълъг и труден ден, че дори не си спомням как съм стигнал и съм си легнал.

Ден 8.
Русия, обичана и мразена. Каквото и да кажеш за тази държава, добро или лошо, винаги ще има някой, който да те подкрепи и такъв, който да твърди обратното. Там няма русофили и русофоби, те са в другите държави, там има руснаци.
Когато минахме през границата точно беше започнал проблемът с атаките на дронове върху предприятията от нефтодобивната промишленост, както и кризата с бензина.
Селската сутрин започна с кудкудякане, блеене, мучене, мяукане и лаене. Много отдавна не бях се събуждал по този начин, но “селото” и планината свършиха своята работа, бях се наспал и готов за нови подвизи. На закуска се срещнахме на масата с новите ни приятели – мотористите, пихме кафе, чай и обсъждахме маршрутите, докато чакахме хапването. И то като звучното събуждане се оказа изненадващо – овесена каша с масло. Не съм ял подобно нещо поне от 30 години. Помня, че и преди не бях фен и сега си потвърдих старите спомени. Не беше любимото ми, но го изядох заради големия интерес и любопитство, а не толкова от глад. Все пак похапнах и малко пирог с допълнително кафе.
Реално тази цялата нощувка с вечеря и закуска ни излезе малко под 50 Евро.
Разтъпкахме малко храната из двора. Сутринта беше много ясна и слънчева, и се виждаше надалече, докато склоновете не преградят гледката.

Днес още по-добре видях и осъзнах мащаба на това, което се бе случило на това място. Поговорих си малко и с другите гости, кой от къде е и как е дошъл. Хората просто си почиваха тук и обикаляха планините от една седмица.
Събрахме и натоварихме багажа, взехме си довиждане с всички, спуснахме се от хълма надолу и потеглихме по черния път към Даргавс – градът на мъртвите. Вчера по него до късно се движеха маршрутки с туристи, но сега рано през деня все още нямаше никого. Започнахме да се катерим нагоре по чакъления път и след около километър стигнахме на височина, от която ни бяха предупредили, че се вижда връх Казбек, вторият по височина връх в Кавказ. За съжаление буквално след няколко секунди облаците покриха всичко и така и не разбрахме какво точно сме видели.

След като се прибрах в София, пуснах Google Earth, за да разгледам терена. Оказва се че Казбек може би се вижда и от “Крестовый перевал”, тоест от грузинска страна, но от някоя от височините, на които може би трябва да се качиш пеша или с мотора ако уменията ти позволяват това. Така, че ако някой чете това и реши да пътува, нека провери. Споделям го защото макар и да бях прегледах колкото мога маршрута, по който минавам, такива подробности не бях срещал, не бях подготвен.
След около 15 километра по черно стигнахме до Даргавс, градът на мъртвите. Никой не знае кога и за какво точно са построени гробниците. Според различни източници там са останките на от 3500 до 10000 души. Гробниците имат по един “прозорец” и малък кладенец пред тях. Изглежда най-популярна е версията, е че през през 15-16 век там са затваряни болни от чума с храна и вода, за да умрат на спокойствие без да са заплаха за другите. През дупките в дъските се виждат човешки останки. По спомен входът беше 300 рубли (приблизително 3 Евро).

Намира се на около 40 километра от Владикавказ. Пътят по който минават туристите е този, по който карахме ние, черният път през Кармадонската теснина. Другият път минава през Кобанско дефиле покрай река Терек, и проходът Кахтисар, който официално е затворен и се връща на главня път Е50 (Владикавказ – Налчик). Този път е асфалтов и момчетата с КТМ-ите ни бяха предупредили, че няма да имаме проблеми. Ок, тръгнахме по асфалта и в момента в който се запитах, защо след като има асфалт туристите минават по черния път от другата страна, веднага разбрахме. Стигнахме до прохода Кахтисар много стръмен черен участък, който включва няколко серпентини. Реално не беше по-дълъг от два километра, но като започнахме да се спускаме разбрахме, че работата поне за нас е сложна, а връщане назад нямаше. Затова ли минах 3000 километра, за да се се връщам? Претеглихме с Киря минусите и плюсовете (каквито нямаше) на ситуацията и взехме решение да пълзим надолу както можем.

Общо взето бързо успях да сложа на земята моя Тигър, малко по-късно и Киря неговия. Беше сухо на барут, почти никакво сцепление, бяхме много тежки и беше много стръмно. Лесно щях да вдигна мотора, но беше кристално ясно, че до долу ще пада още много. Трябваше друго решение. За наш късмет се оказа, че все пак не сме единствените ентусиасти. По склона към нас се спускаше джип. Човекът предложи помощ, вдигнахме и двата мотора. Смешно или не, така трупах опит. Новата тактика беше да се спускаме с изключени двигатели на първа скорост и използвайки съединителя като спирачка. Така реално и двете ръце стискат спирачки, а краката са свободни. Газ не е нужно да подаваш, все пак вървим по инерция надолу. Появи са още една кола. Човекът също предложи помощ и в крайна сметка свалихме и натоварихме целия багаж (куфари, чанти и дисаги) при него. Нещата започнаха да се получават и след около 30 минути вече бяхме долу. Прибрахме си партакешите, благодарихме и човека си замина, а ние останахме да си вземем въздух.
По време на спускането ни настигна един ЗИЛ-157, шофьорът руски мужик-богатир с папирос в уста, една ръка на кормилото а другата на прозореца попита:

– Момчета, да не се счупиха моторите?

Тениската и бонето ми бяха на 100% мокри, панталонът също, но нямаше как да карам без него. Тениската беше на дупки и беше предвидена да не се върне в София, затова директно отиде в торбата за боклук, а бонето завързах на мотора да съхне в движение.
Много поучителна история за мен. Бях се гипсирал. Имах пъхнат шплент от трактор вместо болт на страничната стойка. Когато стоеше подпрян на стойката беше много килнат на една страна и преди всяко спиране търсих камък, клон или нещо, което да използвам поне малко за подставка. Страданията ми бяха започнали.
В крайна сметка нашето спускане завърши пред един водопад на река Терек, аз останах доволен от себе си, макар че не успях без чужда помощ. Да, точно така, не съм специалист по офроуд или ремонти, но когато се налага, то някака трябва да се оправяме.
Потеглихме и след около 2 километра на Киря тигърът угасна. От многото търкаляне електрониката се беше омотала. Всеки, който има домашен комп, знае че рестартът оправя повечето проблеми. Е, така е при моторите, поне така се получи при нас.
След като излязохме на главния път Е50 и се насочихме на запад в посока Налчик. На всеки 5 километра на стълб висеше камера за скорост, което абсолютно по никакъв начин не смущаваше ниско летящите осетинци, чеченци и дагестанци. Бях прочел, че може да мислиш за глоба ако си с поне над 20 километра над ограничението. Реално, за мен нямаше значение освен ако не ни спреше патрул с камера или радар в ръка. Силно се съмнявах, че за няколко дни престой щяха да ми оформят глоба, която да плащам на границата както е в Турция. Стигнахме Налчик и макар, че пътят ни минаваше покрай него се отклонихме, за да потърсим гориво и магазин за авто части. Не толкова трудно колкото очаквахме намерихме и двете. Бензин сипахме, а в магазина подходящ болт не намерихме. Както се оказа нямаше и да намерим. За съжаление бях загубил счупените парчета, така че всяка една проба означаваше, вдигане на мотора на централна стойка, сваляне на страничната стойка, вадене на шплента и пробване размера и резбата на болта. На втория магазин стана ясно, че да поддържаш английски мотор в друга страна е трудно.
“Империалистически свине”, както често съм чувал и самият аз казвал. Всичко е в имперска метрична система и дори нещо подобно елементарно нещо не е същото. Резбата на болта беше твърде ситна за размера му. Никъде в България не намерих подобен.
Докато се суетихме видяхме, че веригата на Киря доста е увиснала. Износваше се прекалено бързо след 15 000 километра живот, които е минала. От тук нататък няма да изброявам колко пъти спирахме да опитаме ремонтите на стойката и веригата. Накрая на пътуването бях сметнал, че това ни е отнело сумарно около 9 – 10 часа. Обидно, вярно че можем да броим спиранията като такива за почивка, но това е почти цял ден каране. Всеки от нас си взе каквито трябва поуки, за да има за следващия път още по-добра и стриктна подготовка.
Е, може да се каже че си починахме. Времето се развали, затова облякохме дъждобраните и се насочихме към Чегемско ждрело дълбоко на юг в планината след село Чегем.

Реката, която носеше същото име минаваше между много високи скали, а проломът беше много тесен. Наистина впечатляващо. Хората обаче бяха превзели и това място, ресторанти, сергии и панаири. Спряхме колкото за по една две снимки без да отделяме внимание на сувенирите.

След ждрелото беше следващата цел по маршрута, проходът “Актопрак”. Дълъг 22 километра черен път с най-голяма височина от 1945 метра, намира се на територията на Кабардино-Балкарска република и свърза Чегемско ждрело и Баксанска теснина, шосе с номер А158. Именно това шосе води към зимния ски курорт Елбрус, с писти на височина над 4000 метра.
Беше облачно, а това пречеше да видим цялото изящество на прохода, не бяхме уцелили деня. Бях изгледал наистина големи чудесии по разни клипове и просто си бях навил на пръста, че ще минаваме от тук. Казват, че мястото е много красиво, но в края на лятото, септември месец. Видяхме каквото видяхме, ниската облачност покриваше върховете, но все пак се виждаше странният профил на скалите. Получиха се ефектни снимки.

Излязохме на А158 и се зачудихме дали да завием на ляво, тоест на юг към Елбрус или на дясно, на север и да се върнем към главния път Е50. Завихме на север, а следващият ден показа, че сме взели грешното решение, което изглеждаше добро в текущия вечерен момент. Крайната ни цел (или поне по мое настояване) беше да висим Елбрус, но все пак пътувахме към по-добро място, от което да го направим. Около 8 вечерта вече бяхме намерили хотел в Пятигорск и докато аз се оправях с багажа, Киря отиде за провизии, за да вечеряме. Късно спряхме този ден. Хапнахме в стаята много добре, гледахме мач от световното и обсъждахме днешните преживявания.

Ден 9.
Предходният ден, днешният ден и всеки следващ вече ставах сутрин притеснено. Едни триста килограма или моят мотор, всяка нощ се подпираха на един шплент. Ситуацията беше тип “Висит на соплях” (виси на сополи) и все се чудех дали ще го намеря все още изправен или полегнал уморен. Днес се успахме, вечерта мачът беше с продължения, а бирите точно с по една повече от колкото трябва. Е, нямахме някаква сериозна задача, така че нямаше и притеснения. Целта за деня беше само една, да видим връх Елбрус от местността Джилы-Су, така че пиехме кафе и чай, и спокойно закусвахме с остатъците от вечерята. Горе-долу както обикновено, час след ставането потеглихме в посока Кисловодск. Преминахме през градчето и още с табелата за край на населеното място пътят подсказа, че предстои нещо брутално добро.

Много завои, стръмни спускания и изкачвания, много интересни релеф и природа, които до момента не бях виждал. Трябваше да стигнем до платото на “Джилы-Су”, което е с надморска височина около 2500 метра. Всъщност мястото се нарича “урочище” (а не плато), географски термин, с който се обозначава всяка отделна местност, различаваща се от останалата заобикаляща я среда по своя характер, релеф или растителност. Това е едно от трите най-добри места за наблюдаване на Елбрус (5642 метра), най-високият връх в Кавказ и Европа. Именно заради това вчера завихме на север, а не на юг, за да можем да съчетаем двете неща, Елбрус и Джилы-Су. Ако трябва да дам пример за урочище у нас, то това биха били Белоградчишките скали.
Според много пътеписи, видео блогове и мнения на мотористи (включително и тези, с които се запознахме) карали в Алтайския край, Чуйския тракт и района на Байкал, твърдят че Кисловодск – Джилы-Су е най-красивият път в Русия особено в лятно и хубаво време.
Не зная дали е така, изглежда впечатляващо, макар и да не хванахме слънчево и безоблачно време.
Пътят е много добро състояние, около 85-90км с много завои спускания и изкачвания, които са доста стръмни, асфалт, тук там “засади” и “изненади”, но с оглед надморската височина трудно бих си представил нещата по-добре.

Мястото е много популярно, трафик има, но не голям с оглед на дължината на трасето, което е задънена улица. С други думи виждаш всичко от две различни гледни точки, на отиване и връщане. Малко преди да стигнеш до края има отбивка за платото “Большой Бермамыт”. В местността има скали от застинала лава, каньони, 3 водопада, между 40 и 50 метра и термални източници. До крайната точка се минава през два пропусквателни пункта, където се заплаща някаква минимална такса за вход в природния парк.
Закъсняхме. За да видиш Елбрус, трябва да си там в 7:00, разбрахме го обаче вече когато бяхме на място. На платото имаше много хора с палатки, много местни планинари и още повече туристи. Времето в планината обикновено се разваля около обяд, а колкото по-високо толкова по-рано. Това научихме конкретно за този район. Елбрус беше потънал толкова дълбоко в облаците, че нямаше никакъв шанс да го видим. Нямахме план Б, позяпахме местните гризачи, които бяха хиляди и подскачаха навсякъде просейки храна от туристите като мечките на Трансфагарашан, разгледахме водопадите Каракая-Су (30м.), Султан (40м.), и Кызыл-Су (20м.). Направих снимки, но без някакво човешко присъствие на тях е трудно да се види мащаба им. Може би някой някъде е виждал и по-високи, но за мен си беше голямо нещо.
Повъртяхме се около час, качихме се по моторите и подкарахме обратно. Въпреки че това беше крайната точка на моят маршрут, която не видях, приех нещата позитивно … явно догодина ще трябва да дойда отново. Нека приемем, че тази сме били на разузнаване. Километражът показваше 3800 километра, трябваше да тръгвам обратно, а имах по план 5 дни, включително и този. До тук 9 дни, плюс 5 са точно две седмици, но все пак имах в запас един уикенд, предвиден за възстановяване когато се прибера. Нямаше място за офлянкване, но пък и това ми даваше спокойствие без да пришпорвам нещата. Трафикът беше станал значителен, на прословутите серпентини имаше свлечено парче асфалт и хората подлагаха дървени трупи и дъски, за да могат да минат с колите си. Има едно място наречено “Аватар”, което се нарича именно заради приликата си с местата от едно именния филм. Намира се на самият път, но многото коли ни отказаха да спираме.
Хвана ме яд, нещо се замотахме, заприказвахме и изпуснахме отбивката за планувания проход “Гумбаши”, който беше на запад. Е, така или иначе беше бонус програма, щеше да удължи още моите 3800 километра и обратния път, така че не беше беда. Как беше онзи израз? Не можеш да хванеш всички риби в морето. Дори вече зная, с какво ще го комбинираме следващия път.
След като се върнахме и подминахме Кисловодск спряхме на един Лукойл да заредим гориво и да обядваме с остатъка от закуската, която пък беше останала от вечерята. Взехме си и по едно двойно еспресо, а когато зареждащ гориво на 72 рубли или да кажем около 65 цента (по тогавашния курс) се чувстваш като човек сериозно прецакал системата. На тази маса, с кафето бяха и последните моменти заедно с Киря. Трябваше да се разделим, защото нямаше никакъв смисъл да се връща с мен на изток към Владикавказ и тръгваше на север, в Москва. Понеже той беше ковчежникът на групата в района, а и за да не се разправям с обмяна на валута той ми даде пари за път, букна ми нощувка в хотел във Владикавказ и им настрои навигацията. В замяна му дадох равностойността в долари, които носих със себе си, прегърнахме се, казахме си по едно голямо “Чао”, качихме се по моторите и драснахме по последните оставащи ни заедно 10 километра.
След около 40 минути го чух в каската си:

– Гледаш ли си навигацията?
– Не, защо?
– Изпусна си отбивката преди 30 километра.

Добър повод да спрем да пием вода и да си кажем чао още веднъж с обещанието зимата да се видим отново.
Каква среща, а? Всичко организирано в един план само за 40 минути разговор по телефона, а многото вечери прекарани в разглеждане на карти и събиране на информация се отплатиха.
Карах отново на югоизток, успоредно на Кавказ в посока Чечня, Дагестан и Каспийско море. Знаех, че в това пътуване няма стигна до морето и ми ставаше още по-тягаво след раздялата. Общо взето се състезавах с местния автопром, който се състоеше от автомобили предимно бели на цвят. Където можех карах с около 130 км/ч, участъкът беше скоростен. В един момент започнах бавно да настигам автобус, погледнах в огледалата, беше чисто и вече с около 150 км/ч започнах да го изпреварвам. Някъде в средата на тази класическа маневра усетих, че не съм сам, някаква бяла кола отзад ми присветкваше с фарове и ме натискаше. Като културен водач в чужда държава ускорих още малко, изпреварих автобуса и се върнах в дясно. Не зная дали бях поразен или по-скоро шокиран от това, че ме изпревари Лада Приора. Беше толкова смачкана, все едно се връщаше от фронта. Ръката на шофьора, обаче си висеше отвън, а други брадати елементи ме оглеждаха от останалите седалки – местните.
Започвайки от запад на изток по протежението на Кавказ са Абхазия, Кабардно Болкария, Северна Осетия, Чечня и Дагестан. Въпреки че това са субекти на Руската Федерация, малко са общите неща с Русия, която познаваме като Москва, Санкт Петербург, Екатеринбург или друг голям град. Тук говорят на различни езици, изповядват друга религия и имат други ценности и култура. Може би все пак си приличаме най-много с осетинците.
По пътя все пак минавах покрай няколко въоръжени КПП-та и някак бързо стигнах на 30 километра от Владикавказ. Навигацията ми откачи, постоянно се въртеше и ме караше да завивам наляво и дясно в полето. Ясно беше какво става, GPS сигналът се заглушаваше. Мислех да спра и да извадя резервия телефон, за да проверя с него как стоят нещата, но не исках да се занимавам да прехвърлям SIM карти. Така или иначе малко ми оставаше, по последна табела около 30 километра. Докато обаче се разсейвах да гледам телефона пред себе си, отляво на пътя излязоха 3 кучета и започнаха да пресичат надясно. Освен навигацията зазяпах и кучета и изобщо не видях, че всъщност са 4 и последното, най-голямото е точно пред мен. Със скоростта, с която бях нямах никакъв шанс да кривна. Времето ми стигна само да хвана по-здраво кормилото. Мисля, че го ударих в опашката, или по-скоро само ударих опашката му. И двамата се разминахме със сериозен уплах.В чантата на мотора си нося пакет с кучешки кокали, за тези приятели, но точно този не заслужаваше, така че и не спрях. Само погледнах в огледалата.
Докато си подухвах в пазвата заради това, което ми се размина и се радвах на късмета си, влязох в град Беслан, бях се отклонил от главния път без да разбера. Да, това е точно онзи град Беслан от новините преди повече от двайсет години. Спрях на главната улица и попитах един човек, къде се намира училището от трагичния инцидент. След като ме упъти, се замислих, какво ли очаквам и струва ли си да отивам изобщо. Вече беше почти 18:00 часа.

На 01.09.2004 година в първият учебен ден, в училище No.1 в Беслан, 39 терористи взимат за заложници над 1100 деца, родители и учители. Повечето са натъпкани във физкултурния салон. По време на преговорите, на третия ден от кризата терорист по неизвестна причина се взривява, покривът пропада, възниква пожар.
Започва щурм на специалните части. Версиите какво точно се случва са много, но резултатът е един и същ. Загиват 186 деца, а с родители, учители и спасители общо 334 души. Всички терористи без един са убити. Организаторът на този терористичен акт, Шамил Басаев е убит през 2006 година при операция на специалните части.
Към днешна дата, физкултурният салон и училищните стаи са запазени в автентичен вид. Салонът е укрепен с подпори, запазени са дървеният под и дупките от куршуми. Над и около него е изграден огромен саркофаг или по-скоро купол.
На стените са окачени портрети на всички загинали деца, родители и учители, а в двора на училището е построен храм.

За съжаление пристигнах късно и сградата на училището беше затворена, но достъпът до физкултурният салон мисля че е денонощен, така че го разгледах. Бих казал, че самото място е просто свещено. Настроението ми се сговни още повече и малко си поплаках.

Разгледах всичко, което ми позволяваха обстоятелствата и след това потеглих отново към крайната точка за деня. Дори щях да успея да се разходя.
Бях обаче забравил за проблема с навигацията и се въртях повече от час и половина за да намеря хотела си в град, който изобщо не беше толкова малък. Най-накрая се сетих да рестартирам телефона и в прозореца от 5 минути преди отново да се побърка, запомних визуално къде трябва да отида. Разтоварих багажа, взех бърз душ и излязох да търся вечеря. Беше станало почти 22:00 часа, така че разходката ми беше завършила преди да е започнала, а трябваше все още и да вечерям. Хотелът беше до ЖП гарата, а това означаваше че има и заведения за хранене. Влязох в едно ресторантче, направо нарисувано от мутренските филми за трескавите 90-те години на миналия век. Подът беше мозайка, а масите бяха в отделни сепарета, с пердета от към прохода. Идва сервитьорката, дърпа пердето, влиза, придърпва го отново, обслужва гостите, пак номера с пердето и излиза. Много се забавлявах.
Традиционното ястие във Владикавказ са осетинските пироги. Може би най-правилното определение за “пирог” е пай или сладкиш, в зависимост от плънката. В менюто имаше поне 20 видя и си поръчах такъв със сирена и кашкавал. Донесоха ми нещо подобно пица, голям размер но и два пъти по дебело. С две наливни бири от неизвестна марка успях да прокарам половината от него, но за другата нямаше шанс. Опаковаха ми го за вкъщи. Прибрах се в хотела, взех още един душ, навих часовника за 05:00 и си легнах.

Ден 10.
Не можах да стана от първия път, трябваха ми две отлагания и още две прозвънявания на алармата. Трябваше да тръгна рано, за да успея да мина рано Верхний Ларс, контролно пропусквателният пункт с Грузия. Телеграм каналите, които следях (Верхний Ларс дори си има собствен канал) утвърждаваха, че най-безболезненото минаване е колкото се може по-рано сутрин, преди 7:00. Вечерта си бях приготвил подръка черен чай, който да направя с електрическата кана в коридора на етажа, но забравих, така че силно недоспал натоварих багажа на два курса, запалих и потеглих. Още на първия светофар смущенията в навигацията ме изпратиха в обратна посока на града. Лутах се може би около 45 минути из опитвайки да разбера в каква посока да тръгна. Питах двама ранобудни местни, които изобщо като че ли не знаеха, че живеят близо до границата. Единият даже ми каза да карам в посока Беслан, от където бях дошъл всъщност предходната вечер. Обикновено с ориентирите и посоките няма проблем, но днес изобщо не бях във форма. Бях решил вечерта да спя отново в Ахалцихе, така че имах сериозно количество километри за изминаване и това въртене в кръг ме изнерви до краен предел. В крайна сметка видях една указателна табела за Тбилиси, столицата на Грузия и тръгнах в тази посока. Оказа се, че от хотела е трябвало да карам само напред, а вече напипал верния път изобщо не гледах повече навигацията, просто изключих телефона. Нямаше къде да сбъркам следващите 200 километра. Точно преди границата, по инструкциите на Киря спрях на Лукойл и заредих за последен път евтино гориво. Лимитът от 30 литра на МПС ми беше предостатъчен. За съжаление докато наливах силно натиснах металният пръстен, на върха на гърловината, който играеше роля на ограничител, за да не може пистолетът да влиза навътре. Пропадна в резервоара и още повече се напрегнах, а още нямаше 7:00. Докато наливах седях на мотора за да е във вертикално положение и дори като стар газаджия се люлеех върху него, само и само да събера повече. Налях до степен, в която не го бях правил и се зачудих дали ще мога да затворя капачката. Платих горивото, заедно с едно двойно еспресо. Между другото еспресото си беше горе долу на същата цена като в България, а бензина два пъти по-евтин, така че се получи някаква сметка, в която кафето струваше колкото бензина, който налях.
Докато пиех кафе гледах и много преживявах как стои мотора на една страна. Ще се мъча, важно беше като го оставям за по-дълъг период за нощувка да е на централна стойка или ако няма възможност, то да използвам някой естествен наклон, за до го оставя на другата страна възможно най-изправен.
На границата имаше само 4-5 коли, затова реших да не дразня излишно хората и се наредих отзад в колоната. Един граничар обаче ме видя и махна да карам към него. Взе вторият ми екземпляр от временния внос, който бях оформил на влизане и започнахме да търсим къде е номера на рамата, за да свери документа. Само два или три пъти съм го търсил, когато съм минавал преглед, така че се усмихнах на късмета си, че видях къде щампован още с вдигането на седалката. Снима ме изправен до мотора, за какво точно не зная, удари ми печат в паспорта и с пожелание пак да се видим ме изпрати по живо и здраво.

Бързо стигнах и минах грузинската част, може би всичко ми отне не повече от 20 минути, като много от тях си прибирах бумагите по съответните джобове. Трябва да има ред, портфейлът, документите на мотора, телефонът и резервните пари си имат определени джобове, а резервният портфейл в чантата на резервоара, за да мога бързо да оттърва кожата ако се наложи.

“LEVEL 3 COMPLETED”.

Вече отново в Грузия карах към Тбилиси без да спирам по вече познатия военно грузински път. Исках да мина през столицата и да се насоча на югозапад към изглеждащия интересно път SH11 и каньона Паравани. След като се спуснах от планината, малко преди Тбилиси, пуснах навигацията и отново ми отне адски много време, за да се сетя че трябва да рестартирам телефона, преди да получа “спокоен” маршрут. В самия град имах само една задача, бях обещал на сина си тениска на националния отбор на Грузия, така че се насочих към съответният магазин на стадиона. Исках, но не се получи да нощувам в града. Бях гледал страхотни видео материали, от центъра, стария град и хубавите кръчми, но както споменах вече, не може да хванем всичката риба в морето, трябва да има някаква закачка в плана за следващата година. Столицата си беше типичен модерен град, но много чист. Докато чаках да отворят фен магазина след обедна почивка се разходих малко наляво и дясно без да се отдалечавам много от мотора и купих няколко сувенирчета, бутилка вино и бутилка коняк. Излязох от южната част на града след много продължително и сериозно изкачване и се насочих на запад към град Цалка. Следващите два часа бяха по-скоро возене, беше много приятно, но нищо впечатляващо за снимане или продължителна спирка и почивка. Стигнах в Тоска и спрях на бензиностанцията, която беше горе долу в средата на града. Заредих гориво, взех си кафе и три магнита за спомен. Бяха си направо на оферта, 20 лари (около 6 Евро) за трите. В крайна сметка, след време, когато вече бях вкъщи не можах да открия плика с тези сувенири, така че някои приятели останаха без подаръци. Бих заложил на това, че са ми ги свили от чантата, в някакъв следващ момент. Побъбрих и двама чехи, с които се засякохме на столчетата и масичката за кафе. Бяха много впечатлени от моите гуми Continental и искаха да има разкажа повече за тях. Лично аз не виждам в тях нещо супер впечатляващо, но все пак отговорих на това, което искаха да знаят. Те си тръгнаха, а на тяхно място за компания се появиха два четириноги индивида. Извадих от дисагите един не отварян пакет с пушени пилешки бутчета, които ми бяха останали от вечерята в Пятигорск, както и половината осетински пирог. Естествено, че станахме приятели за нула време, а и ми остана пирог и за още едно хранене. Момчето от бензиностанцията видя как им угаждам и ги чеша зад ушите, и ме посъветва да се върна малко назад, за да посетя “мега” известният диамантен стъклен мост над каньона Дашбаши. Поискаха ми за билет 79 Лари (около 26 Евро), затова реших че съм твърде тежък с мото екипировката си и културно се отказах, за да не повредя това 100 метрово скъпо произведение на туризма. Признавам, добре изглеждаше, но всичко си има граници.

Хванах си пътя към Нинотсминда, където се включих в главният път идващ от арменската граница и отиващ на северозапад към Ахалцихе и каньона Паравани. Личеше си, че това е дълбока грузинска провинция. Нищо, лошо или обидно не искам да кажа, но просто си личи, че вече си много далеч от големия град, някакви завои под прав ъгъл, прахоляк навсякъде, повече животни по асфалта, по-агресивен елементи в трафика. За сметка на това имаше какво да се види. Терена придоби точно този релеф, който трябваше – каньон, а с това дойдоха високи скали, от които вече нямаше толкова много дневна светлина. Все пак успях да почина за малко в основата на известната крепост Хартвиси.

Малко по-нататък ме порази едно интересно инженерно решение, изтърбушен пътнически вагон от съветско време, поставен като мост над реката. Нямаше как да пропусна да разгледам. Оказа се че дори с каската на главата, преминаването по него е свързано с висок риск, всъщност нямаше възможност да се премине, всичко беше изгнило и се рушеше дори под тежестта ми стоейки на едно място, камо ли да опитам да скачам от опора на опора. Определено действаше “освобождаващо”.

Маршрутът беше много добър, но лошото на пътя беше, че всички дупки и ями бяха в шарената сянка на големите дървета. Всички ги събрах, като на игра от едно време на Правец 16, където ти караш по пътя, а градът отсреща е все в далечината и никога не стигаш до него. Дори си мислех, че ако пропусна някоя ще се върна да хлопна и в нея. Някъде към 18:00 влязох в Ахалцихе и се насочих към старата част с крепостта, където си мислех че съм букнал нощувка.
На кръговото, точно пред арката, от която започваше старият град, дочух, че някой се интересува от мен. Като видях и сини и червени отблясъци в огледалата, не остана никакво съмнение, че това са същите приятели от преди седмица – полицаите.

– Гамарджоба (Добър ден).
– Гамарджоба.
– Докато си мислите къде ви е застраховката, духнете тук. О, всичко е точно, и документите са ви наред. Нахвамдис (Всичко хубаво).
– “Нахвамдис” – някак смотолевих и аз.

Реално за първи път ми поискаха документ за проверка. Хотелът се оказа не много далеч, от този, в който спахме преди седмица, но също така се оказа и че няма места. За втори път ми се случва Букинг да ми скрои този номер. Тук се сещам за една особеност на приложението hotels.com, което използвах в Турция. Като букнеш някое място, приложението предлага срещу още 12 долара, да ти потвърди резервацията на 100%. Не съм съвсем сигурен какво означава това, може би че ако друг дойде преди тебе ще дадат стаята на него, или че ще ти предложат точна тази стая, която си харесал на картинките. Така или иначе за две години и повече от две седмици нощувки в Турция, проблем не съм имал.
В крайна сметка, човекът, който въртеше хотела, обясни на руски език, че места няма, но развъртя няколко шайби и след 5 минути и 100 метра по един много криви и стръмни улици имах страхотна стая за 16 Евро в мини хотелче на два етажа с голям окосен двор и порта, която се заключва. За тези улички пак ще стане въпрос. Между другото наскоро опитах да обясня на децата ми какво значат “термини” като “да завъртя една шайба” и “навивам си часовника”, обаче не срещнах пълно разбиране.
Макар че предполагах какъв ще е отговорът, попитах, от къде знае руски и защо мъжете го знаят, а жените не го разбират. Оказа се, че е служил в северния флот в Мурманск.
На моравата пред новото ми място за спане имаше един мотор, БМВ с руска регистрация и Лада Нива с плевенска регистрация. Да, точно така, българска регистрация. Е, може ли да е толкова тесен светът?
Хора нямаше, така че се заех да разтоварвам. Настаних се, взех един душ, облякох парадната тениска и тръгнах към ресторанта. Точно на портата ме настигна един, не толкова възрастен човек и на малко по странен български език ме заговори. Оказа се, че е белгиец, пенсионер и пътува с жена си. Макар да не му давах повече от 60, са се пенсионирали преди 15 години и са се преместили да живеят в Оряхово, защото нашата страна била супер, рай със страхотна кухня и хубави хора. Не зная що за хора са оряховци и може би някой ден това тук ще чете и някой от Оряхово, затова се извинявам, че си го помислям, но да се преместиш от Брюксел в Оряхово означава, че или те е ударил сериозен бърнаут или нещо друго разтърсващо се е случило в твоя живот. За 20 минути бърборене, вече започнах да усещам силен глад, така че учтиво се разделихме и аз тръгнах по наклона надолу към ресторантчето, което знаех от преди седмица и което беше на не повече от 10 минути разстояние.

Горе долу на 2/3 от пътя, точно след като се спуснах по стръмното се усетих, че съм забравил очилата си, и тук стана страшно. Тръгнах обратно обаче обърках пряката, върнах се опитах с друга, пак греда. При третия опит установих, че минавам за трети път покрай една и съща детска площадка от различна страна. Никога не се губя, или ок много рядко, но този път със лек срам се върнах до хотела, в който първоначално пристигнах, помолих стопаниина и той услужливо ме закара с колата си до моят хотел, който както вече споменах беше само на 100 метра. Добре че ги нямаше белгийците, щях да умра пред тях от глад ако отново започнехме разговор.
Общо взето времето на вечеря беше единственото по-дълго, когато можех спокойно да дам обратна връзка, че съм добре, да поровя и да се информирам, къде по света бензинът е станал по-скъп, кой по кого е стрелял или какво отново е изтропал политикът Ивайло Мирчев в Интернет или ТВ пространството. След още 20 минути вече бях поръчал и вечерях Хачапури по аджарски с грузинска салата. Затова ми бяха важни очилата, иначе можех да си гледам кротко мач от световното, дори нямах нужда да чета менюто.
Прибрах се е стаята и май нямах сили за повече, оставих за сутринта да гледам картата и маршрута за следващия ден.

Ден 11.
Закуската беше на открита обща тераса на етажа, така че всеки си хапваше на масичката пред самата стая. В този момент се запознах и с руснака с БМВ-то. Човек по-възрастен от мен и както се оказа с повече свободно време от мен. С две думи пенсионер с мотор. Кара си безцелно, идва от Тула (което е много далече) и джитка из Грузия. Много се впечатли, а пък аз надух, когато извадих хартиената карта и започнах да гледам на къде да хвашам. Той отиваше в Батуми, на което аз му споделих, че директният път е ужасен и му предложих да влезе в Турция през близкия пункт, да кара в района на град Артвин и да везе отново в Грузия точно на Черно море през пункта до Батуми. Даже му показах маршрута по картата. Всъщност, самият аз нямах кой знае какъв избор, главната посока беше ясна, прибирам се. След обилната закуска се зачудих дали да не полегна още за два часа, никой не ме гонеше. Турция беше в часова зона с един час назад спрямо Грузия, така че има имах цял час в запас. Този час обаче изтече докато се чудех дали да лягам или не, а и руснака поиска още малко информация, така че накрая свих сергията и потеглих.
На границата отново нямаше никой и този път минах грузинската част бързо, но на турската излезе един каубой с наклонен колан и закачен на бедрото му кобур с пистолет. Скара ми се, че неправилно съм попълнил някакъв документ, попита ме не съм ли минавал друг път граница та не зная как се оформя митнически документ и няколко пъти ми направи забележка, да не го снимам с GoPro-то.
Няколко пъти му споменах, че нямам камера и че изобщо не разбирам турски за да попълвам подобни документи, както и че съм минавал много граници, но такава сложнотия не съм виждал. Изобщо не се трогна и отново ме предупреди за снимането.
Ок, когато му мина програмата и си показа всички номера влязох отново в Турция и тръгнах да катеря прохода “Илгар”, но вече от северната страна. Стигнах до района на Ардахан и тук трябваше да дам отговор на дилемата дали да тръгна по пътя от където дойдох (в посока Артвин), и който много ми хареса или да тръгна по път, по който не съм минавал, а именно на юг към град Карс. Взех грешното решение и тръгнах към Карс, не обичам да се връщам по същия път. Грешно беше, защото не си спомням толкова скучен участък за последните 10 дни, а и не беше къс. Чак до Ерзурум, по международния път Е80, не зная колко, може би 250 километра тотална скука и хабене на бензин. Много рехав трафик и двете посоки, макар и да беше главно трасе. Най-интересно място беше една бензиностанция, на която спрях, за да заредя, да пия кафе и малко да отморя. Всъщност спрях, защото се бях отнесъл и буквално унесъл. Бях настроил темпомата на 110, държах кормилото с два пръста на лявата ръка и се бях облегнал на чантата зад гърба ми. Хлопнах така силно в една дълбока яма, която изобщо не видях, че едва успях да остана седнал на мотора, направо ме разтърси. Спрях по-скоро за да проверя дали нещо не съм счупил, ударът беше жесток. Прегледах най-вече двете джанти, изчаках малко, за да се уверя, че гумите не изпускат, прегледах тавата под генерацията и гумите за балони, проверих стойките за багаж и общо взето това което се сетих. След кафето изпих един чай и малко се поуспокоих. В Ерзурум спах на отиване, така че нямах работа в него и минах встрани на парад продължавайки към Ерзинджан по Е80. Както споменах, не обичам да повтарям без нужда пътища, но други в района нямаше, това беше плато и надморската височина около 1800 метра.
Времето започна да се влошава и силно заваля. Спрях до един изоставен хотел, за да навлека дъждобраните и да изям последния останал осетински пирог. Районът ми беше смътно познат от миналогодишното преминаване и знаех, че след още някой друг километър има много голяма бензиностанция, точно преди град Ерзинждан. Не успях да стигна навреме до нея, потопът ме заля и последните метри буквално плувах. Там вече направих сериозна почивка. Макар, че беше само около 16:00 часа, бях навъртял сериозен километраж и по всичко изглеждаше, че ще трябва да нощувам именно в този град. Добре дошли отново на скъпите нощувки. Е, като ще е скъпо, поне си избрах хубав апарт хотел. По улиците имаше ремонти и мръсотия довлачена от дъжда, така доста трудно намерих мястото. Платих на един хамсалак 200 лири (около 4 Евро), защото видиш ли съм паркирал на неговото място, за което получих безплатното и кухо обещание, че ще ми наглежда мотора.
Хотелът беше на пъпа на града, така че бързо излязох на вечеря. Намерих си заведение пълно с народ и поръчах адана кепад с айран и много разядки. Не зная дали баклавата накрая беше безплатна понеже не я бях поръчвал, но определено не ми стигна, чака че тръгнах по улицата да търся още сладко. Докато хапвах опитах да преведа 3 пъти пари чрез Револют на дъщеря ми, но транзакциите моментално бяха отхвърляни. Понеже за първи път ми се случва, не зная дали това беше заради моята геолокация или това, че използвах съмнителен Wi-Fi. Замислих се дали е възможно и това приложение да не работи в Турция както Booking. В крайна сметка по-късно вечерта все пак някак мина един превод.
На път за стаята минах през един магазин и свърших чудесна работа, като си купих мляно кафе в пакет и сушени плодове. Хвана ме яд, че досега не съм се сетил за това, нали навсякъде в Турция, Грузия и Русия имаше електрически кани по стаите, заради чая който се пие в този регион. В апартамента си опънах краката върху холната маса и задрямах докато гледах мач. Ама изобщо не обичам да плащам за легло в хотел, а да спя седнал на дивана.

Ден 12.
Веднага ще споделя, че следващите дни бяха по-скоро скучни от колкото интересни и за тях няма кой знае колко за разказване. Сутринта пих много кафе, ама много, нали си бях купил, така че два пъти варих. Ще запомня за следващия път, да си возя пакет с чай и друг с мляно кафе, няма да тръгвам без тях. Вече бях придобил рутината с едно слизане да смъкна целия багаж. Не става кой знае колко по-бързо, но става с повече пъшкане и псуване. Моторът беше там, стоеше си на един шплент здравина точно под камерата, която онзи юнак трябваше да гледа цяла нощ. Пак беше валяло так, че времето беше свежо, а въздухът чист, но градът вече живееше. След града, главният международен път Е80, започна да се изкачва и свежестта се замени със студ. За първи път ми се наложи да спирам, за да слагам термо бельо. Това изкачване беше много дълго, може би над 15-20 километра, което ми даде обяснение защо едвам се движат камионите. За съжаление не помня на каква височина беше точката на прохода, а и не спрях да снимам, понеже леко бях премръзнал. Спирах веднъж на паркинг на голям търговски център, заредих гориво, пих чай и просто си починах малко. Второто ми спиране за деня на едно място на пътя с тези сглобените от боклук колиби, пред които продаваха плодове и пушеха големи самовари с чай. Бяха си много яки, а и честно казано всичко беше почти без пари. Нямам никаква идея как оцеляваха тези хора. Явно си спяха на същото място. Пътят не беше скучен, но все пак еднообразен, имаше завои които бяха полегати като за скоростен, а не планински път.

Интересна случка имам от този ден. В Турция на много места по скоростните пътища има блок постове, които са организирани за контрол на трафика. На тези места пътят е означен и преграден с мантинели, бетонни блокове или просто конуси, които те карат да отбиеш в дясно на разширение на пътя. Там стоят полицаите, военните или служителите на някоя пътна агенция. На някои места има бариери и кантари за тежкотоварните камиони. В този случай ме спряха полицаи и поискаха всички документи. От съвсем рутинна, проверката продължи 15 минути. Чрез Google translate разбрах, че моят мотор не присъства в системата и не е ясно как карам в Турция, при положение, че съм излязъл от Турция през 2023 година. Виждал съм как на бензиностанциите при зареждане на гориво на колонката, когато въвеждат номера на превозното средство понякога го правят грешно и пишат всички 3 букви на номера в началото. Само подозирам, че неразборията е именно заради подобно изписване и проверяващия ме днес го въвежда по начин различен от този, по който съм бил въведен на границата. На помощ дойде онази хвърчаща бележка, която ми дадоха на границата, и която показваше, че всъщност съм влязъл в Турция онзи ден. Предупредиха ме изрично да я пазя до напускане на държавата, защото може и да ми потрябва. Поздравих се на ум за навика си да пазя всичко докато не приключи.
Бях допуснал грешка, като си мислех, че пътувам и ще нощувам отново в Измит, а всъщност около 19:00 пристигнах в град Болу, което беше сравнително далече. Това означаваше, че до в къщи ми оставаха около 750 километра вместо 650.
Нощувката пак не беше, кой знае колко евтина, а стаята колкото и да беше чиста миришеше на цигари. Обаче пък уцелих както с местоположението така и със самият град. Бях в центъра, а самото място беше много красиво. Ядох някакъв турски вариант на fast food с ориз и пиле и после затапих със страхотна порция баклава, която се оказа доста по-скъпа от това, което ядох преди малко. Самият център беше много интересен и оживен, така че се разходих доколкото ми позволиха силите. Исках да проверя какво всъщност правят по заведенията, след като не се продава алкохол. Ами същото, бърборят, само че пият безалкохолни.

Ден 13.
Закусвах си в хотела на етаж минус едно, като до мен се излежаваше голям котарак. В Турция котките са на почит, те са навсякъде и са по много. В Истанбул дори има автомати за котешка храна, пускаш монети, храната се изсипва в купички, животинките минават и си хапват. Веднъж ми се случи котката просто да лежи на масата и изобщо да не мърда докато ни обслужват. Вече облечен за път загубих много време да настроя навигацията така, че да ме прекара през Истанбул, а не по магистралата. Накрая, след многото различни предложения потеглих, но много бързо стана ясно, че в работен ден този вариант изобщо не е удачен. След излизането от Болу имаше страхотно спускане с много завои, но след като слязох в ниското и тръгнах по нормалния път светофарите се заредиха един след друг и след час реших, че така няма да стигна далеч. Намерих си сянка под един мост и разгледах отново навигацията. Тръгнах по магистралата с идеята да сляза от нея малко преди големия град и да се пусна през него. Знаех, че не е съвсем добър план, но исках да видя града. Много ми харесва. Магистрала слънце, плащаш и караш. Ще ме извиняват нашите, които се хвалят с най-дългия тунел на балканите, този след Благоевград, но в Турция минах през 5 поредни тунела с по четири платна в посока с дължина по 4-5 километра и то без нито една пропаднала шахта.
Истанбул е сам по себе си впечатляващ, дори само да караш през него, а какво остава да се настаниш там и да гледаш. Карах с трафика и зяпах настрани, доколкото си позволявах раздвояване на вниманието. На изхода на града беше станала авария, една кола гореше, а шофьор на бетоновоз самоотвержено спря до нея и започна да я полива с вода. Предполагам, че си има резервоар с такава, за да мие самия камион. Е, нищо повече не се случи и след два часа бяха на границата.
Потекоха ми сълзи, когато влизах в България, а отсреща една натоварена Африка влизаше в Турция. Виках силно в каската “Чакай, брат, обръщам, чакай ме, идвам.”. Силно исках да продължа да карам, но дори и да бях го направил, то след ден, два, три или пет отново щях да се върна. Още преди да вляза в София, в общи и груби черти оформих плана за следващото лято.

За това пътуване се бях подготвил добре, физически, психически и технически. Освен силната умора, бях в кондиция, изпил съм само един аспирин след пороен дъжд. Изминах 6700 километра със среден разход 4.9/100. Верният ми железен спътник Triumph Explorer не ме подведе никъде, обичам си го. Единственият технически проблем беше счупеният болт на страничната стойка. Използвах масло Midland 10W-50 и гуми Continental TKC 70. Видях много, научих още повече, запознах се с две несрещани от мен култури, оставих неизследвани пътища за следващата година. Изхарчих 910 Евро, за нощувки, храна и гориво и още около 150 за подаръци и сувенири.

Всеки е глупав по някакъв свой си начин.
Решихме да предприемем едно пътуване в Гърция с крайна точка проходът Спарта – Каламата на полуостров Пелопонес. В крайна сметка след втория опит, тръгнахме двама души Веско Станоев (с Honda VFR) и аз (с Triumph Tiger).

Ден 1.
От София стандартен преход до Кулата придържайки се максимално по стария път. За да избегнем преходите по магистралите, 10км след Кулата завихме на запад в посока Национален парк “Бутковско езеро”.
Държа да отбележа, че избягването на магистралите/платените такси не беше с цел икономия, така или иначе заобиколния път е по-дълъг и разходите за гориво компенсират таксите, а с цел пътешествие и зяпане.
Този път обаче е по-дълъг с около 30км от магистралата, прав, безинтересен и излиза над Солун в един доста неприветлив индустриален район или поне навигацията ни преведе през нещо подобно.
Единствено гледката към Беласица донякъде компенсира липсата на някакви интересни обекти. От там в посока Александрия и отново по крайбрежието през Катерини на юг към град Лептокария.
Не мислете, че си давам тежест и съм важен, че зная тези имена и места. За първи път слизам на юг в Гърция, табелките са предимно на гръцки, за мен нечетими, така че имената ги научвам гледайки сега картата и пътя, по който сме преминали.
Всъщност това и беше целта за деня, да се изкачим по прохода Лептокария и да слезем по светло.
Информация за прохода почерпих от материал в meteo-ride.com. Изкачването започва веднага, много е стръмно и бързо се набира височина. Фибите наистина нямат край, пътят е в много добро състояние. Природата наоколо е живописна, подобно на нашата.

В опит да намеря яката позиция за снимка на серпентините осъзнах, че са ме “прецакали” и снимките, които съм гледал май са правени с дрон, какъвто аз нямам.
Всъщност и фотоапарата не си бях взел, този път разчитах само на телефон.
След като се изкачихме, гората стана още по-зелена с повече иглолистни дървета и започна да прилича на румънските известни трасета. Струва ми се, че до тази голяма прилика водят жълтите непрекъснати линии.
Не зная защо са жълти в Румъния и Гърция, а у нас не са. Жълтия цвят предполагам е заради зимните условия и като че ли само по високите места.

На самото било не е никак по-малко интересно и малко преди селцето Кария започнахме да се изкачваме на юг в посока село Калипефки, след което започнахме да се спускаме в посока град Лариса.
Още тук ми направи впечатление, че освен тези планински пътища има и много черни такива, които се виждат по склоновете, както и че в селата не се вижда жива душа, просто няма никой навън, което предполагам е и нормално с оглед температурите.
Спускането е много красиво също с много завои ииии … адски много маслини. Как това се обработва в планината – не зная.
Пристигнахме в Лариса около 18:00 и нощувахме в хотел Метропол, стоящ на центъра все още в епохата на соца, макар че гърците там не са били. 25 Евро на човек.
Хотелът има подземен паркинг, но до него път няма. Кара се по плочките на центъра в пешеходната зона по определена маркировка за хотела.
Вечерта по улиците и в заведенията имаше толкова много хора, колкото не съм виждал и на мач. Шумът беше оглушителен.
Равносметката за деня, малко под 500 километра.

Ден 2.
Ставане в 6:00, кафе, много хубаво двойно еспресо и газ. Преход от Лариса до Волос, по права скучна отсечка около 30-40км. Без да влизаме във Волос се насочихме директно в планината към село Макрирачи.
Изкачването отново е стръмно и бързо, в крайна сметка в Гърция май всички проходи са подобни. Веднага след Волос има курортно селище. Когато видя прилична гледка спирам, слизам и снимам, защото не зная какво следва и дали ще го видя пак.

Правих го няколко пъти и в този случай се оказа, че е било безсмислено. След селото има невероятен изглед към целия залив и самия Волос. Е, споделям, за да не си губи някой времето като мен.
Целта беше да се спуснем от другата страна в Макрирачи, през планината Пелион, да се изкачим обратно и да се спуснем към Волос, но по друг път. Всъщност така и стана.
Тук видях една особена порода шофьори, такива на бетоновози. По тесния път в планината (в кръга на шегата) влизат в завоя на ръчна и с вратите напред. Два се разминават на скорост само защото огледалата са им на различна височина.

Амииии … не можах да го настигна.
Черен асфалт, високи зелени борове, жълта маркировка.
В този район (а може би не само в него) на планината имаше доста “ферми” с много кошери, много, стотици кошери.
Който кара с разкопчано яке и с вдигнат визьор си плаща, не ми благодарете за напомнянето, още съм подут.
Според Google maps и хартиената ми карта в южната част на този малък полуостров има ферибот на юг до по-големия полуостров (всъщност остров). За съжаление никаква информация или разписание не намерих в Google, така че се върнахме леко на север, обиколихме Волос и се спуснах ме на юг.
Не искахме да рискуваме да се спускаме напразно, а после да се връщаме. За съжаление нямаше и кого да попитаме.
По първокласен път с приятни спускания и изкачвания стигнахме до град Глифа. В един момент температурата мина 40 градуса. За ферибота в Глифа се бяхме подготвили с разписанието, но все пак го изпуснахме. Следователно заслужена почивка от час.
В 14:00 заплавахме към остров Евбея (Евиа), цена за мотор + човек 10 Евро и 10 цента. Фериботът е приличен, подобен на тези, които са до Тасос.

След 30 минути разхлаждане на ферибота, кратък размисъл, слизане в Агиокампос и потегляне на юг по крайбрежния път от западната страна на острова.
След около 30 колометра и 30 минути се прояви най-големия недостатък на офлайн навигацията. Използвам Here We Go. Пак ще стане въпрос за нея. Пътят свърши, няма го, просто така. Някакви бариери, срутени скали и багер доста малък за тези скали, и нищо.
Даже една табелка за намек на ремонт не видях. Да не говорим за нещо на английски, просто карах след скутер и сверявах с навигацията.
Макар и да си бях актуализирал картата преди тръгване и това да не приличаше на ремонт започнал вчера, положението беше това, нямаме избор, обръщаме.
Връщане и тръгване по крайбрежния път от западната страна вече с Google Maps в online режим. В края на първото село, един прахоляк, бариери, багери, ремонт. Път няма.
Благодарение на Google разгледахме забележителностите на селото. Два пъти. Няма измъкване и това е. 40 градуса на сянка, местните сочат, ръкомахат, това е, въртим в селото повече от половин час.
Питам, Веско, чел ли си книгата “Сталкер”, за онзи който водеше туристи в зоната, влизаш и няма излизане, няма изход. Ако тръгнем обратно към ферибота, най-вероятно и него няма да намерим повече.
Пред нас цял автобус слезе от него и изчезна, няма го на нито един от пътищата.
Смили се над нас едно девойче и ни обясни на много добър английски, че има трети път през планината, ама трябва минем по еййййййй този черен път. Ооо, ама рай за душата е за мен, но не и за друг.
В крайна сметка се оказа, че и трите пътя се събират в една точка в след около 70-80 километра. Много, много, много хубав път през планината. Самата планина обаче беше изгоряла до основи. Не зная кога е било това, грозна гледка.
Може би неотдавна, вече имаше много ниски нови храсти и дръвчета.
Продължаваме на юг, пътят се вие по билото. Има постове с пожарни машини. Момчетата направиха добро впечатление, оглеждат внимателно целия район. Всъщност тези пожарникарски постове видяхме поне още десетина пъти.
Времето напредна. Вече беше ясно, че ще спим в Халкида. От планината към Халкида има много продължителни и плавни изкачвания и спускания по хубав широк черен асфалт. Плавни завои за прилична скорост.

Спираме в Халкида и започваме да търсим място за спане. Голям град, а офертите за спане странно (на прилична цена) се броят на пръсти. Докато седяхме на сянка с водичка ровейки в Букинг, разбрах че в Гърция, колкото ти е по-яка музиката значи караш по-смотана кола.
Какви екземпляри минаха за 30 минути … ииии … всички бяха да кажем “сиукси”. Кварталът не беше дружелюбен. Свалихме всичко каквото можахме от моторите, гирос (или джирос, не съм сигурен), узо и сън.
Спане в студио, 23 Евро на човек.

Ден 3.
Ставане в 6:00, кафе, много хубаво двойно еспресо този път с кроасан и газ. Много пъти съм споменавал пред приятели, че съм удивен как в Румъния дори и обикновените баничарници изглеждат много добре.
Е, и Гърция ми направи това впечатление. Хубави закуски, хубави кафе машини, а 7:00 май вече си е час пик.
През северния мост на Халкида продължаваме на запад.
След минимални грешки в навигацията минаваме през планински проход, наистина не зная кой, и излизаме в северната индустриална част на Атина. Много страшен, труден и опасен проход. Няма мантинела.
Планината отново е изгоряла, нагоре пъплят едни камиони и самосвали.
Много тягаво спускане. Много, страшно и опасно.
В момента дори и на картата не го намирам.
Е, стигнахме в някакви предградия на Атина, продължаваме на запад към целта. Излизаме на път, южно успореден на магистралата и си караме спокойно по него.
Хубаво ама 10 километра, Google казва завий на дясно.
Е, навигацията ни изкара на магистралата. Не само това, ами и в обратна посока. Ок. 10км обратно слизаме и обратно по същия път. Подминахме проблемното място и продължаваме на запад.
След около 10км пътят се разделя на две, плюс още една магистрала, общо 3 пътя на запад. Взимаме най-южния, който минава между 2 огромни рафинерии, смрад, не се търпи. Минаваме покрай рафинериите (за първи път).
Google казва, път без изход. Е, стигаме оказва се до края на пътя, защото отново има ремонт, бариери и багери отново без предупреждение.
Ок, обратно на изток, минаваме покрай рафинериите за втори път, обратен завой и взимаме съседния по-северен път. Минаваме рафинериите за трети път (на запад). Подминаваме и след 5км пътят свършва, ей така.
Дори Google онлайн не знае за това. Някакви бетонни блокове и това е. Магистралата е на 20 метра по-нагоре (по- на север).
И двете навигации казват слез на юг и мини през моста на реката, ок, слизаме 200 метра на юг, заставаме на брега и мост няма, просто няма, минават яхти през един канал, мостът лежи изтръгнат и хвърлен на страни.
Хммм, казвам Веско, ако се засиля 100 метра, ще го скоча.
За втори път изход няма, просто няма. Тръгваме обратно (минаваме рафинериите за четвърти път) и искаш не искаш се качваме на магистралата на същото място където сбъркахме, но вече в правилната посока и тръгваме на запад към Пелопонес.
Минаваме рафинериите за пети път.
Истината е, че без магистрали няма минаване.
След около 50км, слизаме от магистралата на Триполи и продължаваме към Спарта. Хубав широк път с плавни завои за около 100км/ч.

И в Спарта удряме 43 градуса. Без бавене, тръгваме да катерим, отново стръмно.
Хмммм, страхотно гледки, фиби и серпентини, изядени скали. Страхотия, но толкова. Мисля, че славата му е малко повече на този проход. Вече около 14:00 в средата на прохода правим добра стандартна обедна почивка от час. Чешмичка и вода.

Букнахме нощувка в Каламата и сме вече спокойни, а имаме още максимум 40 минути до там.
Докато почивахме, се появиха двама гърци с мотори. Уау, леле, уау, България, заговорихме се. Аз споделих, че ние вече сме достигнали точка максимум на пътуването и сме свободни за връщане.
Човекът ни даде съвет преди Каламата да завием на юг към най-южната тока на полуострова (Пелопонес), страхотен моторджийски път и където се намира най-южната бензиностанция в Европа, както и уникална пещера, до която се стига с лодка от към морето.
До пещерата не стигнахме, но пътят се оказа наистина топ. Това с пещерата изглеждаше като един ден плюс, така че го пропуснахме.
Ако някой някога сипе на тази най-южна бензиностанция литър, нека ми пише, аз ще почерпя бира или две срещу разказ за преживяването.

Връщане на север до Каламата вече в нормално време около 18:00, покупки от магазина за вечеря, бира, узо, баня и сън.
Преди много години не помня защо точно, но спрях за използвам Google Maps.
Преди две години Google maps ни загуби на Тасос, ще повторя, загуби ни на остров. Този ден бихме големия хикс на Google maps, край, вече няма да се използва.
Не ме интересуват чужди мнения или какво съм объркал. Край, това беше, завинаги.
Нощувка в студио 24 Евро на човек.

Ден 4.
Ставане в 6:00, кафе, отново много хубаво двойно еспресо и газ. Целта беше да стигнем Патра, по който и да е път, и да продължим още на север.
Избрания маршрут води право на север към Мегалополис, много хубаво сутрешно изкачване с плавни и широки завои. След Мегалополис Here We Go взе нещата в свои ръце.

Винаги съм бил спокоен когато използвам тази навигация. Каза давай право на север по средния от тези пътища. Мапса, ревеше, че това не е пътят и така не се настрои.
Многооооооо тягаво, на места няма път, ще опитам да го намеря, но не зная дали ще успея. След повече от час каране на ръба на съмнението, стигнахме на място наречено Димициана. Общо 100км за 3 часа.

Някакво селце, луксозни хотели и ресторанти … не повече от 100 метра дълго, но и толкова високо. Лукс в средата на нищото, в средата на Пелопонес. Тук отново видях бетоновоз, който влиза от улица широка 2 метра, на 90 градуса в друга улица широка два метра.
Видях го и пак не го вярвам.
Нали знаеш, ако видиш срещу теб Джеймс Хетфийлд да ти говори, ще отидеш да го пипнеш. Е, и аз така, гледам, не вярвам че е възможно и отидох да го пипна.
Абе, не, не може да е възможна тази маневра.
Името на селото не запомних, снимах и картата която беше изложена там, отново не запомних, е, купих си магнит, на който пише Димициана. Вече е на хладилника.

Грешка в навигацията за втори път и отклонение от 50 километра и отново магистрала към Атина в грешна посока. След трезва преценка, обратно, и поехме по планински път към Патра.
Лоша преценка, пътят не беше нито хубав нито интересен, но за сметка на това бавен.
Влязохме в Патра. Оказа се, че причината за това е избягване на платените пътища, а мостът на Патра е именно такъв. Възникна въпросът, доколко това е добре.
Е, ясно е че така обратно на континента няма да стигнем, освен с ферибот. Безсмислена загуба на повече от час и половина.
Така, за какво мислим? Изглежда, че е добре като минаваш проходи да игнорираш платените пътища, но после от проход до проход си е добре, най-бързото предвижване.
В случая не спестихме нищо, загубихме време и пак платихме парите.
Е, добър повод за почивка от час, все пак е 14:00, а сме тръгнали в 7:00.
Следва бърз преход до град Агринио, в който пристигнахме в 16:30, но много закъснели според графика, който искахме.
Оказа се много смотано и мръсно градче и решихме смело да продължим към град Ламия на североизток, през язовир Кремаста, по най-нагънатия на картата път, който е 160 километра.
Е, ние сами си харесахме пътя, че е най сгънат.
Все пак сверихме двете навигации, Google смело отказа да ни прекара от там. Моята навигация също ни отказа, но аз забих точка там.

Е, какво казах в началото?
Всеки е глупав по някакъв свой си начин.
Огромна грешка! ОГРОМНА!

В 16:30 след над 9 часа каране в 40 градуса поемаме нагоре в планината за 3 и половина часов (според навигацията) преход. Пристигане в 20:00 в Ламия.
Ох, ох, как ми се дорева.
Не зная по какъв начин гърците класифицират пътищата си, но този първокласен път според хартиената карта и моята офлайн навигация, в крайна сметка беше пълен кенеф.
50 километра за час и половина, две коли не могат да се разминат, асфалт на места няма, ако има е на 50 години.

Малко преди язовира, някъде в средата на нищото, се предадох.
Спирам, слизам треперя, не зная какво става. Но затова сме все пак приятели и сме двама. С общи усилия, вода, протеинови барчета и разтопени шоколадови бисквити влизам в час.
Смело напред, час и половина до язовира, а само 50км.
Каквко казват хората? Всяко зло за добро.
Е, от тук започна истината. Невероятен път, язовир, завои, фиби, първокласна настилка, все едно караш по път на кмет от ДПС.

Спираме, снимам, караме, спираме, снимам, караме …
В един момент, в който правя най-добрата си (според мен) снимка за пътуването, точно в онази известна точка на географията,
Тигрьо изхвърли антифриза.
Имам някаква особеност, мисля, че страничната стойка е много къса. Обикновено когато спирам да снимам не гася мотора, оставям го на стойка, но в случая заради релефа много, много наклонен на ляво, почти към падане.

Моторът работи, вдига температура много бързо и докато скачам от камък на камък за по-добра позиция за снимка започва да изхвърля антифриза през сервизен отвор над разширителния съд.
Оставял съм го на стойка до други тигри и моя изглежда повече наклонен.
Но! Бях готов, возя си кило антифриз от София, бях решил, че ще ми потрябва в тези жеги.
Окей, нямаше проблем всичко влезе в норма, после доливах.
След страхотни фиби и серпентини стигнахме почти по тъмно в град Карпениси, а имаме още 60-70км планинско каране.

Е, какво казах в началото?
Всеки е глупав по някакъв свой си начин.
Огромна грешка! ОГРОМНА!
Вместо да останем, решихме да продължим.
А е имало и страхотен проход на север, гръцкия Трансфагарашан, но кой да знае всичко. Няма как, ще се ходи пак.
След Карпениси отново, фиби, фиби и фиби, но без дрон няма как да се снимат.
В крайна сметка пристигаме в мястото на нощувка, в някакво смотано, мизерно и мухлясало курортно село преди Ламия в 22:00 часа след 15 часа каране.
Едва си отлепих дрехите от гърба. Помня, че в несвяст вечеряхме нещо, важното обаче беше, че се доближаваме до дома.
Бира, узо сън.
Ааа, гръцка мусака вечерях.
18 Евро за нощвука.

Ден 5. Ставане вече в 7:00, кафе, отново много хубаво двойно еспресо и газ към Лариса. Отново се връщам на класификацията на пътищата в Гърция. Не ми е ясно как в село, в което две коли не могат да се разминат според всички това е първокласен път.
В крайна сметка много добра сутрешна разгрявка с фиби и серпентини. След два часа пристигнахме в Лариса. Стабилна почивка, решихме че вече завоите идват повече и искаме да си ходим.

Ок, смяна на настройките на навигацията, позволяваме магистралите. Алилуя, след Лариса, веднага се качваме на магистралата и срещаме както обикновено патарина, плащаме по едно Евро и веднага след патарина преди да вдигна 50км/ч. пътят ни сваля от магистралата и започваме обиколка на север до Катерини в убийствен трафик.
В Катерини, ни качват отново на магистралата и хоп, цигански, пардон гръцки номера, патерина, Евро и 50.
Абе … уй … защо ни взехте Евро одеве!?!
Колко спорих, не ги интересува, това е.
Газ, патерина, газ, патерина, газ, патерина, граница.
Леле с какво презрение ни махна ченгето да минаваме.
Ама добре, супер, доволно, иначе трябваше да свалям каска, ръкавици. Нямаше жива душа.
Дежурна почивка на границата от 40-50 минути и газ към София.

Е, равносметката е 5 дни, 2450 километра и почти 50 часа каране. Бензинът в Гърция е между 1.79 и 1.99 Евро.
Щастливи и уморени.

Най-накрая събрах сили и намерих време да опитам да опиша моите не чак толкова големи приключения в Турция.
Горе долу, преди година бях преценил, че съм готов за пътуване по-дълго от 4-5 дни.
Реших, че за целта най-подходяща дестинация е Турция, заради сравнително големия избор на пътища и по-ниските цени в самата държава. Поканих двама приятели и започнах да гледам видеа, да чета материали, пътеписи, мнения и впечатления на други мотористи.
Оформих идеята, че трябва да се тръгне в началото на лятото, преди температурите да подскочат и чистите руси и синеоки арийци (гастербайтерите) да тръгнат по пътищата.
В крайна сметка по обективни причини, в моето пътуване останах сам и макар да ми беше малко притеснено, времето и средствата отделени за подготовка ме навиха на тръгна. Всъщност, за да съм честен, дори не ми е минавала мисълта да не тръгна.
Много лоша моя черта, навия ли си нещо, няма отърване. За да не звучa като приятел, който всеки от нас има и както каже така става, ще споделя, че една сутрин просто се събудих с идеята, която и реализирах.
Купих си яка водоструйка при положение, че живея в панелка и няма какво да правя с нея. Просто трябваше да имам.
Освен със събирането на информация и избор на маршрут се подготвих логистично и материално.

* Хачапури – е грузинско национално тестено ястие, напомнящо пита със сирене.

• Нови свещи, масло и филтри. Нови гуми. Свещите бяха на такава цена, че мислех да си ги запазя за спомен вместо да ги сменям.
• Подготвих в багажа литър антифриз и комплект крушки за фаровете;
• Аптечка с каквото прецених, че може да потрябва, аспирин, аналгин, въглен, обезболяващи;
• Електрическа помпа;
• Хартиени карти;
• Резервен телефон с качени всички навигации;
• Инсталирах си няколко приложения за резервации;
• Втори портфейл с няколко визитки, стари и невалидни дебитни карти и много дребни банкноти с доста нули като сръбски динари и виетнамски донги. Така, за всеки случай от типа “Парите или живота”.
• Обмених 500 лева в турски лири и 500 лева в Eвро. Реших, че ще плащам горивото с карта, нощувките с Eвро, всичко друго с лири.
• Извадих си международен паспорт;
• Направих си европейска здравна карта, даваща право на безплатна спешна медицинска помощ;
• Форматирах и инсталирах стар лаптоп. Добавих му памет. Ей така, да имам да си лежа вечер и да ровя в нета.
• Разпечатах адреси и телефони на всички наши посолства и консулства.
• Нахвърлих на няколко листа хартия имена на места, през които исках да мина. Бяха твърде много, но предпочитам да имам оптимистичен план и винаги да имам какво да махам от списъка, пред това да се чудя в коя посока и на къде да хващам.
  Предполагам, че забравям нещо, но и това не беше малко.

Ден 1.
Последните пътувания, в които участвам неминуемо започват с някакъв проблем, без значение дали с моя или с мотора на някой от приятелите, с които пътувам.
Карайки към Сърбия изгоря крушка на фара още преди границата.
Заминавайки за Гърция и излизайки от София ме глобиха за превишена скорост.
Излизайки от България в посока Северна Македония на границата се оказа, че съм загубил дебитната си карта.
Тръгвайки за Румъния още в града издъхна акумулатора ми.
Този път обаче надминах себе си и направих още вкъщи глупостта да изхвърля зелената карта с идеята, че не ми трябва. Стана докато си разчиствах портфейла от ненужни за пътуването неща като карта за градски транспорт, бележки и други подобни.
Все нещо ме тегли назад ми казват, значи не трябва да тръгваш щом така се случва.
Естествено пренебрегнах това и натоварих куфара, дисагите, минах през магазина за вода и газ към границата. Всичко си вървеше спокойно и лежерно с привкус за приятно каране. Първата нощувка беше планирана в Истанбул, така че имах време за всичко.
Бях си харесал хотелче до главен булевард с оглед на това, че в неделя рано сутринта бързо ще се измъкна.
Някъде около Пазарджик, започна да ме чопли въпроса “Защо си изхвърлих зелената карта”. Спрях, разгледах в нета и реших, че най-безболезнено ще е да се отбия от магистралата в Хасково до офис на SDI, за да извадя нова.
В Хасково, бързо намерих какво ми трябва. Всъщност се оказа, че съм изхвърлил стара зелена карта, а новата си ми беше скатана. Трудно е за разказване, но просто бях объркал месеца, който си мислех че сме.
Леличката в офиса ме светна че от каската може и да ми е топло и да не мисля пълноценно. В крайна сметка след отклонение от 40 минути, около 13:00 се озовах на границата и минах за около 20 минути всички проверки.
Накараха ме да отворя куфара, както и едната дисага, не съм сигурен какво очакваха да видят при положение, че проверяваха пред мен колкото да погледнат има ли други хора в превозните средства.
Златния гьол ми излезе безплатен, но все пак ми поизми очите, понеже бях с отворен визьор. Като стар бираджия мога да кажа, че пръскането си е чиста водица, опитах го.
Много време бях отделил да преценя колко гориво да сипя, да е максимално празен резервоара като вляза в Турция, за да го напълня на по-евтиното с 30 стотинки гориво. Обичам да съм в далаверата. Важно е да прецакаме системата. Не че нямаше да пълня десетки пъти.

Първата изненада дойде с това, че за последната седмица горивото в Турция рязко беше поскъпнало и реално нямаше разлика. Така или иначе не бързах, маршрутът минаваше през Одрин. Трябваше да си купя турска SIM карта, за да имам все пак навигация и някаква връзка със света.
Втората изненада се оказа, че туристическа SIM карта без месечна такса, от тези които продаваха струва от порядъка на 110 лева за 30 гигабайта Интернет. Мммм … ако искаш. Минах около 2-3 офиса на различни оператори, но все около тази сума се въртяха.
Отказах се. Нещо ми се видя грубо веднага да вляза в играта с толкова голям залог. Трябваше да дам 1/5 от турските лири, които имах още преди да съм минал и 15 километра в Турция.
Сипвам гориво и газ посока Истанбул. Нещата ставаха все по-бавни наближавайки целта. Макар и прочел и разгледал, честно казано бях шокиран от мащабите на този град. Организацията на всичко, особено градския транспорт ми взе акъла.
Макар и без да спирам пътувах до хотела през самия град повече от час и дори не минах в азиатската част.
За самия път този ден няма какво специално да кажа. До границата е ясно, в Турция почти същото, сравнително равно и право. Единственото занимание бе да опитвам да разгадавам какво означават местните табелки.
Добро впечатление ми направи, че по скоростните им пътища, горе долу на всеки 10 километра имаше “уши” или кръгови, които не те карат да намаляваш, но ти позволяват обратните завои. Бях забравил за тази интересна инженерна особеност.
Хотелът се оказа в едно гето с тясна улица и много други съмнителни хотели и обитатели на квартала. Беше близо до сравнително новия тунел към азиатската част. Бях получил информация, че не пропускат мотористи през него, но се оказа, че не е така, просто е платен.
Мисля, че съм много добър в снимането и мога да извадя от лошо място добър кадър, обаче тук на този хотел или да го наречем сграда, този който беше направил снимката за Booking, трябваше да получи фотографския Оскар. Същото яко място от снимката, ама изобщо не е то.
Като стана въпрос за Booking, то в Турция той не работи (към дата 21.06.2025). Всичко се отваря, предложения има, но не можеш да направиш резервация, появява се надпис на червен фон и това е. Все пак ако си хитър като лисица и разглеждайки намериш нещо много добро, можеш да звъннеш вкъщи или на приятел и да ти го резервират.
В Турция се използва hotels.com. Доста по-семпло приложение и с по-малко предлагане, но ми свърши работа.
Домакините разбутаха за мен някакви боклуци, щайги, кашони и едно Пиаджо като спрях точно пред входа. Посрещнаха ме директно на руски с “Друг, мой …” и все така започваше всяко изречение, обаче на моменти никак не звучеше дружелюбно.
Всичко се оказа точно, след първоначално настаняване в чужда стая, нещата си дойдоха на място, малка но чиста стая, прозорец, тясна улица с ограда отзад, ЖП линии под него и изглед към морето.
Бърз душ и тръгвам по задачи – вечеря.

“Друг мой … “, посреща ме домакинът във фоайето голямо два на три метра. Трябва да свалиш всичко от мотора, защото кварталът е опасен … Е, нали нямаше проблем? Да, през деня няма.
След два курса нагоре по стълбите тръгнах из града да видя свят и света да види звяр. На първия ъгъл успях да купя SIM карта на Тюрк Телеком, 20 гигабайта за 65 лева. Не ги рекламирам, но на фона на 110 лева в Одрин си беше далавера.
Заведения колкото искаш с храна каквато искаш и хора по цвят каквито искаш. Общо взето вървях два часа до мръкване и както се оказа в грешна посока. Бил съм на няколко стотин метра от Капъла Чарши и Света София.
Все пак се разходих по една много силна търговска улица със стари трамваи.
Изглежда Галатасарай бяха станали шампиони, защото навсякъде се вееха техни знамена и се пееха песни. Връщайки се към гетото, в тъмното, от улицата излязоха два тъмни субекта, течението търкаляше някакви топки от вестници, и две лампи се люлееха насам-натам.
Така започват филмите на Тарантино.
В крайна сметка без много да се превземам седнах точно срещу хотела в едно заведение и си поръчах някакви хубави от картинките неща, Адана кепаб.
Докато хапвах видях, над съседната врата на тази на хотела да пише, СПА център, гръцки масажи със зехтин и нещо друго екзотично. Слизаше се по едни стръмни стълбички надолу, които не се вписваха със СПА в едно изречение.
Ооо, дали да не е това, което си мисля, защо пък да не се възползвам заговори дяволът в мен? Хапвайки си кебапа видях двама да слизат, но повече да не се връщат. Не, няма да рискувам, после ще ми продадат бъбрека и мотора още на другия ден.
Както споменах, беше страшничко, странни звуци се носеха, бях подпрял вратата с дисагите и един стол.
Като изключим 15-те товарни влака, спах чудесно.
526км. Нощувка около 43 лева.

Ден 2.
Сутринта започна с много турско кафе и закуски на същото място, на което и вечерях. Страхотни вкусотии. Днес обаче ме обслужи собственикът на мястото и това бяха последните думи на английски, които чух за следващите няколко дни.
След един курс надолу плюс онези два извънредни, които направих вечерта, всичко беше свалено и качено на мотора.
Планът ми беше въпреки, че бях в южната част на града да се насоча към брега на Черно Море и конкретно към град Шиле, а крайната дестинация беше град Амасра (където се намира страхотна стара крепост), минавайки по брега на морето през Зонгулдак.
Навигацията взе нещата в свои ръце и още на първия завой вместо на ляво завих на дясно. Получи се страхотен маршрут през половин Истанбул рано сутрин в неделя. Направиха ми впечатление широките булеварди/магистрали и многото болници.
Много модерен град, но с онзи стъклопакетен вид. Още преди да го видиш усещаш, че ще минеш покрай стадиона на Бешикташ, тук мачовете са с друг заряд.
В крайна сметка веднага след като излязох от града, тоест вече нямаше сгради наоколо, реших че няма да карам по широкия скоростен път, защото душичката след вчерашния ден искаше завои.
Разчитайки на това, че се движа на североизток и слънцето трябва да ми е вдясно зад гърба, завих при първа възможност на дясно и се загубих. Всъщност пътят се оказа много увличащ, покрай река и гористи баири от двете страни. Чисто нов асфалт с наклони по 15% и завои в тях. Не бях попадал на такова място и ми беше интересно.
Разбрах, че няма да изляза където искам, след като замига лампата за гориво и трябваше да проверя на навигацията къде все пак се намирам, защото по спомен вече трябваше да съм в района на Шиле.
Една характерна особеност на турските пътища се оказа, че при строителство изглежда не изравняват терена. Хвърлят асфалта отгоре и валяка минава. Това, че има купчина земна маса, която може да се премести не ги вълнува. Да, пътят е равен, но понякога се получава че се изкачваш по наклон 15%, не се вижда какво има, а след него рязък завой надясно или ляво. Знак няма и така се сещате какво може да стане. Дали все пак няма логика и да е умишлено, за да държиш по-ниска скорост?
За мой добър късмет точно след завоя имаше полицейски пост. За мой лош късмет никой от тримата полицаи не знаеше нищо различно от турски език, а аз не знаех именно турски.
С махане на ръце и показване, тръгнах в три различни посоки като и в трите навигацията каза да обръщам, определено нещо се беше смотала. В крайна сметка реших да се връщам назад, към последната бензиностанция, която бях видял.
Лампата престана да мига и започна да свети. Обаче пък карах по готиния път, което компенсира промъкналото се кофти настроение. Не обичам да бъркам, още повече да си признавам за това и най-вече да се връщам.
Когато някъде много напред в далечината видях стърчащата реклама на бензиностанцията, борд компютъра изписа, че с оставащото гориво мога да измина нула километра.
Не се притеснявах, вижда се, а и си познавам машината, не повече от 10 километра имаше. В крайна сметка заредих почти 19 литра и ако вярвам на спецификациите, че резервоарът ми е 20, то съм имал резерв поне още литър или около 20 километра пробег.
В Турция не можеш сам да заредиш, човек от персонала го прави и само след като въведе регистрационния ти номер в колонката. Следва дежурния въпрос “Фуль?” (вместо Full). Нямам идея как всеки път се подвеждах на това и започвах да повтарям “Фуль, фуль, я, я”.
Следващият дежурен въпрос: “Кард, кеш?”. С кеш плащаш на човека, с карта влизаш вътре и плащаш на касата. Бяха ме предупредили, че при плащане с карта цената е друга, по-висока, но не бе така.
След това колкото и пъти да проверявах, цената винаги беше толкова колкото пишеше отвън на табелата. Или пък наистина цената кеш да е била по-ниска, но не обявена.

След кратка почивка изоставих леко първоначалния план, тръгнах по крайбрежния път на изток и скоро съжалих. За около час минах може би 35-40 километра, вили, къщи, хора, магазини. Спрях да разгледам навигацията и успях да намеря добро отклонение по едни чудесни хълмове, далеч от суматохата по брега.
Убеждавам се, че като пътуваш по непознати пътища, изненадите могат дебнат буквално след всеки завой, а хубави и лошите моменти да се редуват. Всъщност под лоши имам предвид скучни. Не го казвам с идеята, че съм мега пътешественикът, който мрази да кара по равно или магистрали.
Бях преценил, че за да напредвам ще трябва да карам не малка част и по прави участъци. Нямаше как да стигна до поставените цели само по пътища със завои.
След като няколко пъти се връщах към морето и обратно към хълмовете, в ранния следобед реших да направя втори ключов завой подобен на сутрешния.
След 10 километра чудесен асфалт, попаднах на много тесен разбит път, който след още 10 се превърна в черен, а след още 10 стана скоростен с по две ленти в посока. Така следващите 100 километра се редуваха тези три разновидности. Явно пътя се строеше и разширяваше.
Карах на юг, а Зонгулдак и Амасра останаха на север. Нямаше вече смисъл да се връщам, така или иначе ми харесваше, а защо да не се кефя?
На едно място, на което имаше строителни дейности, макар и никъде да не се мяркаха хора през цялото време, явно някой багерист с огромно чувство за хумор беше наредил още по-огромни камъни един върху друг с намаляваща градация.
Страхотен “фън шуй”, ще се снима. Скачах от камък на камък, но не ми харесваше. Да, проблемът беше моторът. На неподходящо за снимката място го бях оставил. Докато обаче го намествах напред и назад го изпуснах и падна с трясък върху чакъла.
Част от подготовката ми беше преди това да отида на една поляна, да го пускам и без проблем да вдигам на воля по познатите начини. Трябваше да знам, че ще се справя сам с мотор от 300 килограма.

Обаче онова чувство на срам, да не те види някой колко си зле, избутва адреналина и увеличава желанието бързо да го вдигнеш. Не че вярвам да има мотористи, които да не си изпускат моторите.
Така от бързане можеш да си прецакаш кръста много зле. Това и стана. Вместо да се поуспокоя, го вдигнах лесно и бързо, но не и безболезнено. Нещо щракна и потекоха сълзи.
Много заболя, но повече ме беше яд, че това може да ме накара да се върна преждевременно. Вече беше късния следобед и бях решил къде ще нощувам. Изпих едно обезболявашо от аптечката и се заех да организирам нощувката.
Следващия град беше Кастамону. Отварям приложението hotels, и намирам точно три оферти, една за 40 кинта и две за по 100. Буквам тази за 40. Разгледах бързо в Интернет, малък град с 64 000 души. След около още час каране влизам в града.
Има табела за летище, мол, на няколко етажа, няколко високи хотела, изключително изпънати улици. Нови комплекси с по десет блока с по десет етажа, канал и река по главната улица, и много малко хора. Чакай, пишеше 60 000, това е колкото Варна. Нещо не беше наред.
Ако следите видеата на Андрей Бересневич от Китай, ще видите как китайците строят цели градове, и когато са готви, местният ББ реже лентата и всички се нанасят.
Изглежда и тук е така. Няма как улиците и инфраструктурата да обслужват толкова хора, а дори не видях градски транспорт.

Намерих си местенцето, изглеждаше като от миналата вечер, спретнато и яко на снимка. Веднага ми разчистиха един отворен гараж с разглобена кола и наместих мотора по една рампа. Тук разбрах, че съм сбъркал с Евро-то. Трябвало е да обменя долари.
Не зная какво беше това място, нещо средно между хотел и хостел. След като дълго си говорихме с ръце, домакинът който изглеждаше страховито, още по-дълго време гледа на залязващото слънце банкнотата от двадесет Евро и се чудеше какво е това.
Извика един още по-страшен юнак. Предположих, че сигурно се познават от затвора. Онзи също гледа, даде акъл и се обадиха по телефона на трети. Нещо се караха, ама накрая първия се усмихна и ми даде ключовете.
Все пак вече бях кажи речи в централна Турция.
Стаята беше пълен погром. В такава дупка не бях влизал. Е спал съм на палатка, по хижи, по заслони, но без пари, а тук … забравих да снимам, нямаше пердета, а контакта имаше разглобен разклонител и за да пусна климатика и телевизора трябваше някак с подръчни средства да наместя жиците.
Изкъпах се и тръгнах да търся аптека. Много трудно задача, когато не можеш да се разбереш. Вече бях започнал да посвиквам, че освен ръцете може да се ползва Google translate. Взех един Фастум гел и едни вълшебни лепенки, които се лепят на болното място.
Връщам се, мажа и лепя. Пак се разплаках, но този път от лепенката, направо гореше. Щях да се мъча, дори чорапите не можех да обуя.
Реших, че на сутринта ще преценявам дали ще се връщам или продължавам. Излязох отново, хапнах в една закусвалня, разходих се 30 минути по центъра, отново баня и сън.

През този ден видях че турските пътища могат да са много хубави, може да са широки и равни или тесни и неравни, но няма дупки. Стана точно това което исках, много завои и наваксване на време, по скоростни пътища, които са много добре направени. До тук, почти никакъв трафик. Оставам с впечатление, че пътищата им са повече за трафика, който имат, но все пак беше неделя.
Много ми допадна дневния преход. Докато карах по брега, попаднах на малко зрелище, където река с различен цвят се влива в морето. Със сигурност не е рядко явление, но на мен ми се видя доста интересно, отделих му 10-15 минути почивка, за да позяпам.
569км. Нощувка 39 лева.

Ден 3.
Не спах добре, но се събудих с доста по-малко болки от вечерта. Все пак някои движения като обуване на ботуши оставаха проблематични, но като цяло настроя беше оптимистичен. Продължавам.
Събрах багажа, свалих, запалих и потеглих да търся кафе. Проблематично се оказа, на третото място, на което питах ми направиха нещо като кафе, а докато чаках, изпих два чая. Не са му фенове тук.
Излизайки от този град вече ясно се виждаше, че има цели празни жилищни комплекси, просто нямаше нито хора нито трафик. Очакваше ме сравнително дълъг и прав участък по скоростен път с високи зелени хълмове отстрани.
Тук се “запознах” с друга особеност на турските пътища. Асфалтът беше едър и посипан с битум. Понеже беше предимно по линиите на гумите, реших че това просто са отлагания от самите гуми.

Още от България си бях заплюл следващия участък, покрай голямо езеро, понеже беше с много завои и обикновено такива места са и с хубави гледки.
Там във влажното и прохладно време отчетливо сцеплението беше по-малко. Имаше и много знаци, които указваха да се кара с намалена скорост именно при дъжд.
В един момент обаче спрях да проверя, пипнах, беше си просто битум, не бяха отлагания на гуми.
Нямам идея защо го насипват на пътя.
След първите около 100 километра сега още 50-60 покрай водоема, ми повдигнаха настроението.
Много е мръсно в Турция, много. Не зная, защо го правят хората. Имаш прекрасна гледка, приличен път, а на моменти няма как да направиш дори една снимка без в кадър да попадне някоя пластмаса или друг боклук.
Бях залепил нова вълшебна лепенка на кръста и си слушах музика. Някак странно звучаха парчетата, които си познавам.
Една от паузата между две песни съвпадна с влизането и спирането ми на едно кръстовище в малкия град Хавза. Нещо яко стържеше. Бърз чек – задни накладки. Е как така само тях не ги бях проверил преди тръгване?
Не съм, защото ги смених есента, какво да им стане за няколко хиляди километра. Като върнах лентата още малко се оказа, че всъщност не беше тази есен, а предишната. Лоша работа.
Притесних се, но не се паникьосах. Спрях един младеж с някакво неопределимо двуколесно МПС. С ръце и Google translate му обясних какъв в проблемът. Приех, че ръкомаханията му са израз на това да го последвам и след няколко пресечки паркирах пред сервиз за скутери.
Юнака изобщо не спря и продължи, а на мен предстоеше нелеката задача отново да махам с ръце и с Google translate да обяснявам за накладките.
Трудно и дълго ще е да разкажа следващия час, но собственикът, млад мъж на около 30-35 години изобщо не се бави, свали задния апарат, извади шублер, измери всичко и заключи, че няма точно като моите накладки като марка и модел, но ще измисли заместител.

Ама човек, никой не иска същите, просто трябва да спира. За мен беше чист късмет, че в градче с размерите на Луковит намерих накладки за Triumph Explorer. Накара ме да направя две тестови обиколки.
Запознахме се. Аслан сподели, че всичко е около 35 лева (в техни пари) и се обиди когато му дадох 50.
Отказа ги, благодарих му, но той простичко написа в Google translate, че трябва да благодаря на Аллах вместо на него. Не знаех нищо подходящо, така че смотолевих нещо кратко, но беше от сърце.
Снимах го пред сервиза, а надошлите да видят суетнята ни снимаха заедно. Побъбрихме още малко без да се разбираме (като онези двамата Кузмич и Рейво), взех още лепенки от съседната аптека и потеглих.
Снимах човека с конкретна идея, приятел ми беше разказвал как преди време похвалил зъболекаря си в Google, и досега безплатно му правят зъбите. Когато се прибрах в София, намерих на картата Хавза, намерих улицата, намерих сервиза, качих снимката и оставих мнение с максимална оценка.
В крайна сметка, човекът много ми помогна, а не ми коства повече от минута да го направя.

Извън града спрях все пак за кратка почивка и разбор на една бензиностанция. Трети ден от пътуването и за трети път нещо ме дърпа назад.
Ситуацията малко ме стресна, а тепърва още по-дълбоко в Турция трябваше да навлизам. Не бях още сигурен дали всичко е наред, макар и да изглеждаше след няколко опита за спиране, а и кръстът все още ме наболяваше прилично.
В крайна сметка след едно кафе и протеинова бисквита реших, че поне днес искам да се придържам към по-главните пътища и по-големите населени места, така че изоставих пътя на изток и се насочих на север към морето и град Самсун.
На тази бензиностанция за първи път пих хубаво еспресо в Турция.
Самсун е голям град, може би колкото София. Пътят до там беше с по три ленти в посока, но не бе магистрала. Нямах там работа, а и вече се бях позабавил прилично. Заобиколих по околовръстното и тръгнах по крайбрежието право на изток.
В предварителните планове исках да избегна този участък, защото крайбрежните пътища винаги са натоварени, а този продължаваше да е с по три ленти в посока.
Беше много натоварено, трафикът се движеше с около 90-100, аз с него, просто няма мърдане на никъде. Знак за ограничение 82 километра в час. Зяпах настрани, за да разбера, защо точно 82, очаквах някъде да пише или да има допълнителна информация.
Между него и успоредния му по-навътре път имаше хубава планина с много проходи от и към всеки по голям град. По предварителен план исках да мина поне два от тях, но уви. Времето напредна, а не бях предвидил вариант как ще продължа ако кривна в някой от проходите.
Бяха си сериозно дълги от над 100км, поне доколкото ги преглеждах. Както мачът на живо винаги изглежда различно от същия по телевизията, така и тук нещата на място винаги изглеждат различно от това на картата.
Така че се насочих към град Орду. Големият трафик се смени с град след град, квартал след квартал. Интересното е, че главния скоростен път с многото ленти си върви през градовете, но има и минус, много светофари и пешеходни пътеки.
Пътят се успокои, планината постепенно зае цялото място и съответно се появиха доста зелени и яки виадукти придружени с дълги серии тунели.
Без забележки, макар и с висок трафик, пътят е в добро състояние. На една бензиностанция в Орду, спрях за да потърся място за нощувка. Супер удобни дървени скари за лежане бяха сложили, взех и кафе, за да полежа с по-голям кеф.
Оказа се същата история като предходната вечер, голям град с нови комплекси и малко оферти за нощувки.
Единствената разлика беше, че този път нямаше евтина. Така че реших да се поглезя и потъна в лукс, супер оферта в 4 звезди, за 70 лева.
Още преди тръгване си бях задал бюджет за нощувка, 50 лева. На фона на предишните две плюс днешната се получаваха около 150 за три нощувки, така че не го мислих много директно запазих и ми останаха никакви 17 километра.
Само аз си зная как успях да измисля нощувка на главния път срещу летището с френски прозорци от пода до тавана.
Тъкмо сложих каската и ръкавиците и видях, че срещу мен има заведение за бърза турска храна. Направо се възползвах, за да не търся после, а направо да опъвам крайниците.
Още с пристигането един господин изскочи и каза, че не е добре да оставям мотора на паркинга на хотела. Няма кражби, но децата обичали да си играят. Извика помощник, отвориха парадната врата на хотела, преместиха две големи саксии с някакви кашпи или палмички, паркирах и наместиха зад мен обратно саксиите.

Бях паркирал почти буквално във фоайето на хотела. Признавам, че въпреки езиковите ограничения, гостоприемството на тези хора или по-скоро обгрижването гостите не спира да ме озадачава. Не съм свикнал.
Всъщност дори в Сърбия, Гърция винаги са правели всичко възможно да има къде да си оставиш в безопасност мотора. Миналата година в Берат (Албания) хазяинът излезе, зави мотора с бял чаршаф и направи (предполагам) забележка на децата да не пипат, а му бях платил мисля само 25 лева.
Мисля, че с колите може би не е така, а България всеки е бил и може да сподели за себе си. Май не вечерях този ден, бях много уморен, но болките в кръста отшумяваха много бързо.
Като изключим 15-те кацащи или излитащи самолета и 167-те камиона спах чудесно.
492км. Нощувка около 70 лева.

Ден 4.
Една интересна особеност, Турция е в същата часова зона като България, но колкото отиваш по- на изток, толкова по рано се стъмва и разсъмва.
С отварянето на очите рано сутринта се притесних, или по-скоро си се събудих така. Днес ми предстоеше да премина през D915, “Най-опасният път” (както го описват “The most dangerous road”) една от целите на пътуването ми. Опасен офроуд проход.
Бях навил алармата за 6:00, за да мога в 7:00, последното нещо, което ще направя в хотела е да хапна на закуска. Минава цялата процедура със сутрешния тоалет, събиране и сваляне на багажа. В 7:01 разбрах че и тук няма да пия кафе.
Какво става бе хора? Стандартната континентална закуска на блок маса. Започват все повече да ми харесват турските хлебчета и телешките саламчета. Имам и нещо подобно на крема сирене или сръбски каймак.
Изобщо не се успокоих докато не изпих три чаши с “запарка”. Това е онзи концентрат от сварен чай, който наливаш в чаша и доливаш с гореща вода. Това си е чаят. Всъщност не се успокоих, просто изтръпнах от чая и май не ми пукаше особено.
При тези пътувания опитвам да хапна сутринта, и след това чак на вечеря. През деня евентуално кроасанче, сандвичле или протеиново барче. Вече зареден, съм готов за тръгване.
Само че онези саксии с кашпи (оказаха се големи рози) ги бутаха вчера двама, а аз изглежда не бях слушал баба като малък и явно не бях закусвал достатъчно преди малко. Залепената нова вълшебна лепенка на кръста ми даде допълнителни 10% сили, но пак не стигаха.
С малко помощ от момче от хотела, най-накрая потеглих по крайбрежния път. Сутрин си е готино да караш, преди всички да са изпълзяли.
D915 е проход от север на юг. Бях сондирал мнения, че по-удачния вариант е да се премине от юг на север, така че трябваше първо да намеря проход на юг, за да стигна до началната точка – Бейбурт.
Този проход започваше от град Тиреболу, а до него ме чакаха около 30 километра по същия скоростен панорамен път минаваш от град в град. Споменах и за светофарите, а днес обърнах внимание и на още две местни подробности.
Едната бе, че в кръговите има светофари, дори и да продължаваш напред, а другата че никой не тръгва на зелено поне 2-3 секунди. По първия повод за цялото пътуване може би 10 пъти щях да се блъсна в спряла кола в кръговото и още 10 пъти си минах на червено, защото или не бях свикнал или не внимавах.
Всъщност именно това може би е причината никой да не тръгва веднага на зелено. Просто идващите от ляво или дясно продължават да минават на последното червено.
Ще зареждам, моля те, дано има кафе на бензиностанцията. Няма.
Веднага след Тиреболу хванах нагоре, на юг към планината и започнах да се наслаждавам на всичко, което може да предложи планински проход с по една лента в посока, с река и тунели. Много тунели, ужасно много тунели, със завои, нагоре, надолу, на всички посоки. Вече бях започнал да ги харесвам повече от завоите.
Може би именно заради тях GPS трака беше прекъснат. Бях си харесал този път именно заради завоите, ще има време да наваксам с прави участъци. Както вече споменах обаче нещата на място са различни. Когато гледах вкъщи картата, изображението мисля беше от 2023, а днес след средата на прохода, пътят стана отново скоростен.

Стигнах в Бейбурт сравнително рано около 10:30 – 11:00. Така и трябваше, бях си оставил запас, за да имам време да изчакам ако е лоша метео ситуацията.
Идвайки от северозапад, спрях на първата бензиностанция да заредя отново за всеки случай и да гризна един протеин. И тук се случи една от най-куриозните ситуации. С опитно око и със скоростта на светкавица видях машината за еспресо, а от там насетне нещата се развиха със скоростта на пълзящ дъждовен охлюв.
Трябваше повече да тренирам за ръце във фитнеса. Започна едно ръкомахане, показване и писане по Google translate. Сочейки към машината, бавно и търпеливо обясних, че искам кафе и то много.
Още по-бавно и търпеливо разбрах, че машината не работи.
Жената (предполагам) зад щанда, на която се виждаха само очите понеже беше покрита с черно от горе до долу, ме гледаше все едно съм от друга държава, но след като с дълго махване на ръка изразих съжалението си, очите й грейнаха и ми предложи от подставката 3 в 1.
Добре, като няма риба и ракът е риба, давай. Маркира пакетчето за 15 лири, подаде ми го и скръсти ръце на тезгяха. Ок, чудесно, аз какво да правя? В крайна сметка се намери гореща вода за чай, така че изпих и кафето и чая, който ми предложиха.
Реших да разгледам града, може пък някой сувенир да намеря, все още не се бях замислял за това, а вече четвърти ден въртя в Турция. Не че съм се старал особено, но не намерих центъра на Бейбурт, никакви хора, само нови блокове. Не съм сигурен кое беше центърът на града.
Приличаше на вече многото през които минах. Излязох от града и уверено тръгнах напред.

Не че преди това отлагах да тръгвам към прохода, но все още си ми беше малко притеснено. Обикновено не съм сам. Бях решил, че ще изчакам някой друг моторист или група към, която да се присламча. Все пак е известно място, все трябва да има туристи-мотористи.
След 15 минути чакане все пак тръгнах самичък. Още в самото начало имаше ремонт, асфалт липсваше и се очертаваше макадам поне доколкото го виждах. Слязох и спуснах гумите с горе долу по една атмосфера. В далечина по баирите се виждаха ветро генератори и докато пълзях по първите серпентини видях, че зад мен в ниското се задават 4-5 мотора.

Е, какво по-добре от това. Пътят си беше нормално “черно”, така че вътрешният фън шуй се успокои, заговори и потеглих. Вече стана забавно.
Всъщност хубавите гледки и известни серпентини, онези на които Дмитри Сотников въртеше задницата на Камаз-а от Дакар бяха вече пред мен. Първият спрял моторист беше също с Триумф, добър знак, а?
Започна се едно спиране и снимане завой след завой, пази Боже да изпуснем някоя гледка. Обикновено такива места и проходи веднага влизат в моя топ 3, но той стана вече толкова разтеглив, че май нататък няма смисъл да добавям. Но все пак си знам за мен кой е на първо място.
Всъщност най-опасната част се оказа прилично утъпкан черен път без мантинели или осигуровки. Не че дърпам дявола за опашката, но малко му беше прехвалена славата на най-опасен път.
В крайна сметка срещнах пътешественик със скутер и настигнах кемпер, който опираше тук там и някак се мъчеше да слезе надолу. Човекът се беше гипсирал доста повече от мен. Снимахме се малко за разпускане. Трафикът беше минимален.
“Неравната” част от прохода е около 20-25 километра, а след това хубаво и приятно асфалтово спускане, което поне мен зареди с много позитив, доволен от невероятното за мен преживяване. Надолу, макар и по асфалта имаше също страхотни места.
След около 20-30 минути се спуснах обратно около 15:00 на брега на Черно море в град Оф. Спрях пред един магазин и не знаех от кеф какво да си купя и на кого да се обадя, за да се похваля. По план това беше крайната ми точка за деня.
Обаче не можех да си намеря място и резервния план, който до тогава не смеех да подхвана, за да не ми мине черна котка път стана реалност и поех към границата с Грузия. Имах да мина някакви 140 километра, а време колкото искаш.
Подхванах спокойно скоростния широк път и наново започнах да минавам от град в град. Всъщност не съм сигурен кое беше град, кое село, кое просто поредица от къщи. И тук отново невероятното ограничение от 82км/ч.
Макар и по брега на морето нямаше кой знае какво за гледане, а с наближаване на границата мръсотията ставаше осезаемо много. След всяка купчина все си мислех, че аха ще се появи, а то просто ставаше още по-мръсно.
За самата граница нямам думи, кошмар, България през 90-те, всеки свирка, блъска, дърпа. С турците бързо се разбрахме, обаче грузинците …
За проверка ми поискаха лична карта, шофьорска книжка, талон, паспорт и някаква хвърчаща бележка, която турците не знаех защо ми дадоха и какво изобщо пишеше на нея. Макар и да не трябва паспорт, просто казаха че няма да ме пуснат.
Тук на опашката се запознах с моторист българин. Няма да споменавам имена, може пък човекът да не иска, но в крайна сметка продължихме заедно напред към Батуми. Бях успял да прегледам предложенията още преди границата където ми свърши и Интернет-а.
За момент ще се върна на 90-те години. Още не си бях прибрал документите и един ме задърпа, за да ми обясни че нямаме застраховки и еееееей там трябва да си направим. Заведе ни еееееей там, взе си комисионата и отиде да гони следващите рибоци.
17 Евро е застраховката за един месец мисля. Питам младежа, който оформя документите на гишето: “Ментиш ли ни сега в курса?”, “Разбира се, и в курса и в цената, ама нямате избор”.
Времето минаваше, а в Грузия карат както казах като през 90-те.
Някъде около 20:00 вече доста мръсен и потен заедно с новия си спътник акостирахме пред хотела. В Истанбул, всяко изречение започваше с “Друг мой”, тук мургавия грузинец започваше с “Братан”. И като започна едно пазарене, “Братан” това, “Братан” онова, “Братан” ама как ме ограбваш, “Братан” не може така, “Братан” добре.
Платих 60 Евро за две нощувки, утре вече го бях писал дъждовен.
Добре, че с руския език съм по- на “ти”. Моят нов спътник тръгна по своите задачи.
Качих багажа, баня и газ навън да търся грузинска кухня. “Да празнуваме”. Хотелчето беше в централната част, успях да разгледам малко от центъра и съответно да намеря ресторант за хапване.
Грузинската кухня е страхотна, особено когато рядко се сблъскваш с нея. Ако сте чували, че те вкарва в тоалетната, вярно е, дори стана по-бързо от колкото предния път.

Вечерен Батуми ми взе акъла, но за това утре.
От прохода към Бейбурт и многото тунели изглежда тракерът ми беше прекъсвал и не зная точно колко километра съм минал за деня, но нека ги осредня:
500км. Нощувка 30 Евро.

Ден 5.
Батуми. Вчера вечерта ме спечели с гледки, високи сгради и хубава храна. Днес беше ден за почивка, поспах, сутрешен тоалет, маникюр, педикюр и бегом към първа задача, да обменя пари за кафе.
Нямах никаква представа от курса, но горе долу в многото чейндж бюра беше еднакъв, така че все едно, обмених 50 Евро, реших че 100 кинта ще ми стигнат за хапване през деня и някое друго магнитче.
Като по поръчка магазин за кафе се нарисува зад ъгъла в съседната на чейнджа врата. Поръчах еспресо, после за всеки случай още едно и трето в картонена чашка за из път.

Днес, навън имах засега една цел и тръгнах полека-лека към нея. Както казах Батуми ми взе акъла, но на светло беше още “по-впечатляващо”. Всеки може да види снимки в Интернет, затова само накратко ще спомена, че имаше сигурно 100 сгради с по над 50 етажа.
Вървях си по брега, но изобщо не ме влечеше да влизам в морето. Плажът нямаше пясък, а само камъни. Не обичам да ходя на море, но бански винаги нося.
Направи ми впечатление, че всяка известна верига хотели има такъв тук. Много лъскави и модерни сгради. Страшно много казина. Навсякъде се чува предимно руска реч, явно градът е превзет. Обаче като се заслушаш внимателно, тук се говори само на един език, този на парите.
На места страшен кич. Всеки може би има мнение, но моето е по-скоро на гол тумбак чифте пищови. След повече от час ходене по брега и зяпане на горе стигнах до моята точка, бях си заплюл мястото още в България.
Hot Spot на летището, където полосата е перпендикулярна на морето. Буквално на 20-30 метра от водата. Самолетът прелита на няколко метра над теб преди да кацне. Имаше стотина души, които чакаха следващия полет, който ме зарадва като се появи почти веднага.

След 3 кацания и няколко снимки слънцето ме напече и тръгнах обратно. Този път по централния булевард. Страшно много зеленчуци и плодове се продаваха. Изобщо не съм и опитвал да сравнявам цени.
Прибрах се след обяд доста поизпечен, душ, и се заех да пооправя малко. Първо поизпрах някои неща, които щяха да ми трябват на връщане. След това се заех с екипировката, свалих първо пинлока на каската, намерих по него пукнатини, които ми изкривяваха гледката не само през цялото пътуване, а и преди това. В определени моменти гледах като през аквариум.
Жал ми беше, но отиде в плика пригоден за боклук, където вече лежеше вчерашната тениска. Вмятам, че като пътувам си взимам стари дрехи, които си пазя за целта и може би през вечер изхвърлям. В крайна сметка кой ще ми види под якето скъсаната тениска или дупките по чорапите и боксерите.
Направо си освобождавам място за обратния път за бутилка вино и каквито вкусотии предлага районът. Така си пазя и почти изхабени пасти и четки за зъби една идея преди изхвърляне.
Ще каже някой – “скъсаняк”. Ще контрирам с аргумента, че веднъж си забравих в Белград чисто нова четка за зъби за 10 Евро, и понеже сигурно защото съм сприхав именно такива дреболии ме събарят и не можах да мигна цяла седмица.
След пин лока почистих цялата каска добре, поизтупах якето, панталона и ботушите.
Чух се с моя братовчед, който живее в Москва, за да доложа обстановката. По негов съвет тръгнах към пристанището да търся арт инсталацията на влюбената двойка Али и Нино. Макар размерът да се оказа по-скромен от очакваното, зрелището си беше впечатляващо.
Умишлено няма да обяснявам какво е, който има желание нека погледне в YouTube.

Повисях малко на площада, пощраках, т.е. поснимах малко и газ на вечеря. Влязох в същия грузински ресторант от предходната вечер въпреки малко неприятния “послевскус”. Поръчах си нови и различни от вчера неща, но по-късно резултатът отново беше същия.
Алчност и лакомия, какво да направя, беше си много вкусно. Този път обаче имах книжни пари и оставих бакшиш и за вчера, когато плащах с карта. Жената, която ме обслужваше, просто беше много добра и разбрана, а храната изключителна.
След като се добрах до хотела и елиминирах последствията от вечерята, излязох на мисия. Трябваше да купя известно грузинско вино. Намерих подходящ магазин за вино и започнах да избирам нещо, от което най-малко разбирам.
Взех бутилка вино на малко неприлична цена за другата половина на родителския съвет. На вратата реших, че са ми останали грузински пари, които няма какво да правя и взех още една бутилка за моето родителско тяло.
Много усмихнатата девойка ми обясни на руски, че за моя много добър избор получавам подарък трета бутилка. Перфектно, избрах червено “Киндзмараули” за подарък, това вече го знаех.
Бях много доволен от далаверата и така наредилата се ситуация, защото още не се бях сетил, че три стъклени бутилки с вино не се вписват никак лесно в придвижването с мотор.
Ама пък като навиеш една тениска на руло си е колкото една бутилка вино, така че проблемът почти беше решен.

Прибрах се вече късно в хотела, а “Братан” от рецепцията, който все ме питаше “Братан, добре ли си?”, “Братан излизаш ли?”, “Братан това, братан онова” вече къртеше подпрян с ръце на една маса.
Душ, навиване на аларма и сън.
0км. Нощувка 30 Евро.

Ден 6.
Денят започна като предишните, в 7:00, без кафе. През нощта имаше парти някъде в съседните стаи, така че бях малко недоспал.
След сутрешните процедури, започнах да свалям багажа. “Братан” още къртеше на масата, само беше разменил двете ръце една върху друга. Оставих ключа и офейках.
Трябваше както всяка сутрин да заредя с гориво. Бензинът в Батуми беше около 1.70 почти с цял лев по-евтин от този в София. Мина ми през главата много глупава идея от типа на тези в рекламите на “Кредисимо”, да излея от резервоара бензина който имам, за да напълня евтин.
Извадих късмет, че на бензиностанцията нямаше в продажба туби, иначе щях да се чудя къде да крепя две туби освен бутилките с вино.
“Знам си стоката” казва майка ми, така че и аз самия се познавам, нямаше да устоя на себе си. Идеята ми дойде спонтанно като онази за водоструйката по-горе.
Както нямаше туби, така нямаше и кафе, така че спрях на следващата бензиностанция понеже имаше реклама на еспресо. Обаче като стане ей така … побеснях. Бензинът беше с две грузински стотинки по-евтин от колкото го заредих преди малко.
Сетих се за един приятел, с който караме и се опита да прецака системата търсейки още по-евтин бензин, но накрая тя го прецака като вместо на 1.59 наля на 1.99 Евро.
Имаше някой, по- тарикат от мен и този спомен ме ободри и освежи. Двете кафета допълнително ми вдигнаха въздуха.
Пътят до границата беше смотан, мръсен с тук там дупки и за щастие кратък. На самата граница отново мизерия. През едно място минават коли, камиони и мотори. Камионите се въртят, наместват, правят някакви обратни завои без да те виждат и съобразяват.
За съжаление клаксонът ми не работи, а без него в Турция си просто нищожество, неверник не знаещ какво прави.
В крайна сметка минах бързо грузинската част и някои от турските проверки. Остана само последната бариера, но заседнах зад два камиона. Макар и в 8:30 сутринта ужасно ме напече и се изнервих. След доста чакане, което аха всеки момент да свърши и заради което не свалях и разкопчавах нищо, дойде и моят ред.
Без никаква причина едно от турските ченгета провери номера ми и започна нещо да ми крещи с думите “Проблем, проблем”.
Точно в този момент в слушалките ми засвири “Washington Is Next” на Megadeth и като агресирах сваляйки каската, ченгето също агресира, и слагайки ръка на кобура ме прати на края на опашката на гише номер едно, за да решавам проблема.
Проблем нямаше, просто трябваше да видя кой е номер едно. За съжаление загубих повече от час.
Мисията за днес беше да се приближа максимално към “Черния каньон”, който се намира на брега на река Ефрат или с други думи някъде в нищото, в централната част на Турция.
Тръгнах по същия път, по който бях пристигнал но след 30 километра в град Хопа, завих по план на юг в посока Артвин. Ще прекосявам тази планина за трети път в различно място. Проходът през Артвин е много зелен, с големи водоеми и интересни червеникави скали, каквито съм виждал само по снимки и видеа за далечните американски пътища.

Състоянието на асфалта е обичайното и повече от задоволително, няма дупки, но неравен, хубави изпънати завои и малък трафик. Самият град обаче е разположен на безобразно стръмни баири, където посоките са само две: нагоре и по стълбите.
Не зная как живеят на подобни места и какво точно правят там. Веднага след града има няколко кариери и започва другата част, страхотен път с много тунели и почти перфектен асфалт.

Десетки тунели и виадукти по брега на много продълговат водоем.
Някои от тунелите бяха дълги по 6-7 километра. Общо взето по-голямата част беше в тунели, а по-малката сред приказни гледки на синя вода и зелени дървета. Имаше места, на които пътят излиза от тунел, минава по висок виадукт и влиза директно в скалата в нов тунел.
Стигнах до тунел, в който имаше две нива по височина и разклонения, което просто ме изуми. Именно там обърках и пътя и взех грешната посока.
Бях си харесал на картата успореден път на морето, който е с много завои, хубава настилка по снимки от Street Views и водещ към Бейбурт, градът от който започва D915. Това беше план Б, в случай, че на отиване не случа на време и не успея да мина през “най-опасният път”.
Е, всяко зло за добро, продължих към град Ерзорум, по същия начин, тоест с много тунели, завои, реки и водоеми. От Хопа до Ерзорум са по-малко от 200км., за които се качваш от нивото на морето до почти 2000 метра надморска височина по сравнително постоянен наклон.

На първата бензиностанция бензин нямаше, така че на следващата в началото на града почивах. На тази височина беше много приятно прохладно. Не може обаче да е всичко хубаво, последваха около 150 километра скучен път широк по билото на планината.
Не беше кой знае колко прав участък, но отстрани само полета и и върхове, които нито се приближаваха нито отдалечаваха. Вече беше ранният след обяд, така че спрях на някаква стоянка да се огледам и ослушам, тоест да потърся евентуално място за нощувка.
В този момент разбрах, че скъпоценната ми турска SIM карта не работи, получил съм няколко съобщения на турски, но нито мога да ги прочета нито има някой, който да ми ги преведе.
Имаше две бараки, едната магазин за моторно масло и части, другата някаква канцелария за застраховки или нещо подобно. Чудесно, виждам как Wi-Fi сигналът ще счупи телефона. Влизам при маслата и с жестове обяснявам, че имам проблем и моля да се закача за мрежата.
Използвайки своя телефон и Google translate, човекът ми обясни, че рутерът е при застраховките. Ок, влизам там и след кратко ръкомахане и използване на преводача разбирам, че Интерната е при маслата.
Ставайки свидетел на този параграф 22, осъзнах, че офертите за Интернет, които видях в Истанбул за от 3 до 5 гигабайта на месец бяха доста дебели. Явно хората не искат да дават. Е, какво да се прави, пуснах офлайн навигация (Here We Go) и продължих на запад към град Ерзинджан.
На подхода към него спрях на голяма бензиностанция с още по силен Wi-Fi сигнал и с още по-голям отказ да го ползвам дори и зареждайки гориво и поръчка на вода и кафе.
Вече беше 16:00, а нямах шанс да си намеря спане, освен да се набутам в града и да търся. Седях си на бордюра разглеждах хартиената карта, за да добия по-ясна представа за района. Реших на око, че до следващия град Илич, от който започва широката част на река Ефрат има около 100 и малко километра.
Вече в 17:00 настроих навигацията, запалих и потеглих. Все щеше да се усмихне късметът, така или иначе нямаше как да спя на бензиностанцията, ако замръкна, ще го мисля в движение.
Изобщо не съжалих, това беше най-якият участък от моето пътуване до този момент. Виещ се път със спускания и изкачвания, песъчливи или зелени хълмове, резки проходи между скали и чудесно покритие.

Практически нулев трафик, срещнах само една кола и това беше патрулка, която ме снима. Не карах бързо, а и нямам номер отпред, така че си слушах музика и спирах по-често за снимки. Е, малко преувеличих или посмалих, срещнах още няколко коли, но наистина беше само това.
Всъщност в последствие това се оказа само началото на един много по-добър маршрут.

Вече на смрачаване, около 19:30 пристигнах в град Илич с една централна хубава улица. Естествено, че хотелът ще е на нея. Доста скъпо ми излезе, но нямах много желание за пазарлък, почти 12 часа бях на мотор, броейки и почивките. Вече от няколко дни бюджета от 50 лева на вечер се оказваше малък.
Настаних се, предупредиха ме, че закуската е само от 7 до 8:00. Изкъпах се и излязох да търся хапване. Намерих каквото търсих, но реших първо да мина по стъргалото, всъщност улицата. Всички висяха отвън насядали на малки столчета и пиеха чай.
Влязох във всеки един магазин, а именно шест на брой и в нито един от тях не се продаваше алкохол, дори бира.
В това градче заобичах това, което се нарича “Адана кебап”. Дори за мой късмет, момчето което ми сервира говореше английски по-добре от мен. Богата вечеря, която ми излезе под 20 лева, задължително пийнах и чай. Не че можех да мина за местен, но поне максимално да се впиша.
В хотела отново баня и вече се опънах на леглото, реших че ще гледам мач, няма как да няма нещо. Пускам първия канал и Реджеб Ердоган се пеняви пред един микрофон, щракам на следващия канал и пак Ердоган в друга зала и пред друг микрофон. Сменям на трети канал, пак същото.
Добре де … разцъках всичко, или сапунка или Ердоган. Замислих се, че тук в Турция, работата с Интернет-а е сложна, а на изток от Босфора след като не знаят английски и може би други езици, изглежда каквото каже вождът, това ще е истината, няма други канали или мнения. Класическо промиване на мозъците.
536км. Нощувка 70 лева.

Ден 7.
Станах нормално, свалих багажа и зачаках времето за закуска. Оказа се, че не е до 8:00, а до 7:00, не съм разбрал. Доста странна ситуация. Кой става и закусва толкова рано и как така всички го правят? Сетих се, че твърде рано бяха суетата и шумотевицата по коридорите.
Хотелът и ресторантът бяха празни. Нямаше абсолютно никой, всички бяха изчезнали. Повъртях се 5 минути, почуках, подрънках, но никой не се появи. В такава ситуация съм попадал в някои хижи в България.
Минах от другата страна на шублера, но освен топъл чай и нарязан хляб нищо не намерих. Седнах и започнах да закусвам.
В това време дойде стопанинът, скара ми се че съм закъснял и започна да изважда от хладилника, масло, саламчета и топени сиренца. Доволно, направо даже и обядвах.
Заредих с гориво и потеглих. Както споменах беше започнал страхотен път по маршрута. Град Илич е на брега на Ефрат или по-скоро от там започва по-широка част. Продължих по вчерашния път D877, който наистина беше уникален, широк, с полегати завои и наклони.

Почти нулев трафик и в двете посоки. Лека полека пътят обаче започна да става тесен, докато накрая се превърна в една лента, и това без да има някакви отбивки и накрая влезе в тесен павиран тунел, в който за мое учудване имаше улични лампи.
Следва завой на 90 градуса, мост чийто друг край завършва на отсрещния бряг в Т образно кръстовище. И в двете посоки тунели, наляво (на юг) към градчето Кемалие, на дясно е входът към “Черния Каньон”. Бях чел много за него, много видео бях гледал, но както по-късно се оказа не съм се подготвил добре.
Супер, спуснах малко налягането в гумите и смело се засилих към тунела, вход към каньона. Може би толкова многото информация, която предварително бях прегледал доведе до това, че не останах в състояние “Уау”. Мястото обаче беше феноменално красиво. Снимки ще покажа, но наистина трябва да се посети това място.
Проблемът е, че както споменах, мястото е някъде в нищото, в централна Турция, да се събереш да отидеш само до там е трудна работа. Трябва да е част от по-голямо пътуване.
Самият каньон представлява тунел, копан на ръка в скалите, които се издигат над Ефрат. На едната “стена” има отвори, които изглеждат като прозорци и предполагам, че през тях са изхвърляли в реката изкопания материал.
Карах известно време срещнах в тунела други мотористи, даже с някои си поговорихме докато сме спрели за снимки.
Другото, което от много подготовка изпуснах е, че бях останал с впечатление, че това е задънена улица и си бях построил план за по нататък по друг начин, в другата посока. Карах, докато вече стана едно и също, реших че съм видял достатъчно и обърнах.
Имал съм моменти, в които после съжалявам, че съм взел подобно решение, но дори и месец по-късно, докато пиша, нямам проблем с това.

След като се върнах на изходна точка на моста и след няколко снимки продължих в обратната посока към град Кемалие. Имаше турски моторджии, с които се засякохме още в тунела, много настояваха да ме снимат.
Бях постигнал и друга голяма цел от моето пътуване, бях минал през този каньон, бях много доволен. Спирах в него обаче доста, за да снимам. Вече беше станало адски топло. След няколко километра влязох в градчето, и спрях на центъра или поне си мислех, че площадчето с полицейски участък е именно това.
Там намерих магазинче за сувенири и някакво заведение. Свърших и двете неща, купих магничтчета и пих турско кафе. Хм, само един вид магнитчета и само на едно място в някакво забутано магазинче, където дори не беше ясно какво се продава.

Странно че това не е туристическа дестинация, определено има потенциал да се превърне в сериозна атракция. Ще го понесат ли турците?
Притесних се, минаваше 11:00 а бях минал едва 50 километра. Много хубаво и малко градче. Има и хотели, казвам го за тези, които четат, ако решат да пътуват в тази посока.
Както споменах бях поел на юг, по брега на Ефрат продължавайки по D877. Изправи ме на мускули това трасе, но никога няма да съжалявам, че тръгнах по него. На места много стръмно и тясно, но с доста прилична настилка. Доста покарах по него, но в крайна сметка трябваше в един момент да тръгна и на изток, иначе по реката ще стигна чак в Сирия.
Спрях на най-красивото място за снимка, високо над реката. “Видях” мястото още от долу.

Всъщност пътят ми направи услуга като сам продължи на изток. Продължих да се изкачвам и в крайна сметка след като преминах през малко градче се качих на D260, който продължаваше на северозапад. По билото на планината.
Вече започнах да размислям, дали не се върна друг път на това място. Може и някъде по-горе съм казал, но това е точното място да кажа “такъв път не съм виждал”. Много широк, с полегати и изпънати завои за 100-110км/ч. Плавни спускания и изкачвания.
Почти на всяко високо място табелка любезно ме информираше, че съм достигнал поредния връх на височина над 2000м. Карах може би повече от час по този невероятен път, докато не се включи в главен.
Насочих към град Кангал, по широк скоростен път с по две ленти. Тук видях нещо, което привлече вниманието ми. Отстрани в полето имаше ЖП линия, която следваше пътя, а в определени участъци имаше тунели, просто някакви дълги конструкции, подобни на много широки тръби разрязани надлъжно и поставени върху линията.
Как и най-вече защо, нямам никаква идея. В град Кангал, малко трудно намерих бензиностанция, но кой да се сети, че тя ще е на главния път.
Взех си кафе, седях и почивах. Сетих се че имам и извадих от чантата пакет зърнени бисквитки “Крънч”, които си носих от София. От някъде се появиха Меси и Роналдо, а след тях и един турски футболист с някакви раздрънкани велосипеди.
В Турция са богове на сладките и разните бисквити, обаче хлапетата се заинтригуваха, такива явно не бяха виждали. Разделих остатък по равно между тях, а за благодарност ми поизтупаха прахоляка от дисагите и седалката.
Реших, че нощувката ще бъде в град Кайзери, имаше два маршрута с разлика от 10 километра за следващите 150. Добре бях позавивал днес и бавно завивах, и бързо завивах, време беше на натрупам малко километри за деня.
След час и половина, около 17:30 спрях на бензиностанция точно преди Кайзери. Изглеждаше големичък град и типично по турски главният скоростен път минава през града. Именно и на него намерих много хубав хотел, три звезди.
Много бързо пристигнах, любезни домакини, малка но чудесна стая. За пореден път попадам в хотел, в която банята е по-голяма от стаята. Разхвърлях си нещата, сложих всичко да се зарежда, взех душ и излязох на вечеря.
На всички подобни места, от които съм доволен намирам 2-3 минути време да напиша добър отзив.
Центърът се оказа наблизо, на 20 минути пеша. Вечерях адана кебап, готово меню с разядки вода и турска кока кола. Стори ми се подозрително евтино за голямото количество и доброто обслужване, но явно си беше така.
Още преди хапването я бях видял, но сега се върнах, новата ми любов бяха толумбичките.
Както има много добри пътища така има и много добри толумбички, всъщност това бяха най-добрите. Изядох 5, знаех че следващите 5 ще направят беля, но ангелите ми са слаби.
След това трябваше да поседя 15 минути на една пейка, за да поемам въздух. В хотела ми бяха казали къде се намира пазарът, а аз още не бях купил локум и сладки за подарък. На самия площад имаше крепост, а зад нея беше и закритият базар.
Бях обаче закъснял, заварих само останалата мръсотия и последните затварящи търговци.

Е, ще мина сутринта тогава. Все пак на връщане към хотела видях голям магазин в който купих 4-5 кутии хубав локум, всъщност беше по-скъп, а дали хубав щях да разбера в София.
481км. Нощувка 70 лева.

Ден 8.
Снощи се загубих, понеже се прибирах към хотела по тъмно и реших да мина косо и напряко. Излязох на булеварда обаче на съвсем грешно място и завих още по-грешно, надясно вместо на ляво, което ме отдалечи още повече.
Освен че се вбесих, понеже много рядко се губя дори в големи в населени места ми се откъснаха и ръчичките от торбите с локум и минерална вода.
Успях да стана днес рано. След сутрешния тоалет се наложи да решавам въпроса, как на този мотор да събера три бутилки грузинско вино, 5 големи кутии с локум, лаптоп и две големи шишета с минерална вода. За багажа няма да споменавам, той си е с мен.
Наредих всичко по приоритет “чупливост” и потеглих към Невшехер, столицата на Кападокия. Още преди тръгването от София бях запланувал да мина през подземния град в Дерим Кую, но вечерта с лаптопа върху корема, аритметиката показа, че ще ми коства около 3 часа отклонение до там и обратно и още да кажем час в разглеждане или почти половин ден каране.
Това са онези подробности, които най често пропускаме, ще отида там, ще се отбия тук, ще мина през … всичко това отнема време. Планът ми както обикновено беше твърде амбициозен, но за мен е по-добре да имаш в плана си повече неща, които да махаш, отколкото да нямаш идеи и да се чудиш къде да отидеш.
Почти не съжалявах за местата, които бях набелязал, но не успях да видя или да премина. В крайна сметка не съм седял със скръстени ръце или само да се возя.
От хотела директно се включих на главния път понеже както споменах минава през него. На първата бензиностанция спрях напълних резервоара догоре с гориво, а себе си с кафе. Без излишно размотаване драснах напред.
За Кападокия знаех, че трябва рано сутринта да съм там, за да видя излитането на балоните. Сутрин на свежо се кара бързичко и скоро видях първите три балона, които се носеха над баирите. За мое учудване се оказаха и единствените три.
Бях гледал съвсем други снимки и видеа, но в района нямаше жива душа, влязох в градчето, видях дупките по скалите, обаче хора не видях. Хотелчетата изглеждаха заспали или безлюдни, строени АТВ-та, нямаше паркирани коли, просто нямаше никой.

Може би някой, който е ходил може да даде обяснение, дали не съм бил в сезона, дали съм закъснял като в 8 часа вече съм бил там. Нямам идея, просто нямаше хора. Обиколих с мотора малко по черните пътеки и след около час се върнах на главния път D300 и забравих за това място.
И без това бях скептично настроен към него, ама дали ще ми се отвори възможност да отида пак, не знаех, затова и минах от там.
Карах си по D300 право напред, прав и скучен път с ремонти тук там. Единственото ми забавление беше да се гоня с един червен голф, който с отличителна балканска черта очакваше, че ще се измъкне напред. В крайна сметка докато се упражнявах да не изпусна състезателя и озъртайки се за полиция, неусетно стигнах до град Аксарай.
Следваше завой на 90 градуса на север по главен скоростен път Е90 с по две ленти в посока, и който отвеждаше право към столицата Анкара. Моята набелязана цел още в София обаче не беше там. В град Şereflikoçhisar (не зная как се пише и произнася на български) беше моята отправна точка.
Знаех къде отивам, но не знаех какво ме чака, затова спрях да заредя за всеки случай с гориво, взех си кафе и платих. Оставих кафето на масичката отвън и реших да избутам мотора от колонката напред на сянка, за да си почина.
Тези, които карат скъпи карбонови велосипеди, когато паднат и се чуе “хряс” си казват “Оуу, дано да е ребро”. Така и аз, като чух “хряс” си казах дано да е паднал на локума, а не на виното. Нещо се спънах и го изпуснах за втори път за това пътуване. Моторът падна на ляво и ми затисна десния крак.
Заболя ме прилично, но новите ми ботуши си изплатиха парите, спасиха ме. Случва ми се вече два два пъти така да ме удари, но още първия път преди две, три години, бях решил че компромиси с това няма да правя. Поздравих се на ум затова си решение.
Заех се с вдигането на мотора и бързо установих, че той просто не помръдва. Пробвах по двата начина с лице и гръб към него, но той не искаше да се изправи.
Нямаше никой, дори и бензинджията, така че го оставих да си лежи, а аз седнах да пия кафе. По проста сметка моторът вече беше станал над 300 килограма. В София бях сложил ролбарове, метални гардове за ръцете, резервоарът беше пълен, едната дисага с вино, другата с локум, един горен куфар с багаж, допълнителна чанта с дреболии, голям запас с вода.
Нямах никакво желание да разтоварвам. Ако бях някъде на полето или в планината щеше да се наложи, но тук все пак бях в населено място.
До съзнанието ми стигна, че просто вече съм адски уморен и без сили. Не зная как се справят другите в подобни ситуации. Беше ме и страх да не прецакам кръста още веднъж. Макар и много леко си ме наболяваше от време на време.
Пристигна една жена да зарежда, намери бензинджията и ми помогнаха да изправим коня. Допих кафето, екипирах се и тръгнах на запад към най-голямото солно езеро Туз с дължина 80 и широчина 60 километра, второто по големина езеро в Турция. Всъщност на турски “туз” означава именно “сол”.

Нямаше “Street View” на пътищата в района и подозирах, че може да се вкарам в голяма беля, но пък нямаше да съм аз ако не тръгна.
Още вкъщи докато мащабирах по картата в търсене на маршрути, забелязах че през езерото има прав като конец път от единия до другия бряг.
По-късно видях и някоя друга снимка, но както стана ясно, реалностите на място са различни. Може би около седем – осем километра карах по черен и утъпкан път, докато не стигнах до някакви съоръжения. Бях ги видял на картата, но бариерата ме изненада.
За да гледам отвъд навигацията, сутрин написвам на един лист повечето населени места през, които ще минавам и го намествам в чантата на резервоара. Така поглеждайки ги и ориентирайки се по пътните табели не ми се налага да спирам често, за да ровя в навигацията.
Предполагам, че човекът на бариерата ме попита накъде съм тръгнал, така че бях подготвен, махнах аристократично напред и произнесох “Бозан”, името на селото от другата страна на езерото. Лесно стана, а дали щеше да ме пусне ако бяха обяснил, че само се разхождам.
На картата прав път, а все опирах в някакви огради докато накрая не видях две коли, които идваха срещу мен. Бързо се ориентирах от къде се минава и се качих може би на един от най-интересните пътища.
Черен (на цвят кафяв), утъпкан, сравнително широк и прав като конец път през цялото езеро. Отсрещният бряг не се вижда, а в ляво и дясно само сол докъдето стига погледа. Въпреки че беше валиран имаше не малко дупки, за които да се оглеждаш.
Спирах няколко пъти и се опитвах да намеря подходящите кадри. Горе долу на средата имаше малко спускане към самото езеро. Нямам представа кога пресъхва и кога е пълно с вода, но беше останала само кал и сол.

Имаше следи от гуми и съдейки по тях явно местните се бяха забавлявали с дрифт. Реших, че съм намерил своето място за снимка, спуснах се и слязох. След бърза снимка се отдалечих, засуетих се с ръкавиците и телефона, снимах хоризонта и след това се обърнах за нова снимка на мотора в това разкошно място, на което няма нищо освен равнина.
Снимах, ама чакай малко, не го бях оставил така. Осезаемо се беше наклонил. Забързах към него и видях че пачият крак е започнал да потъва. Само това ми оставаше да се наиграя, щеше да е страхотна история за потънал мотор в солното езеро.
Набързо и леко панически се изкачих на пъти и реших да не повтарям този опасен за мен, но забавен за публиката номер. Както казах, не знаех какво да очаквам, така че след като прекосих езерото продължих по черен път, който се превърна в пясъчен.
Винаги съм искал да участвам в Дакар, но опитът ми в пясъците граничеше с нула, а не исках да започвам тренировки точно тук и сега. Само че вече нямах избор, дадох повече газ и тръгнах към селото, което се виждаше в далечината.
Поне лесно можех да доведа помощ. Докато ринех из пясъците видях и номади, бяха си паркирали колите на твърдо и опънали големи шатри. Не изглеждаха зле, а по-скоро доста прилично като за хора живеещи на палатки.
Участъкът се оказа сравнително къс, не повече от километър и най-накрая стигна до асфалта в селото. След няколко километра и още две три, села се върнах на главния път E90, вече по-близо до Анкара и където трафикът сериозно се беше сгъстил. Всъщност бях направил едно ухо на запад.
Макар и широк път, трафикът просто не ми харесва и с облекчение скоро завих на запад към звучно звучащия град Хаймана, а след това се включих в главния път D260 и после отново по E90. Следваха много спирания и много километри по много скучен път в обширна равнина.
Минах като на парад през град Ескишехир с почти милион жители. Ужасна миризма, смрад и мътилка във въздуха исках да спра за почивка но просто нямаше въздух. Просто мизерия.
Преди 3 години бях минавал през района на Измир и там беше така. Явно е голям индустриален град. Обаче този маршрут го бях избрал още в София и знаех, че след малко трябва вече да завивам на север.
Скоро след Ескишехир се насочих по обикновен две лентов път D650 към град Биледжик. Там щях да нощувам, а по пътя се появиха доста завои, което малко ме поразкърши и разкара скуката. Самият град беше на една много стръмна височина встрани от главния път, който отиваше на север.
Е, в крайна сметка трябваше скоро да се връщам в къщи, така всичко вървеше по план. Не по план обаче се оказаха нещата с хотелите. Имаше места само в два четири звездни хотела на цена от почти 200 лева, вярно със СПА, но пък 200 кинта.
Седнах на един бордюр да помисля, а вече беше 6 часа. Разглеждах предложенията за спане в hotels.com, но нямаше нищо. Като оферта изскочиха няколко места в Гебзе, град преди Истанбул (или просто негово предградие).
Явно ще трябва да карам натам, поне като времетраене го даваше час и половина и 150 километра. Очертаваше се че, ако нощувам там, то днес ще е предпоследния ден в пътуването, а утре последният.
Имах време, така че спрях, заредих за четвърти път днес, изпих едно кафе на екс и нарушавайки много правила тръгнах много бързо. Чудесен път, чудесен асфалт, чудесни завои. Скоро се спуснах към езерото Изник, което обиколих от Изток и се насочих право на север към Мраморно море.
Там се качих на магистралата и по големия мост “Османгази” преминах на север от другата страна на Мраморно море. 30 кинта ми взеха за преминаване по моста. Ако искаш, иначе обикаляй от изток през Измит, което е ужасно много.
Нещата придобиха сериозен вид, голяма магистрала, много ленти и ужасно голям и сложен пътен възел. Някак оцелях и навлязох в дебрите на Гебзе, много коли, много кора и много теснотия.
Всъщност бързо си намерих хотела. Всички хотели предлагат паркинг, но такъв няма. Те просто визират, че на близо има обществен такъв. Е моторът поне се събира на тротоара, макар и малко нередно. Някак си го спрях точно под един балкон, реших че паяк няма да може да го вдигне.
Всъщност вече минаваше 20:30, така че едва ли щеше да се появи служител на общината. Настаних се в голяма стая за трима с голяма баня, но всичко в ужасно състояние. Турците пушат по стаите и освен миризмата на цигари всичко беше прогорено на дупки.
Две от три лампи не работеха, телевизорът също, а самият хотел беше в ремонт и цялата фасада липсваше. На нейно място имаше скеле и мрежа.
Бърз душ и излязох да търся вечеря. Тръгнах по главната или поне така реших, понеже беше пешеходна. Явно имаше някакъв празник защото излязох на площада, където имаше голям базар, концерт и много хора. Запомних едно място с толумбички, за после, за след вечеря.

Обикновено, на последна вечер се глезя, реших да хапна в хубав ресторант. Поръчах си Искандер, телешко месо с доматен сос и кисело мляко. Силно казано “глезене”, просто вечеря за повече пари. Но след това се върнах за сладкото.
След като хапнах, много бързо ми омекнаха краката. Бях забравил на тръгване да пусна тракера, но по-груби сметки днес бях навъртял около 800 километра. Не се чувствах убит, но така леко отпуснат и приятно уморен по цялото тяло.
В стаята поцъках малко на компютъра и си легнах доволен и преял.
800км. Нощувка 70 лева.

Ден 9.
Понеже това, както вече стана ясно се оказа последният ден от пътуването си позволих да спя максимално до късно. След като станах и оправих багажа тръгнах да търся ресторанта, за да хапна полагаемата закуска.
Помещението предвидено за столова беше на последния етаж, което даваше някаква прилична гледка над квартала. Хапнах добре, като за целия преход и изпих две чаши чай. Кафе щях да пия някъде по пътя.
Свалих багажа, издадох стаята и около 9:00 потеглих. Навигацията показваше 639 километра до вкъщи, което беше съвсем поносимо с оглед на това, че повечето път беше по магистрала. Днес бях махнал само платените такси по маршрута.
Малко след като потеглих установих, че явно няма граница или очертания и всъщност влизам в Истанбул. Оказа се интересно защото след около час път по магистралата или главния път, погледнах отново навигацията, оставаха ми 569 километра.
Бях изминал 80 километра, а още не бях преминал по моста в европейската част. Големичък град, се оказа, много има за гледане, вярно че по пътя ще видиш само сгради, но все пак беше доста шарено.
Пътят ме отведе покрай стадиона на Галатасарай на метри от новото летище в Истанбул, където макар и многото ленти бяха спрели хора, които да чакат в колите си. Видях, че кацащите самолети преминават перпендикулярно на пътя и реших, че ще успея да направя нещо подобно като в Батуми, да уцеля мястото за хот спот и да снимам минаващите над мен самолети.
Въпреки, че има три полоси не успях да намеря правилното място понеже нямаше как да се връшам назад, а самолетите идваха един след друг.
В крайна сметка нищо не се получи и продължих по този път напред който минаваше през разни села в северната част на Турция успоредно на границата с България, макар и не толкова близо до нея, но накрая отново излязох в Одрин.

Там си починах повече, минах спокойно границата, включих круиз контрола и след едно зареждане привечер вече бях вкъщи. Не че претупвам нещата, но просто не се случи нищо, което да заслужава да бъде описано.
Настъпи време да направя кратка ретроспекция с няколко изречения с една малка уловка, а тя е, че при съвсем различни обстоятелства пет, шест седмици по-късно отново се оказах в Турция и по конкретно Истанбул за истинска екскурзия.
Като начало две изречения за моя мотор. Триумф Тайгър Експлорер 1200, година 2013, някъде около 137 конски сили, по мое мнение много красив или както го нарича моят приятел прецакващ системата: “Хрътка за дълги разстояния”.
Мисля, че го подготвих много добре, макар и както се оказа с едно изключение. Никакви други проблеми и да чукна на дърво надявам се и в бъдеще. Средният разход в края на пътуването, за около 5500 километра с целия багаж се оказа 4.9.
Гумите, Continental TKC 70 ми харесаха изключително много като поведение на асфалт и черно. На мокро не успях да изпробвам. Маслото Midland 10W-50 остана толкова колкото и налях, а и не усетих никакви загрявания.
Аз също се подготвих добре, но си взех и поука. За следващия път повече сила, протеини и ако се налага фитнес.
Когато се прибрах, се зарекох че повече в в Турция толкова далеч няма да отида. Бях обаче сам, което се оказа една идея скучно, защото за 10 дни не бях изприказвал това, което обикновено само в понеделник до обяд успявам, не че говоря повече или по-малко от другите.
Качих тук там снимки, разказах на някой друг накратко за приключенията. Свързаха се с мен други пътешественици за информация, което ме поласка. След мен други хора заминаха, видях къде отиват, записах си.
Сега обаче два месеца и половина по-късно и ходейки още веднъж и следейки къде отиват другите, се оказва че съм оставил много невидяни места и най вече пътища. Не че имах време да ги видя всички или съм ги пропуснал.
Обаче (вече за трети път го казвам) нещата на място изглеждат различно за разлика от това да гледаш на монитора.
Ще отида отново. Вече обаче имам информацията, имам know-how, бил съм, видял съм, вече зная как стоят много неща с настаняване, храна, нрави, особености …
Останаха ми само девет месеца и половина до тръгването.

Балканика 2024. България – Сърбия – Босна и Херцеговина – Черна Гора – Албания – Северна Македония – България.

Понеже последния път се получи доста дълъг за четене пътепис, този път ще отбележа само черешките по тортата.

Ден 1.
Няма значение как ще стигнете от София, но точката за деня беше национален парк Тара в Сърбия. Дървения град (в Мокра Гора) на Емир Костурица, възвишенията и серпентините над град Байна Баща на границата с Босна и Херцеговина.
Нощувка в Байна Баща. Всъщност нощувката точно там беше най-оптимистичния вариант, но в крайна сметка се получи.
Тръгване от София в 8:30. Замислих се, всеки път тръгването на пътешествие е придружено с някакви проблеми, изгърмял акумулатор още преди излизане от града, загуба на дебитна карта … но този път всичко изглеждаше ок, на място.
Е, както казва руският генерал в роман на Том Кланси, всички планове отиват по дяволите когато започне боя.
На десетия километър посока Калотина установихме, че на единият мотор фарът не свети както трябва.
След 15 минути побутване, подритване и попсуване, нещата се закрепиха, но с “уговорката” за подмяна на крушка сервиз след връщане.
Границата в тази посока и по това време на годината (юли) се минава бързо и лесно, гастербайтерите са в обратна посока.
Бяхме решили, че няма да караме по магистралата, а по пътя покрай нея. Интересно местенце, но само до Ниш, хубави и плавни завои с прилична настилка.
Почивка в Ниш, вода, малко снимки на стари влакови композиции, вода и газ нататък.

След Ниш обаче пътят покрай магистралата става адски скучен, няма нищо интересно.
Даже става досаден с оглед на това, че караш само до магистралата но не и по нея.
Хубаво беше, че се настроихме правилно и в един момент се качихме на магистралата до отбивката, от която щяхме да поемем на юг към Чачак. Платихме доста малко за петдесетина километра, около Евро.
Мдам, таксата не е като за автомобил.
След тази отбивка нещата някак си се промениха. Първите двадесет километра скука и след това вземи този трафик …
Изглежда това беше международен път посока Подгорица в Черна Гора и морето. Оказа се някакъв безумен трафик, ремонт спиране на светофари, изчакване.
Равносметката беше, че бяхме само на около половин час от планираното място за нощувка в град Ужице, а беше все още 15:30 (час назад).
Позяпахме хартиената карта на една бензиностанция и взехме (оказа се) правилното решение и продължихме напред към дървения град на Емир Костурица. Вече на територията на националния парк “Тера” пътят е по-спокоен, по плавен и по-приятен.

За дървения град се изисква заплащане на вход, но никой не помни колко точно. Някаква дреболия. Интересно място, построено за филмите на Костурица. Почти всяка къща си е хотелче, може да се спи, има ресторант, но с това забележителностите приключват.
Има доста интересни неща, параклис, църква, “затвор”, има улици и “площади” с имената на Брус Лий, Фелини, Никита Михалков.

На една от къщите са изрисувани Юри Гагарин, Диего Марадона и Фидел Кастро. Интересно, и сега опитвам да видя връзката между тримата. Ок, първия и третия известни от комунистическия режим, втория и третия американци, макар и латино, ок, ама първия и втория?
Дървения град е много интерересен, дори може да се нощува в него, но освен да се разгледа, няма какво друго да се прави. Над река Дрина обаче гледката към язовира и реката си е зашеметяваща.
Връшаме се малко по обратен път и поемаме в сърцето на самия парк Тера.
Пътят е типичен планински с асфалт, дупки и от криви до никакви мантинели. За първи път виждам спънати “S” образни тунели.

Границата се движи по река Дрина, която е граница между Сърбия и Босна. Гледката от планината към реката е убийствена, спирахме няколко пъти за снимки и просто да позяпаме.

Всъщност точно за нея бяхме стигнали до тук.
Доста оживено от към трафик място.
След спускането следва бърз преход до Байна баша, бързо настаняване в цял етаж от къща за 20 Евро, и на бегом към кръчмата.
Вечерята със сръбските специалитети беше до ниво прекъсване на дишането, никой обаче не се оплаква.
Равносметката за деня, малко над 500 километра.
Бензинът в Сърбия на всяка една бензиностанция към днешна дата (22.07.2024) е 192 динара, малко над 3 лева.

Ден 2.
Байна Баща, ставане кафе и газ, на север, 120км., по същата река. Пътят се вие по реката на север. Нашата цел е град Лозница. Там е плануваната граница за влизане в Босна и Херцеговина.
Всъщност до там има няколко КПП-та, но поради извивките на реката изглежда интересно да я следваме.
В Сърбия обаче, освен приятния път това е и нескончаема поредица от село след село. Много приятни и плавни скоростни завои, но все пак в населено място.
Тихо, спокойно, почти няма хора, хубави големи къщи с добре поддържани дворове отпред.
Едно интересно място, в средата на тази част до Лозница има град Зворник, от двете страни на реката, чиято по голяма част е в Босна, а другата в Сърбия.

Интересното в случая е това, че двете части са свързани с пешеходен мост, по който обаче се оказа, че могат да преминават само граждани на двете страни.
Има си граничар, стои си във фургончето и след предявяване на документ пропуска пешеходеца или не го прави. Не разбрах защо ние не можем да минем пеша, но доколкото видях, просто нямаше нужданата апаратура да сканира документите ни.
Просто проверяваше на око документите на преминаващите.
Определено конгломерат на религиите, когато застанах на брега, за да снимам Босна, срещу мен имаше огромна католическа църква с две кули и мюсюлманска джамия. Зад гърба ми огромен православен храм.
Щеше да е интересно да се направи снимка на същото място само, че от срещуположния ракурс.
Ок, имаше табелки за изглеждащ интригуващо “подземен” град, но така или иначе не уцелихме мястото където трябва да се отклоним – не го намерихме.
В крайна сметка минахме на ГКПП Лозница по един мост в Босна и Херцеговина и започнахме да се спускаме на юг по същата река, но от другата страна.
Първото впечатление е за малко по-мръсно и неуредено място. Навсякъде се вееха сръбски знамена, чак до Сараево.
Бяхме в република Сръбска, една от двете големи административни области, другата е федерация Босна и Херцеговина.
В Босна средната заплата е 670 долара, значително по-малко от колкото в България. Цената на бензина е около нашата.
След като покарахме на юг покрай реката, съвсем непреднамерено се качихме на път катерещ се стръмно на високо към зимен курорт. Черен чисто нов асфалт, още миришещ на смола и боя.
Власиница – (през Han Pijesak) – Соколоца, рай за душата, може би 50 километра от най-новия и хубав път, по който може да се кара.

Последните 5 километра се довършваха, но все пак високите борове и прохладата държаха адреналина на добро ниво. Много добро попадение, не го бяхме планирали.
В крайна сметка стигнахме Сараево, започнаха да се веят вече босненските знамена. Много, много чист и подреден град с широки улици, тротоари и зелени площи между платното и тротоара.
Жители, малко над 400 000.
Пред стария град беше доста натоварено, не спряхме, определено го записвам за отделно по-дълго посещение.
Малка почивка и обяд на крак пред супермаркет. Цените ми се видяха малко високи за тази средна заплата, но в крайна сметка не е наша работа, само минаваме :).
Следващата и финална точка за деня трябваше да бъде Мостар. Този маршрут беше избран именно заради описанието на пътя между Сараево и Мостар.
Ха, изненада (не последна) има магистрала след Сараево, около 30 километра, с няколко тунела и отново китайски надписи на строителя, досадно нали, но в крайна сметка се оказа, че много спестява от пътя като време и от превозните средства като трафик.
Добре де, стигаш до края й, има путарина, пише цена за мотор едно Евро, босненеца твърди че са 3, казвам ама там пише едно, не, пише 3 … е, щом са три, по три ще плащаме, избор няма.
Дебело, по едно Евро за 10 километра, все едно 34 Евро от София до Бургас, и това е за мотор.
В посока Ябланица (преди разклона за Мостар) започна една мъка, кола след кола, камиони … Реката и водоемите са добре дошли за зяпане.

Отклонявахме се на всеки мост, за да минем по него, да снимаме.
Интересна работа, еднопосочен метален висящ мост широк само два метра, пресича Ябланичко езеро и продължава незнайно къде на север. Преминахме го по два пъти, ей така за кефа :).

След Ябланица поемаме право на юг към Мостар, да, точно за този път бяхме дошли, страхотия. Бяхме чели описанието. Жестоки скоростни завои, следващи реката. Тук характерното както и при Ябланичкото езеро е ярко зелената вода.
Не, зная защо е така.

Трафикът обаче ни разказа играта. Успяхме да си починем и направим снимки на един мост, и това беше. Определено много добро място за снимане с дрон.
Пристигнахме и се настанихме в Мостар, в едно от най-мизерните места, на които съм бил.
Трите хубави неща бяха, че пристигнахме навреме, около 18:00, успяхме да скрием моторите на “завет” в едно да го наречем дворно място около 3 на 3 метра и, че старият град започваше буквално на 300 метра.
За мястото на спане няма смисъл да говоря, няма да ме разберете. След бързо освежаване тръгваме на кръстоносен поход за вечеря както и да видим прословутия стар мост символ на града.
Не сме били явно добри кръстоносци, не преборихме, пребиха ни направо. До моста просто не можахме да пробием, толкова хора върху и около него, че се изчакваше ред за да се качиш.
Шумотовецица, блъсканица … не, не е моето, друг път ще да е.
Хапнахме телешки шишове, пихме по кола и бира и се прибрахме.
Разпънахме хартиената карта и започнахме с планирането за следващия ден, и навих будилника за 05:30 часа, имах нещо предвид.

Ден 3.
Мостар. Станах рано, набързо се предвижих по преките улици и около 06:00 се озовах на историческия мост. Без хора изглеждаше спокоен и мръсен, реката направо в тон с гледката наоколо течеше доста мързеливо.
Докато я зяпах как лежерно си тече, започнах да се прозявам, явно твърде малко съм спал.

Калдъръмите в стария град изглеждаха излъскани, почти полирани, направо опасни ако има малко вода върху тях. Всички магазиничета са затворени, кафенета празни, няма сувенири, сладки, реклами.
Оказа се, че без хора това е съвсем различно място, не бих казал, че изгледаше по-красиво, но поне на спокойствие можеше да се разгледа. Като че ли няма разлика от стария Добрич, Велико Търново или двора на някой добре подреден у нас манастир.
Разгледах и малка част от самия град, нищо впечатляващо. Вече на връщане отново минах и този път седнах в стария в едно вече отворено кафене.
Двойно еспресо + чаша вода, заплатих 5 Евро, върнаха ми 5 конвертируеми марки на лъскава монета. Яко, а? Запазих си я за спомен, но в крайна сметка после я загубих.
Обръщам внимание, че и тук кафето се сервира с чаша вода, чешмяна, но пък е приятно когато някой си е направил труда.
В Босна валутата е босненска конвертируема марка, която е фиксирана към Евро на същия курс както и нашият лев. Равносметката е, че една марка е равна на един лев.
Връщайки се в хотелчето, се замислих за неприятното, което видях малко по-рано. В малкия “двор” имаше спрели още два мотора с италианска регистрация, точно зад нашите, GS 1250 и Мото Гуци Стелвио, от тези между 250 и 300 килограма.
Супер дразнещо, при положение, че сме предупредили стопанката, че искаме да тръгваме рано сутринта.
Къде сега в 7:30 да ги търсим тези хора, за да ни отворят място? Е, те ни намериха по шума.
Започнахме сутрешна гимнастика и помпане на мускули, почти на ръце завъртяхме всички мотори с предниците към изхода, а изходът е коридора на къщата излизащ под прав ъгъл на наклонена улица широка метър и половина.
За около почти 40 минути се измъкнахме, поизпотихме се преди още слънцето да огрее къщата.
С Веско се насочихме на юг от града, където трябваше да посетим местната крепост “Почители” на брега на река Неретва, която всъщност минава и през Мостар, и покрай която карахме предходния ден.
В буквалния списък ударихме на камък. Макар и да се преобух в маратонки, готов за катерене, точно тогава се изсипаха 4 или 5 автобуса с туристи и минаването стана ад.
Доста ме хвана яд, ако не бяха упражненията с моторите, щяхме да дойдем по-рано и да избягаме от трафика. Всъщност това беше едната причина, другата бе, че крепостта се оказа доста на високо, не толкова малка и харчеща много време за разглеждане.
Жалко, имахме много път пред себе си в посока Черна Гора. Обаче всяко зло за добро. От Почители през Столац пътят се оказа леко бабунест, но невероятно бърз. От двете страни зад линиите имаше плътни насипи с високи храсти, караш като в тунел без покрив
След около час и половина стигнахме на една бензиностанция северно от град Билеча и Билечко езеро. Попаднахме на организирано мото събитие. Около 30 ендуро мотоциклета с немски регистрации и придружаващи ги автомобили.

И по този път имаше строители с жълти жилетки и китайски надписи.
От тук имаше два варианта за минаване в Черна гора, от двете страни на езерото, от юг или от север. Избрахме първият вариант и не сгрешихме. Какъвто и да е бил пътят от другата, северната страна този ни наостри сетивата.
Красота. Завои за 100км, обиколка на езерото, спускане към следващия град Требине и от там катерене към границата с Черна Гора по фиби с чисто нов асфалт.
ГКПП Клобук, не зная на каква надморкса височина е, но гледката е от тези, на които седиш и няма тръгване. Изключително красиво място. Снимки, селфи и минаване през границата.

Точно тук в гранично разстояние между Босна и Черна Гора, в ничията земя възникна въпросът, ако извършиш престъпление под чия юрисдикция попадаш, босненска или чергногорска?
Отговорът е много прост, но след като го прочетеш няколко дни след това, на държавата на която си гражданин.
Някак си много бързо се предвижвахме зад един сладоледаджийски камион. Питам “Веско, помниш ли миналата година като идвахме от Котор, на едно почти същото на вид място ни спряха двама полицаи-артисти с мераци да вземат по 80 Евро от човек за превишена скорост”?
“Да, да, така беше.”
След няколко километра излизаме на красивото езеро над град Никшич. Както казваше Камен Воденичаров в “Каналето”, какъв цунг, какъв цванг, драги зрители.
На това езеро спирахме и миналата година да снимаме, а мястото, което прилича на онова, на което ни спираха ченгетата си е самото то.
Добре, че онези двамата не изскочиха пак от някъде, този път нямаше да има отърване.
Как попаднахме на същото място … не че е загадка, но закачливо съвпадение след като идваме от съвсем друга посока.
Стигаме до Никшич, кратка почивка на бензиностанцията и газ към столицата Подгорица. По този първостепенен път малко след Никшич има тунел, пред него стои полицай и ръкомаха да завиваме на ляво в една нива с черен път и малко асфалт.
Явно инцидент беше затворил тунела и трябваше да бъде заобиколен. Минахме само километър, два.
Е, някъде се случва, но не толкова често се случва на обиколния път в полето да има катастрофа и то челен сблъсък, добре че беше без сериозни щети.
Как? Как по дяволите се случва това при положение, че караш по черен път с 20км/час през дупки и бабуни?
Ок и там стои патрулка, ей там, дори в нищото не можеш да продължиш, разправят се, пишат някакви бумаги … прахоляк, коли, микробуси и камиони от край до край, шумотевица като филм за Ориента, като онзи за Индиана Джоунс и похитителите на кивота.
Вече и обходният път е затворен. Не позволяват преминаването, макар и от време на време да минаваше насрещен трафик. Очаквахме, че обхода е километър, два, но май дълго нямаше да разберем.
Вече свалили якета и каски си седим наред полето и си бъркаме по носовете. За първи от няколко пъти видях кола без номера, полицаите също я виждаха, но по никакъв начин не реагираха.
В последствие още няколко такива коли видяхме по пътищата.
Добре, че там насред полето започваше много интересен и дълъг каменен мост, който изследвах с няколко снимки. Царев мост, построен 1896 година и широк за едно превозно средство, но се гледаше много солидно. Можехме по него да се върнем в Никщич.

Исках да се разходя малко, но все пак по него минаваха линейки и полицейски коли незнайно за къде и реших да си стоя кротко близо до мотора. Разделих един кроасан с едно куче, с Веско си изпихме водата.
Драмата малко се увеличи, когато някаква жена започна да бяга насам натам и да се разправя за нещо с полицаите. Явно и тя е търсила вода.
Може би след час, след поредния насрещен трафик потеглихме по обходния път и си @(*%!%@$ майката. 10-15 километра за почти два часа, по път широк за една кола, който се катери рязко нагоре в небесата.
И в двете посоки същите коли, микробуси и камиони от одеве с малък бонус, голяма група мотористи по двойки. Мантинела от никаква до оскъдна. Надолу без очила пропастта нямаше как да видя.
Дупка около два метра, все едно метеорит я е пробил седи в едната половина, видях я вече когато минавах до нея. Нямаше път там.
Подпираш на един крак, първа с газ, втора без газ … разказа ни се играта. Голямо шубе си беше.
След това слънчасване и изпотяване излизаме на главния път и след 30 минути проветряване стигаме Подгорица. Макар и Никшич да е планината, след обилното катерене се спускаме защото Подгорица е само на 28 метра (по спомен) надморска височина.
Изнервени до краен предел след по литър и половина вода на човек, не знаем в коя посока да поемаме.
Хубавото е, че почивката и климатика на бензиностанцията охлаждат страстите и тушират напрежението. Решението е взето, тръгваме от Подгорица към Колашин по прохода покрай река Морача.

Преди години не беше, но сега чисто нов път с 40 тунела. Няма забележителности но само да караш, само да караш (втория път вече с друга, оргазмична интонация го казвам).
От почти морското ниво на Подгорица се изкачихме на над 1000 метра, до Колашин, което е планински местен курорт и съответно с подобни цени.

Решихме че там ще спим, пристигнахме около 18:00 в района. Ех, ама са дяволи черногорците. Описанията и снимките не отговарят на действителността. Загубихме повече от три часа, да търсим две различни места на настаняване и в крайна сметка се озовахме на центъра на град в почти 22:00.
Вече бях на нож. В един момент докато търсехме за пореден път в нищото нашето място за нощувка, наизлязоха едни азери, момчета строители.
Поговорихме на руски, колко струва, колко коня, започнаха да се катерят по моторите, голям кеф, но не успяха да ни помогнат.
Е, накрая взехме двойна стая (бих казал апартамент с две стаи) в хотела на самия център за 70 Евро със закуска. Направо лукс :).
Типично по английски (що за английски мотор ще е това, дето не капе) оставих петно Castrol на плочника в сърцето на Черна Гора. Така им се пада.
Кратка разходка по центъра и вечеря в ресторанта на хотела, малко разпускащи напитки от местния магазин и сън. Отспах си за тези три дни.

Ден 4.
Започвайки да пиша за ден 4 чувам как пералнята върти дрехите ми от последно пътуване и тарикатско подрънкване в барабана ми подсказва, че май ще си намеря петте босненски конвертируеми марки.
На сутринта в Колашин, рано излязох на разходка, около 7:00, беше валял дъжд и прохладинката действаше много освежаващо. Центърът не е голям 4 минути от край до край. Готини кафета и много комарджийски лавки за залози.
Вечерта в едно меню забелязахме качамак за 10 Евро, така че със свито сърце сядам и си поръчвам двойно еспресо. Мислех си, че ако този качамак за тази цена не върви поне с 2 големи водки за нищо не става.
Двойно еспресо, отново поднесено с чаша вода, 2.40 Евро, напълно прилично, нали? Докато пиех кафе, прочетох някои неща.
Черна гора е точно зад България в класацията за размер на средна работна заплата, цените обаче според мен са с около 25-30% по-високи. И то не само в Колашин, в курорта. В магазините в Подгорица също е осезаемо.
Черногорците смятат, че не говорят нито на сръбски, нито на хърватски, нито на сърбо-хърватски. Самочувствието им е прилично.
Закуската в хотела беше много добра и придружена с второ кафе направо ме зареди за деня.
Тръгваме по посока Андриевица, на изток. Пътят е 50/50 стар и нов, доста серпентини, сравнително ниската скорост в след дъждовната сутрин действа тонизиращо. Учудващо, че цял автобус пъплеше нагоре.
Минавал съм по-този път и се чудех как ще се промъкне. Не се наложи да го мислим, изпреварихме го и след прохода се насочихме на юг към албанската граница. Пътят е много интересен, прав с високи планини от двете страни.

Ниските облаци усилваха ефекта, че си дребосък на това място.
Границата с Албания е един фургон, няма почти никой, за не повече от 10 минути минаваме и започваме да спускаме по SH20. Може би един от топ пътищата на Европа. Всъщност има много статии, че Албания е най-доброто място за каране в Европа.
Преди година в същия състав го минавахме, но беше в противоположната посока. Сега старата песен на нов глас не изглеждаше никак зле, ама никак, дори се зачудих, много сме бавни, така ли спънато беше?
Този път не трябва да го обсъждам или разказвам, трябва всеки който проявява интерес да си намери клип в YouTube и сам да го види, иначе няма да ми повярва, а и мога и да излъжа.
Забавното беше, че температурата в прохода варираше от +17 до +37. Задължителна почивка на знаменитата гледка със серпентините в южния край. Мдам, май ни трябва дрон, тези неща със снимки вече съм ги нащракал и описал. Трябва да минем на друго ниво.

След прохода веднага зад нас се залепя Мерцедес и започва да дуе мускули. Не е бял да те преследва, но е Мерцедес, а това в Албания не е шега.
Там има само Мерцедес и всичко останало. Мисля, че всеки 7 или 8 от 10 автомобила, микробуса или камиона са Мерцедес, от най-големия кошник до най-новия модел.
Спряхме на бензиностанция, да обсъдим до къде сме с километрите и времето. Решаваме, че ще минаваме на шус през Шкодра, отиваме на юг и ще се отбиваме към Круе, град, една от местните забележителности.
Този преход на юг от Шкодра посока Тирана е ужасен, не е за първи път, безобразен трафик. Направихме няколко рисови изпреварвания, спираме да зареждаме за 2 минути и после отново изпреварваме същите 1000 превозни средства.
Просто се чудиш как и къде да се скриеш.
Малко преди Круе се оказа, че се качваме на чисто нова магистрала, която води към Тирана без никакви отбивки, бензиностанции, места за почивка. Чисто нова. Освен на асфалт и боя, мирише и на як скандал.
Дясната лента вече беше на коловози от камионите. Добре, че не разбирам и не чета албанска преса.
Стигайки вече в Тирана е ясно, че до Круе имаме 29 километра обратно, разглеждане и пак 29 километра на юг, отиват на поне 3 часа изоставане.
Е, за пореден път планът отива по дяволите, какво да правим, все пак сме дошли за каране не за забележителности, но все пак ако можеше защо пък и не.
Почивка, вода, сверка с навигацията и решаваме, че ще потеглим към крайната за деня точка град Берат по стария път SH3, между Тирана и Елбасан.
След кратки спорове и пререкания с навигацията, объркахме пътя и хванахме магистралата, вместо стария път.
10 километра по-нататък, все пак от едно отклонение успяхме да хванем стария път. Не изглеждаше никак обещаващо, някакви къщи, вили, дворове. Интересно беше, че има жълти листа паднали на пътя, които се разбягваха по пътя като минеш през тях.

Много стремително изкачване. Колкото по-нагоре, толкова по-черни облаци в далечината, ама никак не отиваха на добре нещата, но пък какво, все още ни напича слънце и сме смели.
Този ден карах само по тениска, без яке, беше много топло, ама в един момент се накокошиних :), но пък беше добре, много прохладно за три дни плътно каране.
Хмм, газ, газ, газ и излязохме вече на билото, където почти нямаше нищо по-високо докъдето поглед стига, а покрай пътя от дясно пропаст.
Хубавото на тези планински пътища в Албания е че си почти на 100% free, “… словно птица в небесах …”, трафик нулев (внимаваш разбира се на завоите с почти никаква видимост), настилката е в състояние от прилично до изключително.
Можеш да правиш почти каквото искаш. На всяко най-високо място има кръчма, не може да е иначе. Имам навика да изброявам на глас редките места, на които можеш да се върнеш и скриеш при нужда и да поглеждам на километража, колко показва.
Е, след като подминахме кръчмата небето се отвори до степен, в която и връщането беше безсмислено. След 30 секундна комуникация решихме, че продължаваме.
Нещата обаче станаха още по-зле, видимостта спадна на 5-6 метра. Някак в тази вода видяхме в страни от пътя някакъв навес. Без никакви препирни или спорове направо си спряхме под него.

Изоставена автобусна спирка, с две-три помещения и козирка/навес пробита като гевгира под мивката у нас, тече като все едно я няма. Изненада, не бяхме първите гости на това място.
С леко учудени очи ни посрещнаха 10 кози, един старец и едно момче (може би неговият внук). Едната коза ме гледа и ме пита с поглед … “абе що за идиоти сте вие”.
Здравей, здрасти, със стареца и момчето седим си така мокри, но на сушинка. Послушахме малко албански, те си говорят не техния, ние на нашия, позяпахме бой между кози, послушахме и погледахме градушката.
Доста вода се изля по моторите от дупките в навеса. Попритесних се.
Може би час по-късно, облаците се разбягаха, Райчо се показа, парата от асфалта започна да става по-гъста. В далечината обаче облаците си бръмчаха в нашата посока, на юг. Решихме, че продължаваме напред, а ако нещата не са ок, ще се връщаме в Тирана, на север, вече по магистралата.
Времето за спиране за снимки и зяпане даде шанс на облаците да драснат в друга посока.
След няколко безобразно яки серпентини се спуснахме почти до град Елбасан и от там поехме на юг към град Берат.

Може би не повече от стотина километра, плавни завои, висока скорост, смрад на петрол и нулев трафик пристигаме в началото на историческия град Берат, спираме на бензиностанция, за да търсим място за спане.
Берат се е наричал Белград (от БелИград), но с времето е останало това име.

Явно по тези места да предобриш с описанието на имота в Букинг е нещо нормално. След загуба на повече от половин час установихме, че хотелът не е на километър от центъра, а на почти 4, както и липса на места.
Ок, като предходната вечер, връщаме се и се изтропваме на центъра, оглеждайки се за табелки с надпис “Hotel”. За 10 минути си намерихме приличен, много особен етно хотел в центъра на града.
Оооо, щях да забравя. Този път гимнастиката беше на вечеря вместо на закуска. Абсолютно нищо не разбрахме защо ни пуснаха да паркираме в един двор, после ни изгониха и после пак ни поканиха. Въртях на 3 квадратни метра като луд.
Кой от вас може да се похвали, че за през нощта стопанинът на имота му завива мотора с чаршаф, а?
Преобличане и търсене на вечеря. Хммм, носете си албански пари или поне Евро в брой.
Хапнахме, макар и не традиционна албанска кухня и нещата отидоха на сън. На път към хотела, намерихме магазин. В някаква статия бях прочел, че албанското вино е топ! 10 Евро, жена ми не го хареса изобщо.
Всъщност и в самия магазин докато разпитвах един албанец да ми избере вино, самият той учуден ме попита. “Кой ви каза това?”.
Разделихме се с Веско, отделих 30 минути да разгледам града в центъра и да поснимам реката, и старите сгради. Изглеждаше много обещаващо за сутрешна разходка.

Ден 5.
Вечерта легнах около 12:00, събуждане в 5:45. Не че вече не бях буден, но тогава звънна телефонът. По ред причини не можах почти да мигна. За някои от тези причини следващия път ще си взема нещо твърдо, с високи градуси, за други, тапи за уши.
Дежурно двойно еспресо. Направиха ми го на място, в хотела. И в Албания го правят добре и отново го поднасят с вода. Рано сутринта стопанинът дори ме пусна на неговия компютър на рецепцията да зяпам в нета. Сещате ли се за вицовете за албанската подводница и албанския самолет?
Е, Windows на албански е нещо различно от моите знания, но все пак Бил Гейтс ми е приятел и се справих да пусна Google Maps и YouTube.
Набързо намерих желания маршрут, дори изгледах няколко клипа на други пътешественици. Всичко изглеждаше повече от добре. Целите за деня бяха да минем по SH71, да влезем в Северна Македония по брега на Охридското езеро и да изкатерим от Охридско до Преспанско езеро през парк Галичица.
Докато чоплих по картата се появи и Веско, набързо потвърдихме плана и се отправихме да гледаме утрешен Берат на първи слънчеви лъчи. Изглежда толкова добре, колкото и вечерта, но нямаха хора, в които да се спъваш.

Албания се представиха добре на Евро 2024, валутата е албански лек, населението под 3 милиона. Вече споменах за магистралата, но и в Тирана се строи яко.
Преди 2-3 години ми направи впечатление, страхотен модерен град. Сигурен съм, че като влязат в ЕС и гепят достатъчно пари, ще ни изпреварят.
В магазините може би една идея по-евтино от колкото при нас. От към настаняване и нощувки със сигурност.
Когато няма шумотевица нещата се случват няколко пъти по-бързо, за час разгледахме стария град, разходихме се в него, попъшкахме по стълбите, видяхме и непочистената част на нещата.
В крайна сметка около 8:00 вече бяхме готови за път. Ужас, нямаше го чаршафа, с който стопанинът ми беше завил мотора, добре, че той беше там (и мотора, и стопанина).
Гостоприемни хора са албанците, почерпи ме едно двойно кафе, понеже нямах дребни, хапнах и нещо за из път. И миналата година беше добре, никакви оплаквания. Ех, ако можехме малко да го говорим този език. Като цяло любезни хора.
Хотел “Берат”, препоръчвам, спахме за 30 Евро двама души.
Потегляме полека и отново вечерната греда. Карти не приемат, местни пари нямаме, няма къде да заредим. Може би от третия опит заредихме бензин и потеглихме по обратния път на север посока Елбасан.
Очакваха ни 150 километра за 4 часа според навигацията, така е в тази държава, в никакъв случай не трябва да се подценява това. Бяхме решили че ще нощуваме в София, а до там имахме почти 600 километра.
След като се върнахме нагоре, на север, трябваше в някакъв момент, а и така се случи отбихме по път в посока изток към желания маршрут в посока Gostime.
Много трики маршрут, лош път, дупки, села, селца, конски фъшкии, някакви странни коли, но Мерцедеси. Добре, че не беше за повече от 40-50 минути. Качвайки се вече на главния път (SH89) посока SH71, за пореден път разбирам, че светът е малък.
Пътят е трепач, водоеми, завои, мостове … позната картинка. Да, позната защото именно преди 3-4 години тук закъсах със старият си мотор и бях сам.
Ще припомня, че албанците с чуждите езици са на ниво космически совалки. Беше доста неприятно от отчаяние.
Добре, че ми е богат речника, та с него, малко блъскане, подритване и няколко инструмента тогава се оправих.
Всъщност това съвпадение на мястото не е второ за пътуването. Да попаднеш на място, на което не очакваш … оказа се, че всъщност е за трети път за това пътуване.
Просто забравих да спомена, че първият ден се оказахме в Сърбия на един задънен път, преди новата магистрала посока Кралево, както и миналата година. Е, какво, май не е вярно че “човек се учи от грешките си”?
Общо три пъти за мен попадаме случайно на места, на които съм бил.
Този път обаче сме двама, вече заредили, цепим мрака право напред. Много красив участък от Gostime до Gramsh. Отдавна вече сме се включили в SH71. Пътят следва на 100% терена. В Сърбия и Румъния има подобни пътища.

Ако има купчина земя, широка 10 и висока 3 метра, местните ще метнат върху нея асфалта и изобщо няма да мислят да я преместят. Минаваш със 80км./час през голяма бабуна.
В средата на SG71 има едно село, няма име, не го помня. Село в нищото, няма нищо в едната или другата посока на 50 километра. Какво правят там хората, не е ясно.
Е, типично по балкански и макар в сравнително ранния час, кръчмата се вижда че работи, спряхме да пием от чешмата пред нея.
Получи се дежурната кратка почивка, след която потеглихме напред към още по-интересната част. Виждаше се, че пътят е скоро направен и дори вече ремонтиран, там където са се свличали скали. Мдам, ами, заслужава си.
Страхотен път от типа пропаст от дясно, планина от ляво, като в Need For Speed 2, на дискета за Правец 16.
Има едно място със страхотни серпентини, на Google street views не се вижда, дори не е отбелязан огромният язовир. Такова здраво катерен и после спускане си е приключение. Ха, видяхме кола, нещо от типа на Застава, какво ли правеше там?
Скоро пътят свърши, асфалтовата част, бяхме го предвидили, но не знаехме колко точно ще е мъката за някои от нас. Е, 10-15 километра офроуд, дори за паркетните лъвове са нищо.

За 20-30 минути се справихме и стигнахме до град Maliq, на средата между Корча и Поградец (границата със Северна Македония).
Първоначалният план, от който отдавна избягахме беше да стигнем в Корча от южна посока, но уви, следващия път. Бил съм там, аз поне не съжалявах толкова за пропуска. Ще наваксаме.
Бърз преход до Поградец на брега на Охридското езеро и влизане в СМакедония. Оооо, добро впечатления пътят е много хубав, нов.
След около 20 километра по план се отклонихме на дясно (изток) към природен парк Галичица.
Неприятното веднага се материализира, под формата на едно “ЧМО”, седи на бариерата и иска пари за вход. Ама даже не беше бариера, а конус, може би два. Седи си там с терминала и събира пари, 16 лева за два мотора и два човека. Е, добре, явно нещо мега забележително ще видим.
Планинският преход е известен с това, че на определено място на върха от едно и също място можеш да видиш едновременно Охридското и Преспанското езеро едновременно. Това място не го намерихме, както и не намерихме кошче за боклук.
Приятно място, но честно казано и за без пари съм виждал по-хубави, и то при положение че преди малко съм дошъл от Албания.
Спускаме се в посока Преспанско езеро, кефа си е кеф, достатъчно дълго спускане, красиви видове към Преспанското езеро.
Накрая неприятното стана още по-неприятно, долу седи друг “ЧМО”, който поиска да ни провери билетите, които сме закупили, както и се поинтересува от къде сме влезли в парка след като имаме билети.
Билетите (касовата бележка) бяха подръка, но умишлено се правих на луд, не ги показвах, нека видим какво ще се случи.
Отиде работата на комшийско псуване след като поисках да разбера за какво по дяволите сме платили по 8 лева на човек, че и се съмнява дали сме платили.
Горе освен кошчета за боклук нямаше сувенири, нямаше сладки, вафли, вода, закуски, сувенири … нищо, нищо нямаше. Дори и за гледката бих поспорил. Може би е проверявал дали онзи от другата страна ни е дал билети срещу парите?
“ЧМО” е Човек Морално Осран, добре е да се поназнайва руски. И сръбски ще свърши работа. Както казват, сърбин да те напсува, драго да ти стане. Супер гадно ми стана най-вече заради поведението на тези образи.
Арогантното отношение на втория след като видя българските ни номера още тогава ме наведена мисълта, че ще използвам именно тази дума, в случай, че описвам случката.
Няма да лъжа, взеха ми акъла македонците с техните пътища.
Освен за кафе, вода и зареждане до България не сме спирали. Качвахме по първокласни пътища, по магистрали, но нито една дупка не видях за 400 километра от Охридското езеро до границата на Станке Лисичково. И там строят и там китайски надписи.
Моята навигация (HereWeGo) почти през половина време не знаеше за тези пътища. Тук се сещам, че е време да опитаме друга offline навигация Sygic. Започвам да я свалям.
Последните 60-70 километра от Македония са просто ослепителни от качество и завои. Ще минем отново от там. Много приятно изненадан съм. От Станке Лисичково на изток пътят води към Благоевград, около 20 километра, но го ремонтират и дори учудващо в 20:00 пъплеха валяци.
След това е ясно, магистрала, София и сън.

Очаквах малко тривиално и скучно пътуване, а се получи забава от класа. Определено Сърбия е подценявана.

Ден 1 (петък).
София – Стрезимировци – Влахинско езеро, едва ли е непознат маршрут. Обаче аз поне наскоро открих пътя покрай границата на север от езерото до Бабушница.
Ами много хубав, планина, гора, завои, даже от Своче до Бабушница прилича на пътя около Кръстава. Карахме до Бабушница и се върнахме 20км. до Своче.
Ей така два пъти го минахме за кефа.

От Своче посока Лесковац, страхотен планински път, перфектна настилка, средно спънати завои. Лесковац мисля, че е индустриално градче известно с някакъв фестивал на плескавицата.
От там единствения равен участък за деня към Прокопие. Хммм, няма такова криминално място. Доста са църни прокопиечани, не приличат на комити. Толкова мръсотия не бях виждал дори минавайки през факултета.

До тук около 250км. хубаво пътища, изключая един прав участък около Лесковац.
След Прокопие страхотно начало, катерене в планината нагоре към Клисурица, но дойдоха влагата, мръсотията, мъглата и липсата на път на какъвто и да е път. Посоката беше Крушевац през Каоник.
Там, в Каоник спряхме и букнахме нощувка в Крушевац, в хостел Gray и малко се приведохме във външен вид, с пакет мокри кърпи, понеже нямаше автомивка.
Общо взето второкласните пътища са доста хубави и много непредвидими, довеждащи до интересни емоции. Посмяхме се когато караш само по навигация в мъгла с видимост 5 метра.
За 25 лева на човек, двойна стая със собствен санитарен възел, климатик и ТВ, мисля че няма какво да се желае повече.
Настанихме се и мисията започна. Вечеря! Хората казват, че с питане и до кръчма с червено бели карирани покривки се стига.
Ами няма друго подобно място. За тези, които харесват сръбската кухня няма какво да добавя.
Добро настроение, приятен дъждец, сън и готови за следващия ден.

Ден 2 (събота).
Разходка рано сутрин, двойно кафе, кроасан със сирене, сандвич с черен хляб и семки. Още едно кафе. Ами хубави са. Няма гнусни баничарници, за мен това си е атестат за закуска.
Черта по второкласен път към Крагуевац. Оказа се доста голям град. Пътят беше просто живописен, тук там с ремонти и полагане на нов асфалт. Опитваме да не се качваме на магистралата за Белград, която върви на север.
В крайна сметка през тучни поляни и хубави завои превзехме Смедеревска Паланка и после Смедерево. Целта ни беше Пожаревац на изток, но решихме да рискуваме и поехме на север през моста над река Дунав към град Ковин.
До тук пътуването беше топ, никакви забележки.
А от тук нататък ако искате вярвайте …
Бях видял в Google, че има ферибот малко в страни, на изток от Ковин, на около 40км., близо до границата с Румъния в село Стара Паланка, който щеше да ни върне обратно през реката на юг в Сърбия.
Тук започна и драматичното приключение. С наближаването на Стара Паланка, нещата взеха да намирисват, пътят стана тесен и лош. Не съм сигурен как можеше да мине камион за ферибота.
Карахме обаче без график, така че можехме винаги да се върнем.
След още няколко километра, пътят стана още по тесен дори за микробус, но реката вече се виждаше.
Е, ок.
След около километър опираме в брега на река Дунав на една поляна. Липсват всякакви съоръжения, кранове, дори бетонен или асфалтиран пристан, само кръчма с червено бели карирани покривки.
Просто сме на брега, поляна за 3 палатки, пръст, храсталак и вода, нищо повече.
Ок, явно е някаква шега, смяхме се двама от сърце, даже със сълзи, на тази минавка, където ни закара навигацията.
Докато се смея виждам една мизерна табела с разписание на ферибот, ха, ти да видиш. Питам в кръчмата, абе тук някакъв ферибот има ли? Да бе, няма проблем, чакай.
Ама тук няма нищо. Чакай бе, след малко ще дойде. Появи се една женица с някаква малка колица, ще пътува през реката.
Още не вярвам, поговорихме си с нея. Да бе няма проблем, тук е ферибота. Ама тук няма нищо, на една поляна сме. Тук е, спокойно.
Добреееееее …
Обръщам се и в далечината по реката се задава нещо. Ако кажа, че е някакво корито или пробита гемия, ще бъде лъжа. Пристига един дървен сал със стърчащи железа, теглен/дърпан/бутан от един дизелов влекач.
На него има една кола, черно куче и човек с лопата.

Директно сала се забоде в брега, човека с лопата изрина пръстта, кучето слезе, отиде в кръчмата, взе си яденето и се качи обратно. Audi-то някак прескочи разровената пръст, всъщност именно и затова копаеше човека, да слезе колата.
Ако кажа, че бях шокиран, не зная какво да кажа за трима немци с чисто нови GS, които се бяха появили от някъде малко преди това.
Питат ме, тук ли е ферибота? Вече врял и кипял отговарям тук е, спокойно, ще дойде.
Е, натоварихме се и пришпорихме дунавските води нагоре по течението. Не синее, да си знаете, по-скоро кафенее. На платформата нямаше нищо, няма тоалетна, спасителни лодки, жилетки или пояси (може би един), няма за какво да се хванеш ако тръгне да потъва.
Само една пейка за двама души, оскъдни перила и парапети, колкото да ги има, 4-5 коли и 5 мотора. Не зная в по-кофти време това как точно се случва.

Капитанчето, мургаво момче на около 20, само гледаше телефона и въртеше ръчките нанякъде.
След 30 минути салът се забоде силно на отсрещния бряг. Кучето скочи и драсна към близката кръчма.
Човекът пак рови с лопата и с лек подскок прескачам пръстта. Имаше някаква крепост, но не й отделихме внимание.
Ако не ми вярвате все още, ето това е мястото :).
https://maps.app.goo.gl/otFkNtoCv4ewHSPq9
Слизайки мощно офроададжийски на брега, поемаме към град Велико Градише. Така или иначе ни беше в плана за деня. Искахме да караме по брега на Дунав.
Интересните неща не свършиха с ферибота. Пътят беше просто чук, все едно караш по ривиерата около Монако. Не съм бил там, но така си го представям.

Караме в посока Голубац и Долни Милановац. Трябваше да посетим известна крепост в Голубац. Уви, стигнахме там в 16:15, малко след края на работното време.

Колкото и да се молих, не ни пуснаха. Е, ок, друг път, няколко снимки и напред към Долни Милановац. Под самата крепост има тунел, по който е и основния път.
Пътят е около 70 километра с 22 тунела без осветление, само по брега на Дунав с широки завои за около 120км./ч. и страхотни гледки. Да се чудиш да караш или да гледаш.
В крайна сметка направих и двете, половината карах бавно и зяпах, после малко по-бързо.
Настанихме се в страхотен апартамент с 4 спални и две бани за 33 Евро. Освежаване и търсене на червено бели карирани покривки.
Е, няма така кухня, какво да кажа, бела вешалица, плескавица, Йелен, Заечарско и т.н. не мога да си изкривя душата, царе са комшиите.

Ден 3 (неделя).
Сутрешна разходка в мъглата по брега на Дунав. 8 градуса … ще е тягаво. В близката кръчма (нали никой не се съмнява, че работи в 7 сутринта) ми направиха кафе на пясък, около 300 милилитра в голяма пластмасова чаша за бира.

Така, да имам да си пия на воля. Позяпах, поснимах, закуска в апартамента още кафе и тръгване. Изкарвам мотора от гаража. Как го направих, аз си знам. Онзи звук на обърнати щайги.
В резултат счупена ръкохватка на съединителя (която се и изкриви напред) и един халоген.
Е, всичко работи, ручи, бучи, върви, наврях си гордостта по-дълбоко в панталоните на топло и потеглихме стискайки съединителя с един пръст. Малкия дявол, в чужд държава, далеч от вкъщи.
Бих казал, че подгревът на ръкохватките е една от най-добрите екстри за мотор. Гледките започнаха веднага, така че много бързо си върнах самочувствието.

Целта за деня беше да видими монумента, или като се нарича на румънския цар Дачебал. Това е монумент (или може би има друго име) на брега на реката от румънска страна, работен над 10 години от 50 алпинисти, хапани от пепелянки.

Безумно разхищение на труд. Вижда се горе долу, ако си в Румъния, може би ще е доста по-впечатляващо.
Малко пътища могат да се видят на street view в Сърбия, но този пък по Дунав е в един огромен каньон, с високи скали от двете страни, както и път от двете страни, от румънска и сръбска.
Този в Сърбия, повече от първокласен.
Минахме Кладова, и целия Дунав до колко бе възможно. Следва скучен път до Княжевац, но от там до Пирот (през Бабин зуб) е истинско приключение. Много завои, хубав, лош и интересен път.
Граница, София, заслужена почивка.